Тези плитки гробове

Глава деветдесет и шеста

Джо крачеше напред-назад в килията като тигър в клетка.

Гробницата беше построена преди няколко десетки години върху езеро с мръсна вода и каменните килии излъчваха студ, влага и воня. Джо трябваше да се движи, за да не замръзне.

Изведнъж спря и се вгледа в мрачния коридор между килиите. „Ще дойде – каза си. – Каза, че ще дойде, и ще го направи.“

После отново закрачи из килията, изтощена, но прекалено нервна, за да седне. Зад нея на металната пейка лежеше Фей и спеше с глава в скута на Мери. Мери с усмивка галеше косите ù.

Джо също се усмихна. Никога не беше виждала Фей да плаче, но в полицейската кола я видя. Коравото, цинично момиче беше изплакало цял порой от сълзи. Лудата Мери също.

„Елинор – поправи се Джо. – Не Лудата Мери. Вече не.“

Тя пак огледа коридора, хванала се за решетките на вратата, и този път видя каквото искаше. Вратата в единия край на коридора се отвори и през нея мина един мъж.

Когато го видя да крачи бързо към нея, нейния рицар в омачкано туидено сако, тя си помисли: „Каквото и да стане с мен в следващите дни, колкото и зле да стане, поне съм щастлива, че го срещнах.“

– Къде ти е палтото? – попита Еди Галахър и се подпря на решетката на вратата.

Покри едната ù ръка със своята.

– Заех го на един луд – отвърна Джо и потръпна при спомена как пациентът беше дръпнал палтото ù.

Еди веднага си свали сакото и го бутна през решетките.

– Говори ли с Брам? – попита тя нетърпеливо.

– Да. На път е – отвърна Еди.

Сякаш по даден сигнал, в същия момент вратата се отвори отново и пропусна Брам, придружен от оплешивяващ мъж с очила, на около двайсет и пет години. Двамата бързо стигнаха до килията.

Заля я облекчение.

– Благодаря ти, Брам – каза тя.

Знаеше, че той мрази Гробницата и всичко, свързано с подобни места, но въпреки това бе дошъл. Защото тя го беше помолила. Защото си беше такъв.

Очите на Брам обходиха подутата ù устна, насиненото лице, разкъсаните, окървавени дрехи. Преглътна мъчително. За секунда или две на Джо ù се стори, че той ще се поддаде на емоциите си, но Брам изпъна рамене и се овладя. В края на краищата беше Олдрич.

– Джо, това е Уинтроп Коут, мой съученик от Кълъмбия и много добър адвокат – каза той. – Ще ти помогне.

Коут се здрависа с Джо през решетката и после я помоли да му разкаже цялата история, от началото до края. Тя тъкмо бе започнала да разказва, когато вратата в края на коридора се отвори за трети път. Един нисък мъж, добре облечен и добре охранен, приближи бодро в компанията на полицай.

Джо го позна. Това бе Джон Нюкомб, адвоката на баща ù. И на чичо ù.

– Платих гаранцията и искам госпожица Монтфорт да бъде предадена на грижите ми незабавно! – кресна той на полицая. – Затворническата килия не е място за една крехка млада дама. Тя трябва да е под лекарски надзор!

Нюкомб спря пред килията на Джо.

– Госпожице Монтфорт! – възкликна адвокатът и се хвана за сърцето. – Бедното ми дете. Изпратиха ме да те изведа оттук.

Преди Джо да успее да реагира, полицаят отвори вратата на килията.

– Свободна сте, госпожице – каза той.

– Къде ще ме водите? – попита тя Нюкомб с подозрение.

– Вкъщи, разбира се – усмихна се той.

– Кой ви изпрати? – продължи тя.

– Семейството ви.

– Имате предвид чичо ми – каза Джо. – Майка ми не знае, че съм тук, нали?

Нюкомб се поколеба. Само за секунда, но това стигна на Джо да се увери, че не може да му вярва.

– Няма да ме заведете вкъщи – ядоса се тя. – Ще ме върнете в приюта.

Джо хвана вратата на килията и я дръпна.

– Вие сте адвокат на чичо ми, не мой – заяви тя. – Аз вече си имам адвокат. Господин Уинтроп Коут ще представлява мен, госпожица Елинор Оуенс и госпожица Фей Смит. Лека нощ, господин Нюкомб.

– Изкарай я оттам! – кресна Нюкомб на полицая, сякаш желанията на Джо нямаха никакво значение.

– Не мога. Тя казва, че вие не сте неин адвокат – каза полицаят.

– Разбира се, че съм неин адвокат. Тя говори глупости. Луда е.

Полицаят погледа Джо.

– Не ми изглежда луда – заяви той.

Нюкомб, почервенял от гняв, каза:

– Чичо ù и майка ù са подписали документи, гласящи, че тя е умствено нестабилна, и те желаят да бъде приета в „Даркбрайър“.

Той се обърна към Джо.

– Ще дойдеш ли кротко? Или ще се наложи да те изкарам оттам със сила?

– Само пробвай, шишко – заплаши го Еди.

Джо се притесни, че Нюкомб може да изпълни заплахата си и отстъпи назад.

Уинтроп Коут ù се притече на помощ.

– Къде са документите, за които говорите, господине? – попита той. – Бих искал да ги видя.

– Кой си ти, по дяволите? – сопна му се Нюкомб и го огледа от главата до петите.

– Уинтроп Коут. Адвокатът на госпожица Монтфорт. Та за документите?

– В приюта, разбира се!

Коут се намръщи със съжаление.

– Боя се, че трябва да ги представите на съдия за заверка, преди да ви позволя да поемете опеката над клиентката ми.

Нюкомб поаленя. Приведе се към решетката.

– Опасна игра играете, госпожице Монтфорт. Игра, която нямате надежда да спечелите – изсъска той. После се врътна и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

Джо се присви от трясъка. Скръсти ръце на гърдите си притеснена. Коут беше дошъл с куфарче. Сега ровеше из него.

– Трябва да действаме бързо, госпожице Монтфорт – каза той и извади бележник и писалка. – Ако документите, за които говори Нюкомб, наистина съществуват, може да ни създаде проблеми. Кажете ми всичко, което се случи до тази нощ. Не пропускайте нито дума.

Джо погледна Еди – мъжа, когото бе изгубила. После погледна Брам и разбра по вида на пепелявото му лице, че бе изгубила и него. Помисли за майка си, за дома си, за училището на госпожица Спаркуел, за приятелките си... и осъзна, че ще загуби още много неща, преди да свърши тази нощ.

Тя си пое дълбоко въздух и заговори.