Тези плитки гробове

Глава деветдесет и седма

Два часа по-късно, малко след полунощ, Уинтроп Коут спря да пише. Погледна Джо и попита:

– Това ли е всичко?

– Да – отговори уморено тя.

После седна тежко на пейката. Фей все така спеше, а главата ù почиваше в скута на Елинор. Елинор беше будна и нащрек. Еди, който не беше присъствал на събитията, разиграли се в „Даркбрайър“, пишеше в бележника си. Брам се беше подпрял на решетката на килията срещу тази на Джо и изглеждаше, сякаш току-що са го изкормили.

Очилата на Коут се бяха плъзнали към върха на носа му. Той ги намести.

– Филип Монтфорт ще бъде смъртоносен противник, но предполагам, че вече знаете това – каза той. – Единствената ни надежда за победа е в писмата, които Стивън Смит е изпратил на госпожица Оуенс. Без тях нямаме доказателства за престъплението на „Ван Хутън“. Всичко, което ви е признал Филип Монтфорт в парка на приюта, той може – и ще отрече. Ще каже, че се е страхувал за живота си и е измислил цялата история, за да не допусне госпожица Смит да го убие.

Джо кимна. Беше я обхванал мрачен ужас. Коут я беше разпитал подробно, докато разказваше историята си. Отново и отново бе питал дали има някакви доказателства за твърденията си. С растящо чувство за безнадеждност тя му бе казала, че доказателствата са съвсем малко – само бележникът на баща ù. Джо си спомни как го бе показала на чичо си преди няколко седмици. Той беше попитал дали може да го задържи, но тя бе отказала. Но пък неволно му бе дала единственото друго доказателство – медальона, на който пишеше „Елинор“. Той сигурно се беше отървал от него в момента, в който тя си бе тръгнала, точно както щеше да направи с бележника на баща ù.

– Господин Коут – каза тя.

– Уин.

– Уин, можеш ли да пратиш полицията да претърси дома на Оуенсови за списъците?

– Със съдебна заповед – да – каза Коут и я изгледа над очилата си. – Въпросът е дали мога да убедя съдията, който трябва да издаде заповедта, че списъците наистина съществуват.

Джо осъзна, че има само един човек, който може да отговори на този въпрос. Тя се обърна към жената, седнала на пейката.

– Елинор – каза тя. – Двамата с господин Коут ще се постараем да направим така, че никоя от нас да не влиза в затвора, но ти трябва да ни помогнеш. Ще можеш ли?

Елинор стисна устни. Погали косата на Фей. И не продума.

– Бих искала да се върнеш за малко в миналото, далече в миналото, когато Стивън е бил жив.

Елинор сви юмрук и започна да удря по пейката.

– Стивън пращаше ли ти писма от Занзибар?

Елинор спря да удря. Кимна.

– Той каза, че ще се върне за мен – прошепна тя, забила поглед в пода. – Каза, че ще се върне, но не се върна. Вместо него дойде духът.

Тя се удари по челото.

Джо нежно хвана ръката ù и я свали от лицето ù. Елинор Оуенс бе пречупено човешко същество, жена, на която бяха отнели всичко. Беше оцеляла след загубата на любимия си и на тяхното дете. Беше оцеляла след затварянето ù в приюта и след живота по улиците на Ню Йорк. Въпреки всички изпитания, не беше изгубила надежда, че някой ден ще намери дъщеря си.

Точно към тази жена, решена да оцелее, се обърна сега Джо.

– Можеш ли да си спомниш какво пишеше в писмата, Елинор? Моля те, заради Фей, заради дъщеря си ми кажи къде са.

Елинор се приведе към Джо.

– На сигурно място под небето – прошепна тя. – Боговете ги пазят. Пазят и нас.

Джо се опита да скрие разочарованието си. Вече беше чула тази безсмислица от Сали Гибсън, която от своя страна я знаеше от готвачката на семейство Оуенс.

– Моля те, Елинор – каза тя. – Кажи ми къде са писмата. Много е важно. Ако не ги намерим, аз ще се озова в лудницата, Фей ще влезе в затвора, а теб ще върнат на улицата.

– На сигурно място под небето – повтори Елинор. – Пазят ги слънцето и луната.

Еди, който внимателно слушаше думите на Елинор, каза:

– Джо, тя може би има предвид нещо конкретно. Ти нали претърси стаята ù. Аз претърсих мазето. Останалата част от къщата не е претърсвана. Ами ако има нещо – картина, може би, със слънце и луна? Видя ли нещо такова по пътя към стаята ù?

Джо затвори очи и се опита да възстанови образа на къщата на Оуенсови. Видя помещенията за прислугата. Кухнята. Задните стълби. Коридора. Стаята на Елинор. И градината в задния двор. Видя Стивън Смит да стои там. Да я гледа с жестоки черни очи от беседката.

Под мраморните статуи на Хелиос и Селена.

Джо рязко отвори очи.

– Знам къде са! – викна тя.

– Къде? – попита Еди.

– В беседката. Там има две статуи. Едната е на Хелиос, бога на слънцето. Другата е на Селена, богинята на луната.

– Пазят ги слънцето и луната – повтори Брам.

– Браво, Джо! – похвали я развълнувано Еди.

– Веднага ще подготвя документите и лично ще ги занеса на съдията. Ще им връчим заповедта сутринта. Ако извадим късмет, списъците ще са в ръцете ни, преди Нюкомб да се върне от приюта. Но, Джо, трябва да те попитам нещо...

– Да?

– Сигурна ли си за всичко това? Не само за списъците, а за всичко? Защото цялата история ще стане публично достояние. След ден-два цял Ню Йорк ще научи за чичо ти и баща ти и за това, което са извършили. Няма да можем да приберем духа в бутилката, след като го освободим.

Джо погледна Уин и се опита да намери гласа си, за да отговори на въпроса му. Помисли си за снимката, закачена във фоайето в седалището на „Ван Хутън“ – онази на баща ù и чичо ù в Занзибар преди толкова много години. Сърцето ù се сви. Беше обичала баща си, липсваше ù, но знаеше, че до края на живота си ще се опитва да свикне с факта, че добрият човек, когото бе познавала, беше вършил ужасни неща.

Колко животи са били откраднали двамата с чичо ù, когато е била направена тази снимка? Колко хора са били заробили? Жени, разделени от мъжете си. Деца, откъснати от обятията на родителите им. Тя си помисли и за едно друго откраднато дете, за Фей. Спомни си изражението ù и това на Елинор, когато бяха разбрали, че са майка и дъщеря. На Елинор Оуенс ù бе отнело шестнайсет години да намери дъщеря си. А клетият Стивън Смит така и не бе успял.

– Да, Уин – каза Джо накрая. – Сигурна съм.

Брам пристъпи напред.

– За бога, Джо, не го прави – каза той. – Трябва да има и друг начин.

– Но само един начин е правилният – каза Джо.

Усмихна му се – усмивка, събрала в себе си смелост, страх и загуба. Най-сетне бе прекрачила ръба на скалата.

– Ще съсипеш семейството си – каза той.

– Чичо ми съсипа семейството ни. И баща ми. Преди много години в Занзибар.

Тя се обърна към Еди. Той беше свършил с писането. Беше затворил бележника. Тя знаеше, че съдържанието на този бележник ще съсипе бъдещето ù и ще осигури бляскаво такова за него. Историята беше голяма и със сигурност щеше да му помогне да получи работата, към която се стремеше.

– Не е задължително да го правя, Джо – каза той, сякаш прочел мислите ù. – Мога да изгоря бележника. Да оставя някой друг да напише точно тази история.

Джо поклати глава.

– Благодарих ти, когато те срещнах за първи път. Сега отново ти благодаря, Еди.

– За какво? За това, че те вкарах в приют? И после в затворническа килия? – пошегува се той и се приближи към решетката.

– За това, че ми помогна да разкрия истината.

Еди хвана един от студените железни прътове.

– Истината си има цена, Джо. Висока цена – каза той. – Надявам се, че го знаеш.

Тя кимна и сложи ръка върху неговата. За момент пръстите им се преплетоха. За момент тя се чувстваше, сякаш никога не се бе усъмнявала в него. Сякаш никога не беше правила грешки. Сякаш не бе казала „да“ на Брам. За момент той отново бе само неин.

– Лъжите струват по-скъпо – рече тя тъжно.

После отстъпи назад и с печална усмивка каза:

– Върви, Еди. Побързай. Преди всички редакции на „Парк Роу“ да научат какво е станало. Най-сетне получи историята си.