Тези плитки гробове

Глава трийсет и трета

Красивите момичета в копринени рокли приличаха на жива градина, докато се въртяха в ритъма на танца. От стола, на който я бяха настанили и който се намираше възможно най-далече от танцуващите, Джо виждаше бледорозовото на божурите, тъмночервеното на късните рози и разбира се, яркото, искрящо синьо на незабравките в сензационната парижка рокля на Елизабет Адамс.

– Чакам я да си поеме въздух – заканително заяви Карълайн Монтфорт, загледана в Елизабет, която танцуваше валс с Теди Фарнъм. – В момента, в който го направи, гърдите ù ще изскочат от роклята. Каква гледка ще бъде само!

– Лошо момиче си, Каро – заяви Труди ван Ейк. – Ако не можеш да кажеш нещо хубаво за някого... – тя замълча за секунда, после се ухили. – Кажи лошото на мен.

– Талията ù е само 35 сантиметра. Тя сама ми каза – намеси се Джени Райнландър. – Погледнете само как ù стои роклята!

– Роклята наистина е прекрасна – каза Джо с копнеж, докато оглеждаше великолепния тоалет на Елизабет. – Откога не съм обличала нещо подобно. Всички изглеждате толкова красиви тази вечер, не само Елизабет. Като редки райски птици. Ами аз? Аз приличам на стар гълъб, покрит със сажди.

– Не е така, Джо. Изобщо не е така – успокои я Ади.

– Ади, мила, приличам на сервитьорка и ти го знаеш.

– О, госпожице, ще ми донесете ли малко пунш?

Това беше Брам, който държеше празна чаша. Валсът бе свършил. Той бе танцувал с майка си и сега се връщаше при младежката компания.

– Много си забавен, знаеш ли? – престори се на засегната Джо.

– Шегувам се, Джо – рече Брам. – Черното ти отива.

– Черното не отива на никого – заяви тя.

– Отива на коминочистачите. И на гувернантките. И на пингвините – изброи Труди.

Брам се поклони дълбоко, взе ръката на Джо и я целуна.

– Както и на една рядка, бляскава звезда, която грее в нощното небе – каза той.

– Мили боже, Брам Олдрич, какво има в този пунш? – учуди се Труди. – Откъде мога и аз да си взема?

Всички се засмяха на коментара на Труди. Джени отиде да танцува, а Брам и останалите три момичета пропуснаха следващия валс, за да правят компания на Джо.

„Ади, Каро, Труди, всички те се държат толкова мило с мен – мислеше си Джо, заобиколена от приятелите си. – А Брам си даде труда да ми направи комплимент, макар да знам, че не изглеждам добре. Всички те са толкова мили, толкова внимателни и аз много се радвам, че се осъзнах, преди да е станало твърде късно. Преди да захвърля всичко това заради Еди, който изобщо не го е грижа за мен. Нека той да намери Кинч. Той да разкрие убиеца на баща ми. Той да оповести цялата грозна история пред властите. Това не е моя работа. Никога не е било.“

Джо си бе повтаряла всичко това, откакто чу разказа на чичо си за посещението му в редакцията на „Стандарт“, и почти беше започнала да му вярва.

И този валс свърши и диригентът обяви, че оркестърът ще направи кратка почивка, след което ще свири кадрил. Танцуващите се пръснаха в търсене на освежителни напитки. Джени се върна при групичката, с Елизабет Адамс по петите. Бузите ù бяха приятно поруменели. Синьото на роклята подчертаваше кобалтовия нюанс на очите ù. Тя поздрави всички, но най-топлата усмивка запази за Брам. Ади я видя и изгледа момичето злобно. Карълайн подбели очи. След няколко минути оркестърът започна да настройва инструментите си за кадрила. Един Рузвелт и един Ван Алстин се приближиха към групичката и поканиха на танц Карълайн и Джени с обещанието да си платят щедро за удоволствието. Каро и Джени отбелязаха това на картичките си и последваха момчетата към дансинга. Труди се отдалечи в търсене на Гилбърт, който не харесваше баловете. И пунша. И музеите. А Джо, Брам, Ади и Елизабет останаха да си говорят. Ситуацията беше неловка, но Брам, като джентълмен, постъпи така, както бе редно, и покани на танц Елизабет, тъй като Джо не можеше да танцува.

– Не се притеснявай за Елизабет – каза Ади, когато те се отдалечиха. – Брам просто проявява учтивост. Все пак купи всички твои танци нали? Музеят ще спечели добри пари! Не бих се изненадала, ако след няколко месеца той...

– Ади Олдрич, ето къде си била!

Това беше Джеймс Шърмърхорн, втори братовчед на Джо.

– Навсякъде те търсих. На Каро ù трябва още една двойка за кадрила. Ще ми направиш ли честта да танцуваш с мен?

– О, Джим, не мога – каза Ади. – Не искам да оставям Джо съвсем сама.

– Отивай, Ади – каза ù Джо. – Няма да понеса изражението на Джим, ако му откажеш.

Ади се поколеба.

– Ако си сигурна, че няма да се чувстваш самотна...

– Нищо ми няма.

Джо се усмихна, когато Джим поведе Ади към дансинга. Там ù се поклони, а тя направи реверанс. После изчезнаха в океана от развети рокли.

Огромното фоайе на музея „Метрополитън“, с изящните си арки, мраморни колони и високия таван, тази вечер бе бална зала. Грееше на светлината на хиляда свещи. Върху мраморните колони стояха порцеланови вази, пълни с парникови цветя. Келнери в бели сака сервираха чаши с пунш от сребърни подноси. Камерният оркестър свиреше красиви романтични валсове.

Макар Джо да не можеше да участва в бала, тя с удоволствие гледаше танцуващите. Сцената на всички тези елегантни двойки беше толкова прекрасна, че ù се прииска да може да я съхрани между страниците на книга като цвете, за вечни времена, точно както правеше в детството си. Момичетата бяха прелестни, със сложните си прически, със скъпоценностите около шията, с изящните си гъвкави ръце в бели ръкавици от фина ярешка кожа, а момчетата бяха свръхелегантни и изискани. Сърцето ù се изпълни с вълнение, когато си даде сметка, че много от приятелите си тази вечер избираха не просто партньор за танц, а за цял живот.

„Ще ми предложи. Това щеше да каже Ади преди малко“ – помисли си Джо. Възелът от нерви, който усещаше в стомаха си, откакто бе подслушала Маминка да споделя желанието си да я види омъжена за Брам, сега се затегна.

„Ами ако Брам наистина ми предложи някой ден? Какво ще му кажа?“ – запита се тя.

Проблясък на синя коприна привлече погледа ù. Беше Елизабет, която прошумоля в прегръдките на Брам покрай Джо. Джо се загледа към тях. Бяха красива двойка и тя усети неканено убождане от ревност.

– Най-добре ще е да внимаваш с госпожица Адамс – беше я посъветвала майка ù, когато Джо се готвеше да тръгне за бала. – Доколкото разбирам, тя е момиче без скрупули, готова да отнеме това, което не ù принадлежи.

– Ще си пазя часовника, значи – беше се пошегувала Джо.

– Знаеш точно какво искам да кажа, Джоузефин – бе натъртила майка ù. – Чичо ти даде идеята да отидеш на този бал. Аз самата не бях сигурна в началото, но сега смятам, че е прав. Не е разумно да отсъстваш от пазара твърде дълго, иначе може вечно да си останеш на рафта.

– Караш ме да се чувствам като ананас, мамо. Освен това не си ли чула? Брам няма да бъде мой кавалер. Ще кавалерства на Ани Джоунс – продължи с шегите Джо, имайки предвид брадатата дама от цирка на господин Барнъм.

– Прекалената склонност към забавления, по-подходящи за нисшите класи, не подобава на една млада дама – ледено бе казала майка ù.

Джо потръпна при спомена. Беше си спечелила сериозното недоволство на майка си с една невинна шега. Можеше само да си представи какво би станало, ако ù каже за Еди или че не е сигурна дали иска да се омъжи за Брам или за когото и да е друг, защото иска да стане журналистка.

„Еди не се интересува. Сега вече го знаеш – каза си тя. – И вместо да се плашиш от предложението на Брам, би трябвало да правиш всичко по силите си, за да го насърчиш. Защото той се интересува от теб. И ако не спреш да му връщаш вниманието, Елизабет Адамс ще ти го отнеме.“

Мрачните мисли на Джо бяха вдълбали бръчки на челото ù, усещаше ги. С ясната мисъл, че намръщените момичета не получават предложения за женитба, тя се усмихна широко и се загледа в прекрасната сцена с танцуващите двойки.

Само че докато слушаше оркестъра, музиката започна да ù се струва прекалено силна. Ароматът на парниковите цветя започна да я задушава, а танцьорите, които се въртяха вихрено с бляскави усмивки в сложните стъпки на кадрила, започнаха да ù изглеждат като играчки, навити с ключе. Зърна нещо мрачно в сияйния пейзаж. Подаваше се под повърхността като долнопробен метал под зле направена позлата.

Бляскавият бал, помисли си Джо, бе символ на живота ù. Всичко беше чудесно, идеално, стига всеки да знаеше стъпките и да ги изпълняваше. Жените трябваше да наблюдават и да чакат. Мъжете бяха тези, които взимаха решенията Те избираха. Те водеха. А жените ги следваха. Както тази вечер, така и завинаги.

Въпреки последното си решение, Джо усети как фалшивата ù усмивка се топи. Изведнъж ù се прииска да се махне – от залата, от бала, от тесния позлатен кафез, в който живееше. Чувството бе толкова силно, че едва успя да се удържи да не хукне към вратата.

Искаше да живее в по-широк свят, в света, който Еди ù беше показал. Искаше свобода, но какво се случваше с екзотичните птички, които излитаха на свобода? Тя знаеше. От време на време виждаше пъстроцветните телца на птичките, които бяха избягали от плен, по земята в Сентръл Парк, умрели от студ или глад. И бе наясно, че способността ù да оцелее извън кафеза си е същата като тази на красивите, крехки, глупави птички.

Младите мъже и жени продължаваха да танцуват, а Джо осъзна, че ще изживее живота си в клетка и докато годините минават, а агонията от живота в плен ще се изостря заради свободата, която успя да вкуси. От безсилие стисна юмруци. Очите ù се насълзиха. Тя бързо премигна, за да не прелеят.

– Ей, госпожице – проговори някой до лакътя ù и я стресна. – Чаша пунш ще искате ли?

„Какъв безобразно невъзпитан келнер“ – помисли си Джо.

– Не, благодаря – каза тя, без даже да си даде труд да го погледне.

– Много е хубав. Сериозно, вземете си една чаша.

Джо не можеше да повярва на нахалството на този човек.

– В момента не съм жадна – ледено каза тя.

– За бога, сестро, вземи чашата.

Джо се обърна, готова да сподели с грубия глупак точно какво мисли за него. Укорните ù думи замряха на устните ù в момента, в който позна сините очи, разрошената коса и широката усмивка.

Беше Еди.