Тези плитки гробове

Глава втора

Джо забързано излезе от сградата „Холистър Хол“, прекоси затревения квадрат между нея и „Слокъм“ – сградата, където се намираше кабинетът на директорката, и влезе вътре. Във фоайето висеше високо огледало с позлатена рамка. То хвана отражението ù, докато бързаше към стълбите – стройно момиче с дълга кафява пола, блуза на тънко райе и високи боти с връзки. Чупливата черна коса бе вдигната над високо чело, под което блестяха две живи сиви очи, привличащи вниманието към необичайно красивото лице.

– Ще станеш красавица – често казваше майка ù. – Стига да спреш да се мръщиш.

– Не се мръщя, мамо, а мисля – неизменно отговаряше Джо.

– Е, спри тогава. Непривлекателно е – казваше майка ù.

Джо стигна до вратата на кабинета на госпожица Спаркуел и спря, за да се подготви за предстоящия разпит. После почука.

– Влез! – покани я гласът на директорката.

Джо завъртя дръжката на вратата и я отвори, готова да срещне строгия поглед на директорката. Това, за което не бе подготвена, беше да я види застанала пред прозореца с кърпичка в ръка да попива сълзи от очите си. Нима историята за малките тъкачки я бе разстроила до такава степен?

– Госпожице Спаркуел, не зная какво ви е казала Либа, но историята заслужава да бъде публикувана – започна Джо, избрала тактиката на ранно нападение. – Крайно време е „Нарцис“ да предложи на читателките си нещо по-стимулиращо от стиховете за котенца.

– Мила моя, не те извиках, за да разговаряме за „Нарцис“.

– Така ли? – изненада се Джо.

Госпожица Спаркуел допря ръка до челото си.

– Господин Олдрич, бихте ли могли? Аз... аз мисля, че не съм в състояние – каза тя с пресеклив глас.

Джо се обърна и с изумление видя, че в стаята, на едно канапе, седят двама от най-старите ù приятели – Ейбрахам Олдрич и сестра му Аделаид. Толкова беше съсредоточена в защитата на статията си, че не ги бе забелязала.

– Брам! Ади! – възкликна сега и припна към тях. – Каква чудесна изненада! Но ми се иска да ме бяхте предупредили, че ще идвате. Щях да се преоблека в нещо различно от униформа. Щях да... – Гласът ù заглъхна, когато си даде сметка, че и двамата са облечени изцяло в черно. Обхвана я леден ужас.

– Боя се, че носим лоши новини, Джо – започна Брам и се изправи.

– О, Джо. Трябва да бъдеш смела, мила моя – прошепна Ади и също стана от канапето.

Джо погледна от единия към другия с нарастващ ужас.

– Плашите ме – каза тя. – За бога, какво се е случило?

И в този момент разбра. Господин Олдрич от известно време боледуваше.

– О, не. О, Брам. Ади. Баща ви, нали?

– Не, Джо, не нашият баща – тихо каза Ади, после хвана ръката на Джо.

– Не вашият ли? Н-н-не разбирам.

– Джо, баща ти е мъртъв – каза Брам. – Нещастен случай. Чистел един револвер в кабинета си снощи и той гръмнал. Тийкстън го открил. С Ади дойдохме да те отведем у дома. Ще ти съберем багажа и...

Но Джо не чу останалото. Стаята и всичко в нея се завъртя в кръг и после се разпадна. Няколко секунди тя не можа да си поеме въздух, нито да проговори. Как е възможно баща ù да е мъртъв? От всички сигурни, непоклатими неща в живота ù той беше най-сигурното. А сега Брам ù казваше, че си е отишъл... че го няма... и тя изпита чувството, че земята под нея се руши.

– Джо? Чуваш ли ме? Джоузефин, погледни ме.

Брам стоеше до нея. Беше сложил ръка на рамото ù, за да я подкрепи. Звукът на гласа му я върна обратно, напомни ù, че хора като тях не правят сцени на обществени места. А обществено място за семействата Олдрич и Монтфорт беше всичко извън личната ти спалня.

– Добре ли си? – попита я той.

Джо успя да отговори.

– Да, благодаря ти – каза тя. После се насили да продължи. – Ще бъда готова след малко. Трябва само да си взема малко багаж. Моля да ме извините.

– Нека дойда с теб – настоя Ади. Тя хвана Джо за ръката и двете се запътиха към общежитието. – Ще се опитаме да хванем влака в пет и пет. Той ще ни остави на Гранд Сентръл, преди да мръкне. Не бива да рискуваме да пристигнем на гарата след мръкнало. Прекалено е опасно – запритеснява се на глас Ади. – Градът вече не подхожда на хора като нас. Превзет е от чужденци, престъпници и машинописци.

Бърборенето на Ади едва стигаше до съзнанието на Джо. Тя се чувстваше замаяна, полагаше усилия, за да мести краката си един пред друг. Моравите и сградите на училището минаваха покрай нея като неясни петна. Беше минала по същия път само преди няколко минути, но сега едва осъзнаваше къде се намира. За секунда само всичко се бе променило.

Общежитието беше пусто, когато стигнаха. Всички останали ученички бяха на сбирки на клубовете си или в библиотеката. Ади отвори вратата на стаята на Джо и ù направи път.

– Ето ни тук, съвсем самички. Сега можеш да плачеш, ако искаш, няма кой да те види – каза ù тя.

Джо седна на леглото си, скована от шока. Зачака да дойде бурята от сълзи, но това не стана.

Ади затършува за куфара на Джо, но Джо я спря.

– Няма нужда от багаж – каза тя. – Имам достатъчно дрехи у дома. Би ли могла само да ми вземеш палтото и ръкавиците?

– Колко си смела, да не даваш воля на сълзите си – похвали я Ади. – Така е по-добре впрочем. Няма да слезеш от влака със зачервени очи. Не е нужно великите некъпани маси да те зяпат.

Джо кимна. Все така скована. Ади бъркаше, но Джо нямаше да я поправи. Тя не задържаше сълзите си. Сълзи нямаше. Отчаяно искаше да заплаче, но не можеше.

Сякаш сърцето ù, стегнато като тялото ù в свой собствен корсет, вече не можеше да намери истинската си форма.