Тези плитки гробове

Глава четирийсет и шеста

Джо гледаше втренчено мъртвия мъж, проснат на масата. Устните му бяха полуотворени, сякаш за да възрази.

– Не може ли поне да му затворим устата? – попита тя.

– Не и ако не искаме да му счупим челюстта – отвърна Оскар безстрастно. – Мускулите са вкочанени. Ригор мортис е настъпил. Ще го отпусне след няколко часа. Не се притеснявай. Погребалният агент ще го разкраси за погребението.

„Надявам се“ – помисли си Джо, която се разстрои да види стария семеен приятел, човека, когото бе познавала през целия си живот, проснат по гръб на бялата маса в градската морга. Шокът от новината още не беше изчезнал и тя се запита, загледана в тялото на масата, дали смъртта на Скъли имаше нещо общо с тази на баща ù.

Ченгетата казаха, че Скъли се удавил – беше ù обяснил Еди в музея. – Работил до късно в кабинета си и когато си тръгнал, била паднала мъгла. Смятат, че объркал пътя и паднал в реката.

Според Джо това беше невъзможно и тя го каза на Еди.

– Ричард Скъли ходеше пеша до кея на „Ван Хутън“ всеки ден освен неделя – обясни тя. – Можеше да мине „Пекс Слип“ и със завързани очи.

– Имам лошо предчувствие за тази работа, Джо. Тялото е в моргата. Отивам да видя какво мисли Оскар – бе казал Еди.

Беше се опитал да я разубеди да не идва с него, но усилията му бяха обречени. Беше тръгнала от музея няколко минути след него, за да не ги видят заедно, и се беше качила в друг файтон.

– Записвайте си бързо, деца – посъветва ги Оскар. – Погребалният агент е на път. Ченгетата доведоха Филип Монтфорт и Алва Бийкман да идентифицират трупа. Като свършиха, Бийкман потегли към погребалния агент, а Монтфорт отиде да уведоми семейството.

„Горкият чичо Филип – помисли си Джо. – Първо изгуби баща ми, а сега и господин Скъли.“

Еди извади от джоба си бележника, а Джо се наведе над тялото на Ричард Скъли и го огледа. Кожата му имаше восъчносив цвят, освен няколко пурпурни петна по лицето, гърдите, корема и горната част на бедрата. Очите му бяха полузатворени, а кожата около тях беше силно подпухнала, изпълнена с толкова тъмна кръв, че изглеждаше черна. Пръстите му бяха свити към дланите. Челото му беше изцапано с тиня от дъното на Ист Ривър. Оскар бе сложил кърпа върху слабините му, когато Джо и Еди пристигнаха, за да запази невинността на Джо.

Джо обаче не смяташе, че невинността ù има нужда от пазене. Първия път, когато бе дошла в моргата, бе завладяна от ужас и тъга. Още изпитваше тези чувства, но те бяха изместени на заден план от силното желание да разбере точно как се е оказал Ричард Скъли в реката.

– Имаш ли представа кога се е удавил Скъли? – попита Еди. – Тази сутрин? Снощи?

– Не се е удавил – рече Оскар.

– Стига, де, Оск. Открили са го във водата – напомни му Еди. – Ченгетата са го извадили. Имало цял куп свидетели.

– Не казах, че не са го намерили във водата. Казах, че не се е удавил.

– Да не ми казваш...

– Че Ричард Скъли е бил убит? Да, това ти казвам.

Еди подсвирна тихо.

Джо се вкамени. Беше ù трудно да повярва, че Ричард Скъли просто е паднал във водата, но и споменаването на думата „убийство“ отново беше трудно за преглъщане.

– Откъде знаеш, Оскар? – попита тя.

– Както начало, няма пяна – започна Оскар и посочи носа и устата на Скъли.

– Пяна ли? – повтори Джо.

– Смес от вода, въздух, слуз и понякога кръв, която става на пяна, докато удавникът се опитва да диша. Липсата ù предполага, че Скъли не се е опитвал да диша, когато се е озовал във водата. Което значи, че вече е бил мъртъв. Има и още нещо – каза той и обърна трупа на една страна.

Джо направи гримаса, щом зърна жестокото разкъсване на тила на Скъли. Черепът му бе разбит. Костта приличаше на напукана яйчена черупка.

– Травма от тъп инструмент – заяви Оскар. – Оръжието е било изкривено според мен. Бейзболна бухалка може би. Или някаква палка. Ударът е раздробил и париеталната, и окципиталната кост и е причинил периорбиталните ехимози...

– Говори човешки, Оскар – напомни му Еди, който пишеше трескаво.

– Черните кръгове около очите. Кръв от фрактурата е проникнала в синусите и в тъканите около очите и е оцветила кожата. Мъжът, който го е ударил...

Джо го прекъсна:

– Откъде знаеш, че е бил мъж?

– Защото се изисква сила да раздробиш нечий череп. Също така увереност.

Джо се замисли.

– Трябва ти увереност, за да убиваш, така ли? – попита тя.

– Във всеки случай помага – отвърна Оскар. – Гневът също върши работа, но резултатите са по-мърляви. Това е станало бързо и чисто. Убиецът е ударил силно и точно. Мъжете по правило са по добри в замахването с тъпи инструменти, защото го практикуват по-често от жените. С чукове и брадви. Със сатъри. С коси.

– Кьолер видя ли това? – попита Еди.

– Да – отвърна Оскар. В гласа му се долавяше недоволство.

– И въпреки това твърди, че е удавяне?

– Казва, че Скъли си е ударил главата в някой от стълбовете на кея, когато е паднал във водата.

– Това възможно ли е? – попита Джо.

Оскар я изгледа над очилата си.

– Не, освен ако не е имал навика да върви заднешком.

Той прокара ръка по гърба на Скъли. Потупа с пръст едно тъмнопурпурно петно.

– Ливор мортис. Когато сърцето спре да бие, кръвта се стича към ниските части на тялото и се оформя в такива петна. Реката край „Пекс Слип“ не е особено дълбока и морякът, който открил Скъли, каза, че лежал по гръб. Както виждаме, наистина има петна от ливор мортис по гърба му.

– Мислех, че мъртъвците се носят по повърхността – отбеляза Еди.

– Това става по-късно, когато тялото започне да се разлага. Бактериите в него произвеждат газове, които го подуват и го издигат нагоре. Най-често пресният труп потъва на дъното. Особено ако е облечено в тежко вълнено палто като Скъли – обясни Оскар. – Ченгетата, които го извадили от водата, потвърждават, че лежал по гръб. Но... – Оскар обърна тялото по гръб – имаме следи от ливор и тук.

Той посочи пурпурните петна по дясната буза на Скъли, по гърдите му, по корема и по бедрата.

– Което значи какво? – попита Еди.

– Което значи, че е паднал напред, когато е умрял, и е останал в това положение известно време. Най-малко половин час, вероятно три или четири часа. Когато тялото било хвърлено в реката и паднало по гръб, кръвта се стекла към гърба. Фактът, че ливор мортис по гърба е по-ясно изразен, говори, че тялото е останало по гръб поне десет часа. Тъй като го откриха по обяд, това значи, че е паднал във водата някъде около два през нощта. Добави три чàса, за да обясниш петната от ливор по предната част на тялото, и получаваш час на смъртта около единайсет вечерта.

Оскар опипа бедрото на Скъли, както домакиня би опипала парче месо.

– Напредналият стадий на ригор мортис потвърждава хипотезата ми.

– Значи казваш, че е бил убит около единайсет, но в реката са го хвърлили чак в два... къде е бил през това време? – попита Еди.

– Добър въпрос – рече Оскар. – Обикновено в подобни случаи – добре облечен джентълмен, фраснат по тила през нощта – става дума за обир.

– Но не мислиш, че този случай е такъв? – попита Джо.

– Така мислех, преди да видях ливор по предната част на тялото му. Никой крадец няма да го удари, да го остави да лежи на улицата няколко часа и после да се върне и да го хвърли в реката. А го има и факта, че нищо не липсва. Ако убиецът беше крадец, щеше да му вземе парите, часовника и брачната халка. Сигурно и палтото и обувките. А това тук не е логично. Както и реката.

– Реката ли? Защо? – попита Еди, който не спираше да пише.

– Както казах, водата край „Пекс Слип“ е сравнително плитка, особено на мястото, където е било намерено тялото на Скъли. А и мястото е почти непрекъснато пълно с хора и е малко вероятно трупът да остане незабелязан. Защо му е на убиец, който иска да прикрие престъплението си, да крие трупа на толкова видно място?

Джо знаеше защо. Това знание я изплаши. Тя погледна Еди. Той бе спрял да пише. И той се бе досетил, виждаше го.

– Оскар... – започна той, но думите му бяха прекъснати от гръмовен глас. Идваше от коридора пред вратата.

– Шефът – рече Оскар. – Не обича да забавлявам посетители през работно време. Изчезвайте.

Еди хвана Джо за рамото и двамата забързаха към другия изход. Щом се озоваха на улицата, Джо заговори.

– Сбъркахме, Еди. Кинч е убиецът, нали? Не е искал да крие трупа на Скъли. Искал е да бъде намерен – каза тя. – Точно като с баща ми. Искал е и двете убийства да изглеждат като нещастен случай. Така властите няма да заподозрат убийство и няма да тръгнат да търсят убиеца. Така той остава на свобода и продължава да заплашва останалите съдружници. Ходи при всеки, един след друг.

Еди кимна.

– Мислех, че Кинч не би убил баща ти, защото той е щял да му плати хиляда долара. Но може би не е имал намерение да му плаща повече от това. Може би е отказал. Знаем, че Скъли го направи.

– И Кинч ги е убил и двамата. Същото ще направи и с останалите съдружници, ако и те откажат да му платят.

– Много е възможно, Джо – каза Еди и я погледна сериозно.

Страхът на Джо се превърна в ужас.

– Мили боже – каза тя. – Ами ако чичо ми е следващият?