Тези плитки гробове

Глава четирийсет и втора

Въздухът бе спарен, в стаята витаеше тъга и лек дъх на теменужки. Джо имаше чувството, че е влязла в гробница.

Изглежда, нищо в стаята на Елинор не бе пипано от деня, в който я закарали в „Даркбрайър“. До леглото стояха чифт копринени пантофки. На нощното шкафче имаше купчина книги. Тиктакаше часовник. Джо бавно обиколи стаята с болезненото чувство, че е натрапник.

Мебелите бяха от хубаво дърво, но овехтели. Килимът беше избелял. В единият ъгъл стоеше кресло. Никъде нямаше прах. Явно на прислужниците бе наредено да поддържат чистота в стаята, без да разместват нищо.

„Защо? – зачуди се Джо. – Нима родителите на Елинор идват тук, за да търсят утеха? Или за да се самонаказват?“

Тоалетката бе отрупана със сребърни четки за коса, шишенца с парфюми и фотографии в рамки. Повечето от снимките бяха на домашни любимци – котка с панделка на шията, две малки кученца, кон. На друга имаше красива млада жена с фини черти, светла коса и усмихнати очи. Беше облечена по мода отпреди много години. Джо си напомни, че Елинор бе умряла през 1874 година. Оттогава нещата се бяха променили. Светът бе продължил да се върти.

До снимката на девойката имаше кутийка за бижута. Джо вдигна капачето. Вътре имаше перлена огърлица, няколко чифта обици, гривни и брошки. Имаше и златен джобен часовник, който, изглежда, беше падал във вода и се бе развалил.

По тялото на Джо пробягаха тръпки, когато тя си даде сметка, че гледа часовника, който бил намерен с трупа на Елинор, когато го извадили от реката. Тя си спомни как Сали ù бе разказала за часовника и как златният медальон, който Елинор носела – половинката от сърце с гравирано „Стивън“, и годежният ù пръстен със сапфири и диаманти най-вероятно били откраднати.

Джо разгледа часовника. „На Елинор, по случай 18-ия ù рожден ден. С любов от майка и татко“ – пишеше отзад.

„Родителите ù са я обичали, но въпреки това са я затворили в тази стая – помисли си Джо. – Надявали са се да спасят репутацията ù, да я защитят. Вместо това са я унищожили.“

Елинор сама бе взимала решенията си. Или поне се бе опитвала. Бе решила да бъде с един мъж. Бе решила да легне с него, преди да се оженят. После бе решила да задържи детето си от него. Бе нарушила правилата и беше платила за това – с живота си.

Джо си помисли за Еди и си представи как казва на майка си за него. Нямаше да я заключат в стаята ù, но без съмнение щеше да се намери във влака за Уинетка, изпратена на продължително гостуване у неомъжената си леля.

„Защото това се случва с момичетата, които нарушават правилата“ – каза си тя.

Порцелановият часовник на полицата на камината звънна мелодично. Стрелките му показваха четири и петнайсет. Нямаше време за губене. Джо върна часовника в кутийката за бижута, готова да започне претърсването.

Двата прозореца на стаята бяха закрити със завеси. Тъй като имаше нужда от повече светлина, Джо се приближи до единия прозорец и дръпна тежките копринени завеси. Хвърли поглед към обширната задна градина на Оуенсови. Цветята бяха изсъхнали, а листата на дърветата – обагрени в есенни цветове. Границите на градината бяха очертани от редица бели мраморни статуи. В средата имаше беседка, над която се извисяваха още две статуи – едната на жена, другата на мъж. От мястото си Джо не можа да види повече подробности.

Загърби прозореца и огледа стаята.

– Откъде да започна? – прошепна тя.

Леглото изглеждаше подходящо. Без да се бави, тя свали завивките, възглавниците и чаршафите и опипа дюшека за подозрителни издутини, но не откри нищо. После вдигна килима, провери дъските на дюшемето, после бордюрите. Извади всички чекмеджета на тоалетката и бюрото и провери вътрешните им страни. Свали снимките от стените и провери дали няма нещо залепено за гърбовете им. Отвори дрешника и пребърка джобовете на роклите, които все още висяха по закачалките. Почука тук-там по камината в очакване да открие тайник. После влезе в банята на Елинор и огледа съдържанието на шкафчето, пространството между краката на ваната и зад тоалетната. Накрая, почти два часа след началото на претърсването, тя се отказа. Не беше открила нищо. Където и да бе скрила писмата Елинор, със сигурност не беше в тази стая.

„Може да са къде ли не в къщата – унило си помисли тя. – Може да ги е скрила в пианото или в големия часовник с махалото. Може да са на тавана или зад кофата с въглищата. Трябват ми два месеца за претърсване, не два часа.“

Джо хвърли поглед на порцелановия часовник. Беше почти шест. Сали щеше всеки момент да дойде и да я изведе от къщата. Тя се бе погрижила да върне всяко нещо на мястото му, но един последен поглед из стаята ù показа, че е забравила да дръпне завесите. Тя посегна да го направи, разсеяно погледна през прозореца, и се вкамени.

Пред беседката стоеше мъж в парцаливи дрехи, с татуировки по лицето. Явно я беше усетил, защото вдигна глава и тъмният му отмъстителен поглед срещна този на Джо.

Беше Кинч.