Тези плитки гробове

Глава осемдесет и пета

„Не съм тук – помисли си Джо и стисна силно очи. – Това не се случва наистина.“

Но се случваше. Тя отвори очи и видя, че нищо не се е променило. Седеше срещу чичо си. Бяха в екипажа му и пътуваха към „Даркбрайър“. Щяха да я приемат като пациентка. Чувството за нереалност стана толкова силно, толкова замайващо, че ù се стори, че ще повърне.

Може би майка ми и чичо ми са прави, помисли си тя. Може би наистина съм луда. Нали така става с лудите? Мислят, че всички останали са луди. Тя покри лице с ръцете си и тихо изстена.

Филип, забелязал състоянието ù, каза:

– Всичко ще бъде наред, Джоузефин. Обещавам ти.

– Така ли? – попита през сълзи тя.

– Да, само за малко е. Докато си в „Даркбрайър“, нервите ти ще се успокоят и ще си възстановиш разсъдъка. Знам, че си ми ядосана, но какво друго можех да направя след онова, което ми разказа Брам? След всичко, което ти самата ми каза? Че си ходила в морги и бардаци. Че си изкопала труп. Че Стивън Смит се е върнал от Амирантите...

Джо замръзна.

„Само че аз не съм ти казала това, чичо Филип – каза си тя и всичко ù стана ясно. – Защото не знаех.

Досега.“

Онази част от татуировките на Смит, в която се споменаваше мястото, където е бил захвърлен, беше размазана от разлагането. Както и името на онзи, който го беше захвърлил там.

Джо знаеше, че Амирантите, групичка острови в Индийския океан, са част от по-голямата група на Сейшелите. Беше чувала за трагичната смърт на Стивън Смит от време на време в детството си, но никой никога не бе споменавал Амирантите. Единственото обяснение, което беше чувала, бе, че е отплавал да огледа района с кораб на име „Чайка“ и че корабът и всички на него потънали по време на буря.

Откъде би могъл чичо ù да знае къде е бил захвърлен Стивън Смит?

Освен ако самият той не беше отговорен за това.

Сърцето на Джо биеше като чук в гърдите ù. Обзе я неподправен, заслепяващ ужас. Сега разбра. Разбра всичко.

Еди беше прав. Думите, които ù беше казал на пристанището, се появиха в съзнанието ù. „По-добре да свикнеш с идеята, че някой във „Ван Хутън“ не е толкова почтен...“ После отново се беше опитал да ù отвори очите – снощи, край гроба на Стивън Смит. Де да го беше послушала!

Чичо ù, любимият ù чичо, стоеше зад престъплението, което Смит бе разкрил. Смит сигурно го е заплашил, че ще го изобличи, затова Филип се е погрижил той да изчезне. Може би чичо ù е предложил проучвателното пътуване до Сейшелите и е платил на капитана на кораба да се отърве от Смит по някакъв начин. Само че Смит се върнал. И този Малън се бе погрижил за него, без съмнение по поръчение на чичо ù.

Джо осъзна и още нещо – чичо ù не вярваше, че е луда. Само се преструваше, за да я вкара в приюта. Защото се беше превърнала в заплаха за него.

Сега тя вдигна поглед към него. Той гледаше през прозореца и продължаваше да говори. Страх, гняв и отвращение се надигнаха в гърдите ù. Тя инстинктивно се дръпна по-далеч от него.

– ... а и историята става все по-невероятна с всяко повторение – говореше той. – Нали го осъзнаваш? Също така би трябвало да осъзнаваш необходимостта да ти осигурим помощ, Джо. Джо?

Той обърна глава. Погледът му се изостри, когато видя, че се е притиснала назад към седалката, и изведнъж под маската на загриженост, изписана на лицето му, проблесна друго изражение – много по-зловещо.

„Не се разкривай – каза вътрешният ù глас. – Не бива да разбира, че знаеш.“

Тя бързо се усмихна.

– Осъзнавам го, чичо Филип. Просто... просто толкова ме е страх – каза тя.

– Няма от какво да се страхуваш – каза той. – Колкото по-бързо признаеш болестта си и започнеш да сътрудничиш на лекарите, толкова по-скоро ще те излекуват.

– Да. Разбира се – покорно каза Джо.

„Само че няма да ме излекуват, помисли си тя. Няма да успеят. Ти ще ме вкараш в „Даркбрайър“ тази вечер и тогава ще дойде той, Малън. Може би ще дойде утре вечер. Може би следващата седмица. Но ще дойде. Ще ме удуши и ще нареди нещата така, че да изглежда като самоубийство. Точно както направи със Стивън Смит.“

Вътрешният ù глас замлъкна за момент, после добави още нещо: „Ако искаш да живееш, Джо, ще трябва да бягаш.“