Тези плитки гробове

Глава стотна

– Хайде, Кейти! – извика Джо. – Тичай! Ще изпуснем влака!

– Нямаше да стане така, ако не бяхме закъснели заради теб! – викна в отговор Кейти.

Двете се втурнаха тичешком в Гранд Сентръл. Влакът им тръгваше след пет минути. Щеше да ги отведе в Чикаго, където щяха да се прехвърлят на друг за Уинетка. Джо не бе планирала да тръгне от „Грамърси“ толкова късно, но в последния момент бяха изскочили разни неща.

Джо бе прекарала натоварена седмица след заминаването на майка си и днешният ден не беше изключение. Адвокатът на майка ù се бе отбил сутринта с наръч документи, които Джо трябваше да ù занесе. После тя се сети, че не е минавала през пощата, за да им каже да препращат писмата. Там чиновникът ù беше дал да попълва формуляр и после ù бе връчил сноп току-що пристигнали писма. Тя му бе благодарила и после беше хукнала към къщи да вземе Кейти.

Поне нямаха много багаж, който още повече щеше да ги забави, носеха само по един малък куфар за всяка. Кейти я очакваше щедро възнаграждение за това, че щеше да придружи Джо до Уинетка и после да се върне в Ню Йорк, но тя не беше особено щастлива. Имаше си нов ухажор и искаше да е с него.

– Точно на теб ли ти трябва придружителка? – беше се пошегувала тя, когато Джо я помоли да пътува с нея. – И за какво? Ако случайно някой те погледне накриво? Ти просто ще извадиш пищова, като добрата ти приятелка джебчийката и ще му пръснеш капачката на коляното.

Сега Джо провери на таблото за заминаващи влакове на кой перон трябва да отидат. Видя, че ще закъснее с двайсет минути.

– О, слава богу! – възкликна тя. – Хайде да седнем и да си починем.

Двете с Кейти се настаниха на една от дървените пейки, близо до гишето за билето. Кейти отвори вестника, който си носеше, а Джо се огледа. Видя семейство с пет шумни деца. Две възрастни жени, които изглеждаха като сестри. Пътуващ търговец с куфарче мостри. Неколцина бизнесмени. Две жени с шапки с плътни воали пред лицата минаха точно покрай пейката. Едно вестникарче изреждаше днешните заглавия. Ваксаджийче рекламираше услугите си. Продавачка на гевречета разнасяше стоката си.

Джо осъзна с натежало сърце, че това са последните минути, които прекарва в Ню Йорк, града, в който бе родена и израснала. Сърцето ù щеше да се пръсне. „Как бих могла да го напусна?“ – помисли си тя. Но как би могла да остане? Къщата беше продадена. Билетите за влака бяха купени.

Тя реши да се разсее от тъгата с четене на писмата, които беше взела от пощата. Имаше едно за майка ù от банката. Друго от аукционната къща. Няколко сметки.

И едно писмо за нея. От Еди. Сърцето ù подскочи, когато го видя. Бързо скъса плика и зачете.

21 януари 1891 г.

Скъпа Джо,

Дължа ти нещо – отговор.

Преди няколко седмици в „Чайлдс“ ме попита дали съжалявам.

Тогава не ти отговорих. Не можах.

Сега мога, затова ето го отговора: не съжалявам.

Ядосан съм, тъжен съм, но не съжалявам и никога няма да съжалявам.

Желая ти късмет в Уинетка. Ще ми липсваш.

Ню Йорк няма да е същият без теб.

Твой Еди

Джо пъхна обратно писмото в плика с треперещи ръце. „Брам каза, че съм смела – помисли си. – Но аз не съм. Аз съм страхливка. В момента съм по-уплашена, отколкото в нощта, когато чичо ми се опита да ме убие.

Защото обичам Еди Галахър.

Обичам го и се страхувам до смърт, че той вече не ме обича. Че е твърде късно. Че не може да ми прости и винаги ще ми се сърди за това, че от глупост, от прибързване избрах Брам.“

Джо чу мъжки глас, който подканяше пътниците за влака за Чикаго.

– За нас е – каза Кейти.

Отвори куфара си, за да прибере вестника. Джо остана на място, неспособна да помръдне.

Двете жени с воалите отново минаха покрай нея. Бяха на около два метра и тя чуваше какво си говорят. По-високата убеждаваше по-ниската да върви напред. Застанаха пред гишето за билети и високата каза на продавачката, че иска два билета за Чикаго. Гласът ù звучеше уверено, но Джо видях, че ръката ù в ръкавица е стисната в юмрук.

Джо познаваше този глас.

– Съжалявам, госпожице – каза жената на гишето. – За днешния влак няма места. Мога да ви дам за утре.

– Няма ли друг влак, който можем да вземем днес? – попита високата жена с тревога в гласа.

Джо се изправи. Кейти си затвори куфара.

„Не мога да го направя – каза си тя. – Не мога да живея отново по стария начин. Не мога да напусна града, който обичам. Не мога да напусна мъжа, когото обичам.“

Тя се приближи до жените.

– Ето – и подаде на високата билетите си. – Използвайте нашите имена, докато стигнете в Чикаго, за да не ви надуши Шивача. После си измислете нови. Внимавайте.

Тя се обърна да си тръгне, но високата жена я хвана за китката.

– Помниш ли разходката по Бруклинския мост?

Джо кимна.

– Говорихме за свободата – каза жената. – Само това съм искала някога и сега я имам благодарение на теб. Майка ми също. Ако не беше ти, тя още щеше да е на улицата, а аз щях да съм при мадам Естер и никога нямаше да се намерим. Свободата наистина е най-хубавото нещо. Благодаря ти, че ми даде моята, Джо Монтфорт. Никога няма да мога да ти се отплатя.

Джо я прегърна силно.

– Ти вече ми се отплати.

Двете жени останаха прегърнати известно време. После един кондуктор викна на пътниците за Чикаго да се качват.

– Тръгвайте – каза Джо. – Бързо.

Фей Смит и Елинор Оуенс забързаха към перона. Докато Джо гледаше след тях, Кейти се приближи до нея.

– Ще се качваме ли на влака, или не? – попита тя.

– Не – отвърна Джо. – Промених си решението. Няма да ходя в Уинетка. Или където и да е другаде. Току-що дадох билетите ни.

– Какво си направила? – изписка Кейти. – На кого ги даде?

– На една приятелка – каза Джо. – Най-добрата приятелка, която съм имала.

Продължи да гледа как Фей и Елинор се качиха на влака, после излезе от сумрака в Гранд Сентръл с Кейти по петите и пристъпи в сивата зимна светлина на своя град.