Тези плитки гробове

Глава двайсет и четвърта

– Не може да сме заключени! – ужасена извика Джо. – Опитай пак.

Еди пак бутна вратата, но тя пак не помръдна. Резето отвън си беше паднало на мястото.

– Искам да проследя Кинч – каза Еди нетърпеливо. – Ще го изгубя, ако не излезем скоро, а по-късно може да се окаже труден за намиране.

– А аз ще си изгубя репутацията, ако не излезем оттук, и ще бъде невъзможно да я намеря отново – заяви Джо.

– В джоба ми има сгъваемо ножче. Може да успея да повдигна резето – каза Еди. – Ще трябва да те пусна. Ще можеш ли да се опреш на стената?

– Мисля, че да – каза Джо и протегна ръка към стената. Еди извади ножа от джоба си и внимателно го отвори. После вкара острието в цепнатината между вратата и касата и тласна нагоре. То се отчупи.

– Може да успея да разбия вратата. Дръпни се назад – каза Еди.

– Да се дръпна назад ли? – не повярва на ушите си Джо. – Как? Стоя в кофа!

Еди блъсна вратата с рамо колкото можа по-силно, което не беше много, защото нямаше много място за засилване, но пък беше тъкмо достатъчно силно да го извади от равновесие и да го запрати към Джо. Главите им се удариха. Кофата се катурна. Джо падна назад към стената.

– Оу! – възкликна тя. – Заболя ме!

– Извинявай! Добре ли си? – попита той и ù протегна ръка.

– Добре съм. Но няма да съм добре, ако не излезем – отвърна тя, когато се изправи на крака. – Какво ще правим?

– Не знам. Може да пробвам да бутна вратата с крака.

Той опря гръб в стената и се опита да вдигне крака, но мястото беше толкова малко, че не можеше да ги вдигне достатъчно, за да може да ритне вратата. Изруга под нос и се изправи.

– Трябва да изляза от тази кофа. Краката ми се схванаха – заяви Джо.

– Излез и се завърти настрана – предложи Еди. – Тесничко ще ти е, но можеш да си пъхнеш краката между моите.

Джо направи точно това. Преди стояха лице в лице. Раменете им почти се опираха в стената и във вратата на килера, но зад гърбовете им имаше малко място. Еди се обърна с лице към вратата и с гръб към стената, а Джо се вмъкна пред него с гръб, опрян на вратата. Сега вече между тях нямаше никакво място. Не виждаше нищо в плътния мрак, но усещането ù за допир беше засилено. Усещаше всяка точка, в която нейното тяло допираше неговото. Единият ù крак бе между неговите и един от неговите беше между нейните. Хълбоците на двамата бяха притиснати едни в други и гърдите на Джо опираха в гръдния кош на Еди. Бузата ù се допираше до долната му челюст.

Джо усети, че изведнъж ù е станало горещо, а главата ù се замая. Опита се да си каже, че е защото не може да си поеме добре въздух в тясното пространство, но не беше така. Беше заради Еди.

Само преди няколко дни бе попитала Труди какво е да желаеш мъж, и Труди ù беше обяснила, но тя не бе разбрала. Сега разбираше. Еди бе завладял всичките ù сетива. Замайваше ù главата. Причиняваше ù болка. Изпълваше я с глад – нов, силен и опасен.

– Е, много уютно – каза той. – Как са ти краката?

– Кое? – попита тя замаяно.

– Краката.

– О, краката. Много по-добре, благодаря – отвърна Джо.

Изведнъж усети нещо да докосва устните ù. Неговите устни. Сигурна беше. Случайност ли беше или съзнателно действие? Имаше само един начин да разбере. Застана неподвижно, с вдигнато нагоре лице. Чакаше. Надяваше се. Страхуваше се, че ще я целуне и че няма да я целуне.

– Джо – каза той. Гласът му беше нисък.

Сърцето ù биеше толкова силно, че тя се уплаши да не изскочи от гърдите ù. Затвори очи. Искаше той да я целуне. Да я докосне. Имаше чувството, че ще умре, ако не го направи.

– Джо, мисля, че... – продължи той.

– Да, Еди? – прошепна тя.

– ... чувам нещо – довърши той.

И тогава някой отвори вратата и тя падна назад. Удари се силно в пода и я заболя. Еди се стовари върху нея, но в последния момент се подпря на ръце, за да не я смаже.

– Криете се в килера, а? – попита ядосан глас. – Знаех си, че ще се опитате да ме метнете, лъжливо копеле такова! Дай си ми долара. Инак ще ти пусна Шивача.

Джо и Еди вдигнаха очи.

Беше Резето.