Тези плитки гробове

Глава четирийсет и трета

– Беше тук! Кълна се! Видях го! – настояваше Джо, застанала до беседката в задната градина на Оуенсови. – Стоеше ето тук! Мъж с черна коса и татуировки по лицето. Как е влязъл?

Беше останала без дъх. Изтича от стаята на Елинор по задното стълбище към кухнята и после изскочи в градината със Сали по петите, решена да хване Кинч.

– Не знам как е влязъл и не ме интересува – заяви Сали. – Трябва да си тръгвате, госпожице Монтфорт. Сега.

Тя хвърли разтревожен поглед към къщата.

– Минава шест. Ако някой ви види тук, с мен е свършено!

Джо хвърли един последен поглед на беседката. Сега беше достатъчно близо до нея, че да познае фигурите, които се извисяваха от двете ù страни – Селена, богинята на луната, и Хелиос, богът на слънцето.

– Как успя да изчезне? – запита се тя на глас, горчиво разочарована, че ù се е изплъзнал.

– Ако не дойдете с мен, госпожице, ще ви заключа тук отвън и ще се престоря, че не знам как сте влезли. Тогава ще трябва да се обяснявате пред господин Оуенс – заплаши Сали. – Или може да прелетите над оградата, като онзи човек, дето си мислите, че сте видели.

– Точно така! – възкликна Джо. – Прехвърлил се е през оградата. Ако е достатъчно бърз, може да прескочи и да се озове на тротоара, без никой да го забележи.

Докато говореше, ù хрумна нещо.

– Сали... не ми ли каза, че именно така е влизал Стивън, за да се среща с Елинор? Прескачал е оградата, нали?

В този момент светлините в гостната светнаха. Сали видя. Сграбчи Джо за ръката и я задърпа към сенките край къщата.

– Госпожа Бакстър се е прибрала! – изсъска тя. – Хайде!

Тя се втурна в кухнята, повлякла Джо след себе си. Изтичаха покрай стаичката на иконома към предната част на къщата и към входа за прислугата. В момента, в който Сали хвана дръжката на вратата, някой от другата страна я отвори.

– Мили боже, Сали! – една дребна червенокоса жена стоеше пред вратата, сложила ръка на гърдите си. – Как ме стресна!

– Аз... извинете, госпожо Кларксън – смотолеви Сали.

Джо си спомни, че госпожа Кларксън бе готвачката на семейство Оуенс.

– Коя е тази? – попита госпожа Кларксън и огледа Джо подозрително.

– Джоузи Джоунс. Братовчедка съм на Сали – бързо отвърна Джо. – Приятно ми е, госпожо.

– Знаеш, че не бива да приемаш гости тук, Сали – строго рече госпожа Кларксън. – Ще трябва да съобщя на господин Бакстър.

– Аз не съм дошла на гости, госпожо. Дойдох само за да кажа на Сали, че баба е болна. Докторът казва, че ù остават няколко дни. Трябваше да ù кажа. Тя е любимката на баба – обясни Джо, изненадана как гладко се откъсват лъжите от устните ù.

Госпожа Кларксън омекна.

– О! Е, предполагам, това променя нещата – каза тя. – Много съжалявам да го чуя.

– Ще си тръгвам вече – каза Джо. – Довиждане, Сал. Гледай да не се разстройваш твърде много.

– Ще се опитам, Джо. Благодаря, че намина – отвърна Сали и я изгледа кръвнишки.

След няколко секунди Джо се озова на 36-а улица. Гласът на Кинч кънтеше в главата ù, докато изричаше заплахата си към Скъли. „Има доказателства. Има списъци, подписани и подпечатани.“

„Има списъци.“ Не „Имам списъци“. Защото не са у него. Но му трябват, за да може да продължи да изнудва съдружниците във „Ван Хутън“ за пари.

Образът му отново се появи в ума ù. Видя страховитите му очи и макар вечерта да не бе студена, Джо потръпна. Откакто бе чула разказа на Сали, тя бе убедена, че Кинч и Стивън Смит са един и същи човек. Сега обаче, след като отново видя Кинч, я загриза съмнение. На портрета в седалището на „Ван Хутън“ Смит имаше вид на добър, благ човек, а Кинч беше напълно различен.

Беше я видял в кабинета на баща ù. Знаеше коя е. А сега я бе видял в дома на Елинор. Дали знаеше, че и тя търси писмата на Смит?

Кинч от пръв поглед се бе сторил безмилостен на Джо. Съмняваше се, че би допуснал нещо да застане на пътя му към целта, която си бе поставил.

Било то градинска ограда.

Или пък момиче.