Тези плитки гробове

Глава шейсет и шеста

Джо си пое дълбоко въздух.

– Вземи се в ръце – изсъска тя, вървейки към къщи по „Ървинг Плейс“.

Файтонджията я беше оставил на ъгъла на Шестнайсета улица. Джо му бе платила и беше тръгнала към площад „Грамърси“, съсредоточена върху дишането си. Трябваше да се овладее. Нямаше да ù е лесно да се прибере вкъщи. Щеше да има нужда от цялото си самообладание.

Беше малко след полунощ и цареше пълен мрак. Газовите лампи по „Ървинг Плейс“ бяха редки и със съскане разпръскваха оскъдната си светлина. Тя мина пресечката със Седемнайсета улица, после тази с Осемнайсета, потънала в болезнени мисли за Еди.

Как би могла да се омъжи за Брам сега, след като бе разбрала какви са истинските чувства на Еди към нея? Но как би могла да развали годежа си с Брам?

Ами разследването на убийството на баща ù? Как ще продължи без помощта на Еди? Двамата бяха отбор, при това добър. Бяха стигнали толкова близо до Кинч. Толкова близо до директен сблъсък с него. Макар да се страхуваше от този мъж, Джо искаше да погледне в страховитите му очи и да го попита кой е. Той ли бе Стивън Смит? Той ли бе убил Ричард Скъли? И баща ù?

Едва ли щеше да ù каже, дори да беше така, но тя щеше да разбере. Очите му щяха да разкрият истината.

Джо вече дишаше малко по-спокойно и заразмишлява за онова, което бе научила на Пит Стрийт. Кинч е планирал да отиде в „Даркбрайър“ и да говори с Франсис Малън. Сигурна беше. Все още търси списъците си. Де да можеше тя да ги намери преди него. Ако ги намереше, щеше най-сетне да разбере какъв е бил тайнственият товар на „Бонавентура“ и дали корабът е бил свързан с „Ван Хутън“.

„И аз ще отида да се срещна с Малън – реши тя. – За това не ми трябва Еди. Просто ще отида в „Даркбрайър“ и ще разговарям с човека.“

Тя потръпна при мисълта да мине през извисяващата се порта на „Даркбрайър“ и да влезе в самия приют, но си каза, че това е глупаво. Щеше да е в пълна безопасност.

Потънала дълбоко в мисли каква история да разкаже на майка си, за да я пусне да излезе, да отиде до „Даркбрайър“ и да се върне, Джо първо не чу стъпките. Тъкмо бе подминала една тясна пресечка на „Ървинг Плейс“, когато те отекнаха след нея. Приближиха се толкова бързо, че докато успее да се обърне и да види кой я следва, бе закъсняла.

Една длан запуши устата ù. Ръката ù бе извита зад гърба. Ужасена, Джо се опита да се бори с нападателя си, но не можеше да се мери с него. Той я завлече навътре в уличката и я блъсна в едната стена. В главата ù избухнаха звезди, когато главата ù удари стената. Голите тухли одраха бузата ù.

Нападателят беше свалил ръка от устата ù, но все още държеше ръката ù извита. Тя имаше чувството, че скоро ще я отскубне от рамото. Изведнъж пред очите ù проблесна нещо сребристо. Беше острието на нож, което отразяваше лъч лунна светлина, промъкнал се в уличката. Тя неволно изскимтя от страх.

– Нито звук повече или ще те порежа – заплаши я глас – мъжки глас, нисък и груб.

Джо кимна, доколкото можа.

Мъжът се притисна към нея.

– Такова хубаво момиче – каза той, а топлият му дъх опари ухото ù. – Какво ли прави самò навън? Трябва да си стои вкъщи, където е мястото на момичетата. Само курвите ходят по улиците през нощта. Вие курва ли сте, госпожице Монтфорт?

– Моля ви... – прошепна Джо.

Очите ù бяха затворени. Тялото ù трепереше неудържимо. Беше обезумяла от страх.

– Моля – подигравателно повтори мъжът. – Така ли говориш с вестникарчето?

Той я целуна по шията и прокара върха на ножа по бузата ù до носа. Джо отново изскимтя – не можа да се удържи.

– Такова хубаво момиче – каза мъжът. – Няма да сте толкова хубава без нос. Продължавайте да си го пъхате в чужди работи и някоя нощ ще дойда в дома ви, ще вляза в спалнята ви и ще отсека този хубав нос. Ще съм изчезнал, преди да заглъхнат писъците ви. Дали вестникарчето ще ви харесва тогава? Не, никой няма да ви харесва.

Мъжът свали ножа. Пак я целуна. Дъхът му вонеше.

– Сега ще си тръгна, госпожице Монтфорт – каза той. – Но вие ще останете тук. Както сте си, подпряна на стената. Ще преброите до десет, съвсем бавно, и после ще се приберете и ще правите това, което ви се казва. Като добро момиче. Ако слушате, няма да се наложи да се виждаме отново. Започвайте да броите. Бавно и полека...

Джо започна да брои, без да отваря очи, с пресеклив от шока глас.

Когато преброи до десет, отвори очи. Мъжа го нямаше. Беше сама.

Тя направи една колеблива стъпка напред. После още една. После падна на колене и повърна.