Тези плитки гробове

Глава осемдесета

– Успяхме – каза Еди и слезе от файтона на ъгъла на „Лексингтън“ и Двайсет и четвърта улица.

– Благодаря – каза Джо на кочияша и му плати.

Беше изморена. Връщането на изкопаната земя върху ковчега на Стивън Смит беше трудна работа, както и промъкването им през портите на приюта. За щастие, пазачът беше заспал въпреки голямата чаша с кафе.

Освен умората Джо изпитваше и болка, и тъга. Това беше краят. Нищо повече не можеше да направи. Списъците, които Стивън Смит беше пращал на Елинор Оуенс, щяха да останат скрити, след като и тя, и Еди се бяха опитали да ги открият, но без успех. Малън никога нямаше да бъде разпитан, поне не от тях.

Еди беше прав – този човек бе твърде опасен. Тя щеше да разкаже на чичо си какво е научила, и той щеше да се обърне към властите. Те щяха да отидат при Малън. Времето на Джо в ролята на детектив беше свършило. От все сърце ù се искаше да не е така. Искаше ù се нещата да не са такива, каквито бяха. Искаше ù се тя самата да не е такава, каквато е – момиче, способно да забрави за дълга си към семейството и да последва желанията на собственото си сърце. Само че не беше такова момиче.

– Има ли гладни? – попита Оскар. – „Портман“ е зад ъгъла. Басирам се, че ще ни направят по някой сандвич.

– Как можеш дори да мислиш за храна, след това, което току-що направихме? – недоумяваше Джо.

– От мъртъвци винаги огладнявам – каза Оскар. – Щом се озовеш под земята, край с баниците. Край с печените пилета и картофените кюфтета. Така че яж, пий и се весели, така казвам аз. Но най-вече яж.

– С удоволствие бих дошла с теб, Оскар, но е почти един през нощта и трябва да се прибирам – каза Джо. После спонтанно го прегърна.

– Това пък за какво беше? – попита Оскар и се разсмя, когато тя го пусна.

– Не знам кога пак ще те видя. Не знам дали изобщо ще те видя отново. Просто исках да ти благодаря. За всичко. Никога не съм срещала човек като теб. Знам, че от теб ще стане чудесен лекар, и знам още нещо: Сара Стийн иска да я поканиш на вечеря.

Оскар се изчерви. После целуна Джо по бузата.

Джо се обърна към Еди. Погледът, който си размениха, беше изпълнен с любов и чувство за загуба. Беше оголен, тъжен поглед и Оскар го разбра.

– Аз... такова, ще повървя по улицата. Без особена причина – каза той.

– Предполагам и с мен едва ли ще се видиш отново – каза Еди. Гледаше Джо, не Оскар.

Джо наведе глава, за да не види той сълзите, които изпълваха очите ù.

– Ще ми липсваш всеки ден до края на живота ми. Защото ти го промени, Еди. Никога няма да те забравя.

– Стига вече, Джо – дрезгаво каза Еди. – Моля те.

Джо кимна. Вдигна глава и се опита да се усмихне.

– Сбогом – каза тя и го прегърна.

Той отвърна на прегръдката, притисна я силно към себе си и затвори очи. После я пусна.

– Искаш ли да те изпратя? – попита той.

– Съвсем наблизо съм – каза Джо и посочи къщата си. – Ще се оправя и сама.

– Е, добре тогава. Идва друг файтон – каза той, след като хвърли поглед нагоре по улицата. – След онзи екипаж. Ще го взема и ще прибера Оскар.

Екипажът, за който беше споменал Еди, елегантен английски кларънс, ги подмина и рязко спря. Вратата се отвори. От колата слезе висок, строен млад мъж.

– Джо? Джо Монтфорт? – повика я той. – Ти ли си?

Джо се обърна бавно. Сърцето ù се беше качило в гърлото.

Беше Брам.