Тези плитки гробове

Глава десета

Въпреки че Джо се беше подготвила за удара, думите на Филип ù причиниха силна болка.

„О, мили боже, значи е вярно – помисли си. – Еди Галахър беше прав.“

– Изцяло обвинявам себе си – каза Филип с глас, предрезгавял от мъка. – Видях Чарлс в деня на смъртта му. Имахме среща на съдружниците в кабинета му относно един кораб, който бихме искали да купим. Имаше нещо необичайно, Чарлс сякаш не бе на себе си. Двамата с него поговорихме, след като останалите си тръгнаха, и той призна, че нещо го измъчва. Говореше несвързано.

– Какво каза? – попита Джо.

– Как чувства, че положението му е безнадеждно. Как щяло да е по-добре, ако умре.

– Татко е казал това? – изуми се Джо.

Тези думи изобщо не звучаха като нещо, което баща ù би могъл да каже.

– Да, каза го, а аз се разгневих, че говори така. Припомних му, че има семейство и много приятели. Започнахме да спорим. Сега дълбоко съжалявам за това. Умолявах го да ми се довери, да ми каже какво го мъчи, но той отказа и аз си тръгнах. Преди да изляза от къщата, се отбих в кухнята. Преди срещата бяхме обядвали и исках да поднеса поздравленията си за вкусните ястия на госпожа Нелсън. Поговорих с нея и излязох, и същата вечер брат ми се застреля – Филип покри лицето си с ръце. – Видях го. Видях го проснат на пода на кабинета си, мъртъв. Този образ никога няма да се заличи от съзнанието ми. Никога. Отново и отново изживявам този ден, знаейки, че можех да предотвратя смъртта на Чарлс, ако не бях започнал да споря с него. Ако бях успял да го убедя да сподели тревогите си с мен. Как можах да го предам?

– Вината не е твоя – разгорещено възрази Джо. Сърцето я болеше за чичо ù. – Ако искаше да се довери на някого, това със сигурност щеше да си ти.

Филип свали ръце от лицето си. Кимна, но Джо виждаше, че не го е убедила. Де да можеше да разбере причината за смъртта на баща си, щеше да го убеди, че вината не е негова.

– Нещо е подтикнало татко към тази постъпка – каза тя. – Възможно ли е да са били парични тревоги? Бизнесът? Да е имал разногласия с някого от съдружниците?

– Финансите на баща ти не са подходяща тема за разговор – заяви Филип, – но в отговор на въпроса ти – не, финансовите му дела бяха в ред и доколкото ми е известно, не е имал разногласия с никого.

Джо извади бележника на баща си от чантичката си.

– Намерих това в кабинета на татко – обясни тя, като реши, че е най-добре да не навлиза в подробности как точно го е намерила. Чичо ù не би одобрил подобно поведение. – Вътре има няколко озадачаващи записки. Мислиш ли, че могат да имат нещо общо със смъртта му?

Тя му показа страницата за 15 септември и посочи записките „Кинч, КВХ, 23 ч.“ и „Елинор Оуенс, р. 1974 г.“. После му показа страницата за 17 септември и втората записка „Кинч, КВХ, 23 ч.“

Филип ги погледна, после поклати глава.

– Боя се, че тези имена не ми говорят нищо – каза той.

Джо се умърлуши. Сигурна беше, че Елинор Оуенс има нещо общо със смъртта на баща ù, и се надяваше чичо ù да ù каже коя е тази жена.

– Ако искаш, остави бележника при мен и ще попитам и другите съдружници – предложи Филип и посегна да вземе бележника.

Джо обаче не искаше да се разделя с него.

– Бих предпочела да го задържа. Напомня ми за татко – обясни тя. – Ще ти препиша имената.

Филип кимна.

– Много добре – съгласи се той.

Джо продължи с въпросите си.

– Знаеш ли защо татко би се срещал с банкера си в деня на смъртта си? – попита тя и посочи записката „А. Джеймисън, 16 ч.“, записана на страницата за 16 септември. – Теглил е пари. Бяха прибрани в бележника. Сметнах за най-разумно да ги оставя вкъщи.

– Не, но това не ми се струва необичайно. Той често се виждаше с банкера си – отвърна Филип. – Що се отнася до парите, знам, че обсъждаше с Долан покупката на два нови коня за екипажа. Може би е открил животни, които са му харесали.

– Оставил ли е бележка? – попита Джо с надежда.

Филип поклати глава.

– Джо, мисля, че това е...

Достатъчно. Джо знаеше, че това ще е следващата му дума. Той искаше да приключи разговора, но тя не му даде тази възможност.

– Не знам дали това има нещо общо със смъртта на татко – прекъсна го тя, – но снощи пред къщата стоеше един странен човек. Имаше нещо по лицето, някакви белези. Татко познавал ли е такъв човек? Споменавал ли ти го е?

– Не, не ми е споменавал – каза Филип, видимо разтревожен. – Какво правеше този човек? Да не се е опитвал да влезе в къщата?

– Не, стоеше под уличната лампа и гледаше към прозореца на кабинета на татко. После си тръгна.

– Сигурно е бил просто някакъв скитник – каза Филип и сякаш се успокои. – Но ако го видиш пак, кажи на Тийкстън и го накарай да извика полиция.

Сега на Джо ù се наложи да призове цялата си смелост за следващия въпрос.

– А татко... имаше ли си някого? Някой друг, имам предвид.

Филип изглеждаше объркан.

– Не те разбирам – каза той.

– Някоя друга жена освен майка ми. Възможно ли е Елинор Оуенс да е била тази жена?

– Мили боже, Джоузефин! – изригна Филип, отново изваден от равновесие. – Как е възможно една добре възпитана млада дама дори да си помисли да зададе такъв въпрос? Разбира се, че не е имало никаква друга жена освен майка ти!

Джо се присви от острия тон на чичо си, но се зарадва да разбере, че баща ù не е имал любовница.

– Смятам, че зададе предостатъчно въпроси – предупреди я той сега. – Зная защо ги задаваш, но вече трябва да спреш. Това не е здравословно. Няма да откриеш причината, която търсиш. Аз вече се опитах. Единственото, което постигаш, е това, че се самоизтезаваш.

Джо отвори уста да възрази, да му каже, че биха могли да открият причината за смъртта на баща ù, ако продължат да я търсят, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

– Не говори. Мисли, Джо. Помисли за това, което ми каза току-що. Говори ми за разногласия със съдружниците, за възможността баща ти да е общувал със странно изглеждащи мъже и с леки жени. Нещо от това звучи ли ти като типично негово поведение? Обяснява ли защо е отнел собствения си живот? Не. Всичко това просто петни паметта му – ядно каза Филип.

Джо не отговори, а сведе поглед към ръцете си, събрани в скута. Думите на чичо ù целяха да я накарат да се засрами от себе си, тя го знаеше. Така се правеше, когато някой искаше да накара някое момиче да не прави нещо – засрамваха я.

„Не си пълни чинията, това показва алчност. Не носи ярки цветове, ще изглеждаш като лека жена. Не задавай толкова въпроси, хората ще си кажат, че си твърде смела.“

– Помисли също така и за безотговорното си поведение – продължи Филип. – Цяло щастие е, че никой не те е видял на „Парк Роу“. Никой важен, имам предвид. Щастие за всички нас.

– Какво имаш предвид? – попита Джо и вдигна поглед.

Филип не отговори веднага. Когато най-сетне заговори, Джо остана с впечатлението, че подбира всяка своя дума внимателно.

– Положих много усилия истината за смъртта на баща ти да не попадне във вестниците. Ако не го бях направил, шансовете ти да се омъжиш изгодно щяха да изчезнат. През първите дни след смъртта му се носеха слухове и не желая тези слухове да започнат отново. Когато ходиш на места, където нямаш работа, и говориш с хора, с които не бива да говориш, рискуваш да се случи именно това. Зная колко дълбоко скърбиш, Джо, но нека тази скръб не става причина за падението ти. Това е последното нещо, което баща ти би искал.

„Еди бе прав и за това – помисли си Джо. – Чичо Филип наистина е платил на властите да кажат, че смъртта на татко е била нещастен случай.“

Филип посегна и я хвана за ръката.

– Цялото щастие на една жена зависи от брака ù и аз възнамерявам да ти осигуря възможно най-добрия брак.

Джо кимна. Нямаше какво друго да направи. Беше ù дотегнало да слуша за ергени и бракове. Знаеше, че чичо ù иска най-доброто за нея, но не можеше да направи това, което той искаше от нея. Не можеше да прибере чувствата си в спретната малка кутийка. Баща ù бе отнел собствения си живот. Нещо го беше подтикнало към това, нещо ужасно. Иначе в никакъв случай не би постъпил по такъв начин.

Чичо ù не искаше да рови по-дълбоко, за да намери отговори, и тя разбираше защо – беше прекалено разстроен от загубата на брат си, прекалено потиснат от вината, която изпитваше, и прекалено разтревожен някой да не си развърже езика. Но тя трябваше да рови по-дълбоко. Беше погребала баща си, но духът му бе останал с нея – по тихите улици около площад „Грамърси“, в притихналите стаи на къщата, в дълбините на сърцето ù. Този дух щеше да остане в нея вечно, ако не научеше защо баща ù се бе самоубил.

Филип, без да пуска ръката ù, каза:

– Отнесох се с теб като с възрастен човек, Джо, и сега очаквам от теб да се държиш като възрастен човек. Майка ти не се е досетила за истината и това ме радва. Същото важи и за леля ти, и за братовчедите ти. Умолявам те да продължиш да се държиш храбро, както досега, и да бъдеш утеха за семейството си вместо източник на нови тревоги. Ще го направиш ли за мен?

– Разбира се, чичо Филип – обеща Джо и се насили да му се усмихне.

Той стисна ръката ù.

– Доброто ми момиче – каза той и я пусна.

Джо се изправи от мястото си и Филип я придружи до фоайето. Докато Харни ù държеше палтото, погледът ù отново срещна очите на адмирала. Сивите му очи гледаха предизвикателно.

„Fac quod faciendum est.“ На Джо ù се стори, че той е казал на глас тези думи.

– О, Джо, сетих се нещо – каза Филип. – Вчера се видях с госпожа Олдрич. Покани Карълайн и Робърт на гости в Херъндейл за следващия уикенд. Приятелката ти Гъртруд ван Ейк и Гилбърт Гроувнър също ще бъдат там. Госпожа Олдрич се чудеше дали майка ти би могла да бъде убедена да ти позволи и ти да отидеш. Ти би ли искала? Ако да, ще поговоря с Ана. Просто едно скромно събиране в най-тесен кръг, нищо в разрез с траурните традиции. Мисля, че смяната на обстановката ще ти се отрази добре. Един престой сред природата ще ти помогне да се отървеш от мрачните си мисли.

– С удоволствие. Благодаря ти, чичо – каза Джо. Тя го целуна за сбогом и тръгна надолу по стълбите към екипажа си.

Само че не Херъндейл бе мястото, което искаше да посети, когато Долан ù отвори вратичката.

Това място бе Рийд Стрийт, номер 23.