Тези плитки гробове

Глава трийсет и седма

Уличката, по която Еди поведе Джо, бе толкова тясна и тъмна, че тя едва виждаше къде стъпва, но все пак бе успяла да види името на уличката. Някой го бе написал с тебешир на стената: „Бандитски отдих“.

Еди я държеше здраво за ръката, докато вървяха. Неговите стъпки бяха бързи и уверени. Фей, Резето и останалите четири деца ги следваха плътно.

– Къде отиваме? – прошепна Джо.

– Да се видим с Шивача. Привикани сме – отвърна Еди.

– Това е човекът, за когото работи Фей, нали? Нюйоркската версия на Фейгин?

– Единственият и неповторимият – потвърди Еди мрачно.

– Трябва ли да се страхувам?

– Трябва да си си вкъщи. Защо, по дяволите, изобщо допуснах да дойдеш тук? Ако излезем живи оттук, никога повече няма да те взимам със себе си където и да е. Никога. Кълна се в Бога.

Думата „ако“ притесни Джо.

– Какво иска от нас?

– Да поговорим. Поне се надявам, че иска това.

Уличката свърши пред правоъгълен вътрешен двор, заобиколен от осем паянтови дървени постройки, всяка по три етажа. Из двора бяха насядали слаби мъже с хлътнали бузи и парцаливи дрехи. Пушеха пури и пиеха нещо от напукани чаши. Джо зърна една стая на приземен етаж през отворената врата. На пода бяха налягали жени и деца.

– Почти стигнахме – каза Еди и я поведе към най-зле изглеждащата постройка. Прозорците на приземния етаж бяха тъмни и вратата бе здраво залостена, но на втория етаж се кипреше балкон. Еди погледна нагоре. Докато той гледаше, към него се приближи един от мъжете в двора.

– Ти да видиш, Еди Галахър – рече мъжът. – Търсиш си закътано местенце, а Новинарче? Коя е хубавицата?

Джо се смръзна. Мъжът, изглежда, познаваше Еди, точно като Мик Уолш, но в гласа му се долавяше заплаха. И той като останалите мъже по двора носеше вехто бомбе, нахлупено ниско над очите. Превръзка скриваше лявото му око.

– Уил Хубавеца – констатира Еди. – Отдавна не сме се виждали. Извинявай, но нямам време за приказки. Имам работа при Шивача.

Младият мъж пристъпи напред и застана точно срещу Еди.

– Не искам неприятности – рече Еди и вдигна ръце.

– Това не значи, че няма да те сполетят такива – каза Уил. – За начало ще ти сваля копчетата за ръкавели. После сакото. И каквото имаш в джобовете.

Той погледна Джо мръснишки.

– После ще сваля нея.

Еди бутна Джо зад себе си. После вдигна юмруци.

– Какво ще направиш, Новинарче? Ти си сам, а ние сме десетима – каза Уил и посочи мъжете в двора.

– Не мисли какво ще направи той – намеси се Фей.

Тя вървеше последна, след Еди, Джо и децата, но сега мина напред и застана пред Уил.

– Би трябвало да се притесняваш какво ще направя аз.

Тя посочи към балкона.

– А аз ще кажа на него. Когато чуе, че си направил нещо на гостите му, ще слезе тук с ножицата си. Точи я всяка вечер – Фей докосна превръзката на Уил. – Но едва ли е нужно точно на теб да го напомням, нали така?

В единственото око на Уил проблесна страх. Резето го видя, ухили се и направи жест, сякаш забиваше нещо във въздуха.

– Внимавай в картинката, малко лайно такова – изръмжа Уил и се отмести.

Резето пъхна пръсти в уста и изсвири пронизително. След няколко секунди от балкона се спусна стълба. Той се качи по нея.

Фей посочи с глава към Джо.

– Какви ги мислеше, да я водиш тук? – попита тя Еди.

– Дълга история – отвърна Еди.

Фей поклати глава.

– Глупак си ти, Новинарче. Заради нея ще си загубиш живота.

После се закатери по стълбата.

– Сега си ти – каза Еди на Джо, без да изпуска Уил Хубавеца от поглед.

Джо хвана първото стъпало, пое си дълбоко въздух и се закатери по стълбата.