Тези плитки гробове

Глава шеста

Хладният нощен бриз повя през отворения прозорец в стаята на Джо и изду пердетата като корабни платна. По пода се разливаше лунна светлина. На долния етаж големият часовник удари кръгъл час – два сутринта. Джо се заслуша в дълбокия, добре познат звук.

Седна в леглото си съвсем будна и заопипва наоколо за кутията кибрит, която бе оставила на нощното си шкафче. Няколко минути по-късно мина внимателно покрай спалнята на майка си и заслиза по стълбите със свещ в ръка и с надеждата да не се сблъска с Тийкстън.

Кабинетът на баща ù беше в предната част на къщата. Джо се вмъкна вътре, като успешно избегна една разхлабена дъска в паркета точно пред вратата, и издиша дълбоко. Успокои се, че не беше срещнала иконома. Тийкстън обичаше да си пъха носа в чужди работи и да доносничи. По принцип би трябвало по това време да е в леглото си, както и останалата прислуга, но всички знаеха, че когато не може да заспи, става и чисти сребърните прибори или навива часовниците из къщата.

Джо остави свещника върху огромното махагоново бюро на баща си и се огледа. Ако изобщо съществуваха отговори на въпросите ù за смъртта му, щеше да ги намери тук. Кабинетът му бе неговото убежище. Подчертано мъжка стая, цялата в тъмно дърво и кожа. Всяка вечер прекарваше по един-два часа тук да чете, да пише писма и да си проверява бележника за предстоящите задачи.

Точно този бележник искаше да намери Джо. Искаше да види какво е записал за 16 септември, 1890 г. – деня, в който умря. Беше попитала майка си по време на вечеря.

– Знаеш ли какво е станало с бележника на татко? Бих искала да го запазя за спомен – беше излъгала тя.

Но майка ù, дълбоко покрусена от загубата си, бе отказала да говори за бележника. Беше поровила в храната и после се бе оттеглила в спалнята си. Не бе попитала Джо как е минал денят ù, нито пък защо посещението ù при преподобния Уилис бе продължило толкова дълго. Седнала сама до масата в трапезарията, Джо се зачуди дали майка ù изобщо си спомня, че е излизала.

– Трябва да е някъде тук – прошепна сега, докато ровеше из едно от чекмеджетата в бюрото. Извади оттам една ножица, няколко писалки и кутия кибрит – какво ли не, но не и бележник. Претърси и останалите чекмеджета, погледна под попивателната, но не откри нищо.

„В книгите с мистерии, които чета, никога не е така. Там винаги има тайно отделение в някое чекмедже. Или тайни рафтове в библиотеката. Нещо – мислеше си тя. – Помогни ми, татко. Моля те.“

Тя обиколи бюрото в търсене на тайник под паркета, но не откри нищо. После издърпа всички чекмеджета и ги нареди на пода. След това опипа вътрешността на бюрото с надеждата да намери тайно резе или копче. Усилията ù останаха безрезултатни. С тежка въздишка Джо върна чекмеджетата на местата им. Тъкмо затвори последното, и чу звук – изскърцване.

Джо познаваше този звук. Идваше от разхлабената дъска пред вратата. Знаеше и каква е причината за звука.

Тийкстън.