Тези плитки гробове

Глава дванайсета

– Я гледай ти, Еди Г.! Виждам, че си ми получил съобщението. Хубаво, защото умирам от глад. Къде ще ме водиш? – попита младият мъж с черната кожена престилка.

Имаше кръгло, очилато лице и беше целият в кръв. Джо се втренчи в алените капки, които падаха от ръба на престилката му на пода, и ù се повдигна. За пръв път в живота си тя бе благодарна за възпитанието си, което изискваше емоциите да се крият на всяка цена. Сега този навик ù помогна да задържи емоциите си в тайна и вечерята си на мястото ù.

– Минава десет, Оск, повечето ресторанти вече затварят – напомни му Еди. – Ще те заведа на вечеря утре.

– Дано да е някъде на хубаво място – заяви Оскар. – Длъжник си ми. Момчетата от „Хералд“ и „Уърлд“ наминаха. Пратих ги да си ходят с празни ръце.

– Как ти звучи „Морети“?

– Там вечерях снощи.

– „Донлън“?

– Писна ми от стриди.

– „Мук“?

– Мосю Мукен! Това е приказка – Оск вдигна окървавен палец. – Но само ако в менюто за вечерта има буябез3.

„Мили боже – помисли си Джо. – Намираме се в морга. Как могат да говорят за храна?“

– Кой е този? – попита Еди и посочи едно обезобразено тяло, проснато върху бяла маса, настлана с бели плочки.

Джо не го погледна. Ако го беше направила, щеше да побегне навън с писъци, знаеше си.

– Неизвестен. Пътна злополука. Ей сега го донесоха ченгетата. А тя коя е? – попита мъжът с черната престилка и посочи Джо.

– А, тя ли? – рече Еди. – Това е... това е новата ни стажантка. Джоузефин...

– Джоунс. Джоузи Джоунс – довърши бързо Джо, благодарна на Еди за лъжата. Не можеше да допусне да се разчуе, че госпожица Джоузефин Монтфорт от площад „Грамърси“ посещава моргата в свободното си време. – Много ми е приятно, господин...

– Оскар. Оскар Рубин. Стажантка, а? Е, сигурно всеки вестник иска да си има собствена Нели Блай.

Той ù протегна ръка. Ръка, покрита с кръв. Джо се втренчи в нея ужасена.

– О, извинете – каза той.

Избърса кръвта, или поне повечето, и пак протегна ръка. Джо нямаше друг избор, освен да я поеме и да се здрависа с него. Еди я гледаше изпитателно, очаквайки тя да изпадне в истерия. Тя знаеше, че я изпитва и че трябва да издържи изпита, ако иска той да ù помогне.

– Моргата ли? – бе попитала, когато той каза накъде се е запътил.

– Да, моргата. Навита ли сте?

– Да, господин Галахър, навита съм – бе блъфирала тя. – Всъщност няма по-навит човек от мен.

Когато стигнаха болница „Белвю“, ръцете ù се разтрепериха. Докато стигнат до моргата, и краката ù трепереха.

Посрещнаха ги редици дълги бели маси, покрити с плочки. Върху тях бяха наредени тела – четирима мъже, две жени, едно момче. По дължината на масите имаше улеи за оттичане на кръвта и другите телесни течности, както и на водата, която неспирно капеше по труповете от пръскачките, увиснали от тавана. Миризмата бе неописуема: смесица от разлагаща се плът, ръждивия мирис на кръвта и катранената воня на карболов сапун.

Студът и влагата се просмукаха в Джо, но според нея най-лошото бе усещането за тъга, което витаеше из помещението. Хората по тези маси не бяха умрели там, където трябваше – в дома си, заобиколени от най-близките си. Те бяха умрели насилствено, на улицата – като неизвестния мъж, или зад някой склад, сами и изоставени.

– Предполагам, че ще искате да го видите? – каза Оскар.

– Умирам да го видя – отвърна Еди.

Оскар подбели очи.

– Дано буябезът на Мук е по-пресен от шегите ти.

Джо бе чувала за черен хумор, но Еди и Оскар се държаха почти весело около труповете. Телата, кръвта – тези неща сякаш не ги впечатляваха.

– Ето го там – посочи Оскар и поведе Еди към една маса близо до отсрещната стена. Джо ги последва.

Върху масата бе проснат мъж. Слаб, с рядка коса и проскубани мустаци. От кръста надолу го покриваше бял чаршаф. Гръдният му кош бе тесен, блед и гладък. Джо никога досега не бе виждала голия гръден кош на мъж. Лицето и шията му бяха покрити с ярки пурпурни петна. По устните и брадичката му имаше следи от засъхнала слюнка. Очите му бяха отворени.

– Запознайте се с Оливър Литъл – каза Оскар.

Това беше твърде много. Гърдите на нещастния човек, толкова открити и уязвими. Тъжните му празни очи. Звукът от капеща вода. Миризмата. На Джо ù прилоша. Тя стисна юмруци и заби ноктите в дланите си. Болката проясни мозъка ù.

– За какво е водата, господин Рубин? – попита тя.

Отчаяно затърси нещо, на което да спре погледа си. Оскар. Еди. Искаше да гледа където и да е, но не и в Оливър Литъл.

– Студена е. Помага да се забави разлагането – обясни Оскар.

– От какво са пурпурните петна, Оск? Да не го е удушил приятелят? – попита Еди.

– Това си помислиха ченгетата. Но сбъркаха. Както обикновено – заяви Оскар.

– А какво се е случило?

– Оливър Литъл се е отровил. Петната са подкожни кръвоизливи, причинени от реакцията на организма му към отровата.

– Откъде знаете това, господин Рубин? – попита Джо, която искаше да говори, да мисли, да прави каквото и да е, само да не чувства.

– Оскар. Знам заради криминалистиката.

– Криминалистика ли? – повтори Джо. Не беше чувала тази дума досега.

– Наука за смъртта.

– Оскар е студент по медицина – обясни Еди. – Работи тук през нощта, за да се издържа, докато завърши. Не знам защо. Той е по-умен от повечето лекари в този град и от всички полицаи, до един.

– Как се упражнява криминалистиката? – попита Джо.

Любопитството бе надделяло над отвращението.

– Чрез щателно наблюдение, мила моя – каза Оскар с поучителен тон. – Разглежда се положението на тялото на жертвата, както и степента на вкочаняване, цветът и степента на разложение. Проверява се за отпечатъци от стъпки, от пръсти, петна и капки кръв. Изчислява се траекторията на куршумите. Установява се наличието или липсата на барутен нагар. Прави се разлика между рана от сатър и рана от нож за разфасоване. Различават се химичните ефекти на отрови, киселини и разтворители и реакциите към тях. И – той се усмихна неловко – се пребъркват джобовете на жертвата.

Той вдигна празна кутия от отрова за плъхове, плоска бутилка от уиски и касови бележки за двата предмета.

– Пийнал уиски за кураж, изсипал в остатъка отровата и го глътнал наведнъж.

– Значи не е удушаване – отбеляза Еди. – А не може ли жена му или приятелят ù да са го отровили и после да са оставили кутията и бутилката в джобовете му, за да заблудят полицията?

Оскар поклати глава.

– Твърде малко вероятно. Ако някой друг го беше отровил, то този някой друг би трябвало да го принуди да пие със сила. Щеше да има следи от борба – порязвания и охлузвания около устата най-малко. Освен това се оказа, че жена му и приятелят ù имат алиби. Едно познато ченге намина да ми го съобщи преди няколко минути. Били са видени в един ресторант и са стояли там от пет и половина до седем, след което отишли на театър. Един аптекар си спомня, че продал на господин Литъл отровата около шест часа, а в един близък бар му продали уискито само няколко минути по-късно. Тялото му било открито малко преди девет, а представлението, което гледали жената и приятелят ù, свършило точно в девет.

– Забележително – възхити се Джо. – Вие разрешихте случая!

– Добра работа, Холмс – рече Еди.

– Беше елементарно, Уотсън – каза Оскар. – Сега приятеля ще го пуснат и той ще получи жена му, а Оливър ще получи един дървен сандък. Истинският убиец? Разбитото сърце.

Оскар премина към друга маса. Еди го последва, без да спира да задава въпроси за Оливър Литъл и да записва отговорите на Оскар в бележника си.

Докато те се отдалечаваха, Джо издърпа чаршафа на господин Литъл нагоре до шията му. Колко страшно, помисли си тя, да лежиш гол, беззащитен и мъртъв, докато непознати хора те оглеждат. Дали баща ми също е бил донесен тук? Представи си го в моргата, проснат на масата като парче месо, и самообладанието я напусна.

– Господин Ру... Оскар – повика го тя високо, с което прекъсна Еди насред поредния въпрос. – Случайно да знаете дали тялото на Чарлс Монтфорт е било донесено тук?

– Не – отвърна Оскар. – Ние отидохме в къщата.

– Ходили сте дотам? – попита Еди. – Това не си ми го казал.

– Не си ме питал – отбеляза Оскар.

Джо се успокои, че баща ù не е бил тук.

– И той беше самоубиец – каза тя тихо, без да откъсва поглед от клетия Оливър Литъл.

Оскар обаче я чу.

– Не е вярно – възрази той.

Джо вдигна глава и го погледна.

– Какво казахте?

– Казах, че Чарлс Монтфорт не беше самоубиец.

Джо не вярваше на ушите си.

– Значи смъртта му наистина е била нещастен случай?

– Не, госпожице Джоунс.

– Но ако не е едното и не е другото...

Оскар хвърли многозначителен поглед на Еди.

– Стажантката ти ще трябва да поумнее, иначе на „Парк Роу“ ще я изядат с парцалите.

– Оскар, моля ви – настоя Джо.

– Чарлс Монтфорт не се е самоубил – повтори Оскар и изгледа Джо над очилата си. – Чарлс Монтфорт е бил убит.

3 Буябез – рибна яхния, традиционно провансалско ястие. – Бeл. прев.