Тези плитки гробове

Глава осемдесет и четвърта

– Какво? – Джо се изсмя невярващо. – За бога, чичо Филип, какво говориш? Не съм си изгубила разсъдъка!

– Джоузефин, моля те – през сълзи промълви Ана. – Помисли за всички ужасяващи неща, които ни разказа току-що... да ходиш по улиците посред нощ с непознати мъже, в моргата, в публични домове, да изкопаеш труп... – гласът ù пресекна. Тя се насили да се овладее. – Това е чудовищно!

Джо усети първите пипалца на страха да се спускат по гръбнака ù.

– Но мамо, направих всичко това, за да открия истината за смъртта на татко – обясни тя.

– И кога точно направи всички тези неща? Кога? – попита майка ù.

– Най-вече през нощта. Понякога и през деня.

– През нощта? Това е лъжа, Джоузефин – каза майка ù. – Всяка нощ те проверявам. Още откакто беше съвсем мъничка. И всяка нощ, откакто се прибра вкъщи след смъртта на баща ти, те намирам в леглото ти, дълбоко заспала.

– Намирала си Кейти. Разменихме се. Няколко пъти – каза Джо с нарастваща нервност. – Мамо, всичко това е истина!

Тя се обърна към чичо си.

– Кажи ù, чичо Филип! Кажи ù истината!

– Мила моя Джо – започна Филип с лице, сгърчено от жал. – Казах ù каквото знам – че тази сутрин си дошла при мен силно разстроена и си ми разказала чудовищна, отвратителна история. И че това не се случва за пръв път. Проявих глупост и не предприех нищо досега, като се надявах, че състоянието ти е реакция на загубата на баща ти и ще отмине. Сбърках. Вместо да се оправиш, ти се влоши. Снощи, вместо само да си представяш, че излизаш от дома си, наистина си излязла.

– Но ти... ти ми повярва – повиши тон Джо.

– Просто не ти противоречих. Надявах се така да те успокоя.

– Излъгал си ме. Каза, че ще отидеш при властите – още по-високо каза Джо.

Филип тъжно поклати глава.

– Моля те, не говори така. Не исках да лъжа. Имах нужда от време.

– Време ли? За какво?

– За да уредя грижите, от които се нуждаеш.

– Не се нуждая от никакви грижи! – Джо почти крещеше.

Не можеше да повярва как се бяха обърнали нещата. Ана и Филип размениха поглед и Джо осъзна, че с виковете си само потвърждава подозренията им. С доста по-тих и овладян глас тя каза:

– Уверявам ви, че се чувствам съвсем добре.

– Ти си чувствително момиче, Джоузефин, и за жалост си станала жертва на множество заблуди – каза Филип. – И аз, и леля ти, и майка ти пробвахме да те спасим. Помолихме те да спреш с мрачните мисли. Позволихме ти да пренебрегнеш правилата на траура. Насърчавахме те да се виждаш с приятелки. Отчаяно се надявахме, че годежът ти ще те извади от тежкото състояние, но дори и това събитие не успя да промени нещата.

– Толкова странно се държиш напоследък – включи се и майка ù. – В колата, докато се прибирахме от семейство Скъли. После при шивачката. И аз като чичо ти не исках да приема какво се случва пред очите ми. Сега нямам избор.

Джо си спомни ходенето при шивачката. Спомни си ужасения поглед на майка си, когато ù каза, че не може да се омъжи за Брам. Спомни си погледа, който си бяха разменили майка ù и леля ù на връщане от семейство Скъли. Сякаш всичко, което казваше или правеше, подхранваше увереността на чичо ù, че се е побъркала.

– Всичко това е едно ужасно недоразумение – каза тя, като се постара гласът ù да прозвучи спокойно. – И аз знам как да го изясним. Пратете да повикат Еди Галахър и Оскар Рубин. Те ще потвърдят всичко, което ви разказах.

– Говорих и с двамата по-рано днес – каза Филип. – И двамата твърдят, че не са те виждали никога до снощи, когато си се приближила към тях на улицата, цялата в мръсотия. Казаха ми и че се зарадвали, когато се появил Брам и те завел у дома.

Джо имаше чувството, че са я ударили.

– Какво? Това е абсурдно! Лъжа е! Няколко пъти съм ходила в стаята на Еди. Разбира се, че ме познава! – възкликна тя, без да мисли.

Очите на Ана се разшириха.

– Ако това се разчуе, Филип... ако хората чуят какви ги говори...

– Проверих и онзи частен детектив, Оскар Едуардс – продължи Филип. – Няма детектив с такова име в целия град.

– Казах ти, че а-а-аз го измислих. Налагаше се. За да защитя Еди – заекна тя.

– Всъщност всичко е измислица, нали Джо? – нежно попита Филип.

– Доведете Кейти! Тя ще ви каже, че всичко е истина – съвсем се смути Джо. Всичко, което беше казала, всеки аргумент, който беше изложила, сега се обръщаше срещу нея.

– Освободих Кейти за тази нощ. Госпожа Нелсън също – каза майка ù. – Само Тийкстън е още тук и го изпратих да лъска сребърните прибори, за да стои в кухнята.

– Защо си освободила прислугата? – подозрително попита Джо.

– Защото подслушват пред вратите и много приказват. Не желая всичко това да се разчуе. Достатъчно зле е, че Брам знае – обясни Ана.

– Откъде знаеш, че знае? – Джо се почувства предадена. – Помолих му да не ти казва нищо!

– Разбира се, че ми каза. Много е разтревожен за теб! – ядоса се Ана. – Срещнал те на улицата в един през нощта, в компанията на двама непознати мъже! Само заради благия си нрав и добър характер не е развалил още годежа си с теб. Но и това може да стане. Ако Маминка научи, той няма да има избор.

– Надяваме се да предотвратим това – намеси се Филип. – Възнамеряваме да кажем, че всичките вълнения от последните месеци са довели до нервно изтощение и че сме те изпратили извън града, за да си възстановиш силите.

Джо имаше чувството, че около нея се затяга мрежа.

– Извън града? Къде? – попита тя.

– Приеми го като кратка почивка – каза Ана. – Ще кажем, че си отишла на гости на сестра ми в Уинетка. И когато се възстановиш, което се надявам да стане скоро, ще се прибереш у дома.

– Но къде отивам всъщност? – попита Джо, вече истински изплашена.

– Не се притеснявай, Джоузефин – каза Филип. – Майка ти каза на Кейти да опакова багажа ти. Колкото да имаш неща за първите няколко дни. Останалото ще пратим после.

Той се изправи и извади малък куфар иззад стола си. Върху него стоеше сгънатото ù палто.

– Хайде, ела. Облечи си палтото.

Джо се обърна към майка си.

– Мамо, моля те! – проплака тя. – Спри това!

– Бедно мое дете, правим го за твое добро – каза Ана. Гласът ù се прекърши. Тя се извърна и заплака в кърпичката си.

Филип подаде на Джо палтото.

– Моля те, Джо. Не усложнявай нещата още повече.

На Джо ù се зави свят. Всичко това ù изглеждаше нереално. „Как е възможно да се случва?“ – запита се тя.

Когато закопча палтото си, Филип я подхвана под ръка и я поведе към вратата. Когато я отвори, тя видя лъскавия му черен екипаж на улицата. Обхвана я паника. Опита се да се освободи, но чичо ù само я стисна по-силно.

– Моля те, чичо Филип, моля те, не го прави – изхлипа тя.

Филип обаче беше непреклонен. Поведе я към колата. Лудата Мери ги подмина и чу как Джо умолява чичо си да я пусне. Жената спря и се вторачи в тях.

– Мърдай – излая ù Филип.

Мери трепна. После се дръпна към площадката пред къщата на Джо. Филип подаде куфара на кочияша и я качи в екипажа. Джо се опита да отвори отсрещната врата, но беше заключена. Тя погледна през прозореца, докато чичо ù се наместваше на седалката срещу нея, с надеждата, че майка ù ще излезе на площадката, че е променила решението си. Само че майка ù я нямаше, само Лудата Мери седеше на площадката. Джо за секунда срещна очите на просякинята и видя собствения си страх отразен в тях.

– Накъде, господин Монтфорт? – попита кочияшът.

– На изток, Томас – отвърна Филип. – Към приюта „Даркбрайър“.