Тези плитки гробове

Глава двайсет и осма

Джо се взираше в тавана на стаята си и броеше квадратите с орнаменти, от които бе направен. Беше осем сутринта, началото на деня, но тя нямаше никакво желание да става от леглото. Ако станеше, щеше да се наложи да я погледне – роклята си за Бала на младите благодетели.

Беше пристигнала от шивашкото ателие вчера. Черна, разбира се, с висока яка и дълги ръкави. Кейти я беше закачила на вратата на гардероба, за да се отпуснат гънките. Сега роклята висеше в ъгъла на полезрението на Джо като призрак.

Джо обърна гръб на гардероба, за да не вижда роклята. Все още беше сърдита на Маминка за това, че настоя да отиде на бала. Изобщо не ù се ходеше.

Само дето май ù се ходеше.

Защото Еди Галахър беше мерзавец. А тя беше неблагодарна отрепка, която трябваше да благодари на щастливата си звезда, че един почтен мъж като Брам Олдрич иска да я заведе на най-бляскавото социално събитие на сезона.

Бяха изминали девет дни, откакто за последен път бе видяла Еди, откакто я бе целунал в сенките край дома на Дела Макивой, а нямаше никакви известия от него. Не можеше да дойде на гости, разбира се, а нямаха телефон, защото майка ù смяташе телефоните за вулгарни, така че не можеше и да ù позвъни. Но не беше изпратил и една-единствена бележка. Всеки път, щом пристигнеше пощата, Джо нетърпеливо разглеждаше писмата в търсене на някое от Едуина Галахър и всеки път оставаше разочарована.

Казваше си, че не ù пише, защото няма какво ново да ù съобщи, и полагаше всички усилия да си повярва. Но можеше да ù пише и по друга причина – за да ù каже как очите ù приличат на кристални езера под лунната светлина и че устните ù са нежни като розови листенца или каквото там си пишеха влюбените.

В деня, последвал целувките им, единственото, за което можеше да мисли Джо, бе колко прекрасни бяха. Сега, решила, че той не се интересува от нея, се чудеше защо изобщо я бе целунал. И защо тя бе отвърнала на целувките. Какво си е мислела? Никога не бе целувала Брам по устните, а го познаваше, откак се помнеше. Защо се бе държала толкова смело с момче, което почти не познаваше?

Джо изстена, обхваната от мъчително чувство за вина. Можеше да си остане цял ден в леглото, притиснала възглавницата към лицето си, но едно почукване по вратата ù попречи. Беше Кейти, понесла сутрешното ù кафе.

– Изпийте го по-бързичко, госпожице – рече тя. – Долу чака едно момиче. Стои във фоайето и казва, че спешно трябва да ви види.

Джо седна в леглото заинтригувана.

– Малко е рано за посетители. Кое е момичето?

– Каза, че се казва Сали Гибсън. Извини се за ранния час, но била излязла на покупки за работодателя си и не можела да остане дълго.

– Колко необичайно. Не познавам никого с такова име. Какво иска?

– Не ми каза. Каза само, че знае нещо, което ви интересува.

Джо отметна завивката си и стана от леглото, нетърпелива да види тайнствената госпожица Гибсън.

– Къде е Тийкстън? Къде е майка ми? – попита тя, докато събличаше нощницата си. – Помогни ми с това нещо.

– Господин Тийкстън е при цветаря, за да купи цветята за тази седмица. Госпожа Монтфорт е на гробището. Излезе преди половин час. След като посети гроба на баща ви, ще се отбие у леля ви Маделин – каза Кейти и изхлузи нощницата на Джо през главата ù.

– Добре. Значи имам поне час, преди Тийкстън да се върне. И още повече, преди мама да се прибере – рече Джо.

Застана гола, както майка я е родила, в средата на стаята, докато Кейти ù подаде чифт кюлоти. Не изпитваше никакво неудобство от прислужницата си. Откакто се беше родила, някой – бавачка или прислужница, я беше събличал и обличал. Джо обу кюлотите и ги закопча. После облече памучна долна риза. Над нея се намести твърдият копринен корсет. Джо го придържаше, докато Кейти стегна връзките. Накрая върху всичко това облече роклята – черна, с копчета от черен кехлибар.

– Ще се справя с копчетата – каза Джо. – Оправи ми косата, моля те. После заведи госпожица Гибсън в приемната.

Кейти среса косата на Джо, прибра я с фиби и хукна към долния етаж. Джо приключи с дългата редица копчета на роклята си, пийна малко кафе, изми си зъбите и последва Кейти.

Сали Гибсън, дребничка и лукава на вид, стоеше до пианото с една сребърна вазичка в ръка, когато Джо влезе в приемната. Разглеждаше надписа в долната част на поставката.

– Да не сте ценителка на работата на Луис Тифани4, госпожице Гибсън? – попита Джо шеговито.

Сали се обърна към Джо и тя се сети, че я познава, или най-малкото знае коя е.

– Вие сте прислужницата на семейство Оуенс – каза тя.

– Да, така е – рече Сали.

– Какво правите тук? – попита Джо.

Сали се усмихна хитро.

– За да ви кажа за Елинор Оуенс – каза тя и остави вазичката. – Ако ми се отплатите подобаващо.

4 Луис Тифани (1848–1933) – американски художник и дизайнер, особено известен със стъклописите си. Тифани е сред най-известните представители на стила ар нуво в света. – Бeл. прев.