Тези плитки гробове

Глава деветдесет и осма

Площад „Грамърси“

15 януари 1891 година

Джо вървеше из празните стаи на родната си къща и се чувстваше също толкова изпразнена от съдържание.

Прокара ръка по мраморната полица на камината в трапезарията и проследи с пръсти едно светло петно на стената, където бе висяла картина. Токчетата на ботите ù отекваха по оголения дървен под.

Беше прекарала толкова щастливи часове в тази къща – коледни празненства, рождени дни, тържествени вечери. Почти можеше да чуе гласа на баща си как посреща роднини и приятели.

Тези времена си бяха отишли също като него и никога нямаше да се върнат.

Мебелите бяха разпродадени на търг. Къщата беше продадена. Едно семейство от Филаделфия я беше купило. Бащата беше от новия тип хора, притежаваше фабрика за пишещи машини. Съвсем различно семейство от останалите обитатели на площад „Грамърси“.

„Стандарт“ също бе продаден. Сега Еди работеше в „Трибюн“. Бяха го наели след статията му за „Ван Хутън“, а след това си беше създал репутация с репортажите за ареста и делото срещу Филип Монтфорт. Общо взето, за една нощ се беше превърнал в най-четения журналист в Ню Йорк. Джо се радваше за него. Беше му писала да му го каже. Не го беше виждала от делото. Сега той беше много зает. Поне така ù беше казал.

Джо чакаше да се сбогува с майка си. Ана заминаваше за Уинетка същия следобед и щеше да живее близо до сестра си.

– Далече е от Ню Йорк – бе казала тя, след като съобщи на Джо за плановете си, – но се боя, че не е достатъчно далече. Никъде не е достатъчно далече. Не и след всичко случило се.

Вече нямаше семейство Монтфорт. Не съществуваше. Поне не и за хората, които, както казваше Маминка, имаха значение. Семейството обаче съществуваше за останалите жители на Ню Йорк. Историята стоя по първите страници на почти всички вестници в града през последните два месеца, от деня, в който Джо излезе от Гробницата.

Нюйоркчани поглъщаха всяка подробност. Всеки минувач на улицата знаеше как семейство Оуенс отказали да повярват, че дъщеря им е жива, и как отказали да допуснат полицията в дома си. Уинтроп Коут беше извадил заповед за обиск и тайнствените списъци излязоха наяве. Точно където Джо бе казала, че ще ги намерят. Бяха опаковани добре, за да не ги повреди времето, и съдържаха подробности за търговията с роби на „Ван Хутън“.

Заради тези списъци Филип Монтфорт беше обречен в очите на обществеността още преди да започне процесът. Ден след ден съдията изслушваше свидетели и се опитваше да стигне до истината. Искането на Филип да затворят Джо в „Даркбрайър“ беше отхвърлено. Веднага щом Ана разбра истината, тя анулира съгласието си в документите, които бе подписала.

Обвиненията срещу Фей бяха снети, когато стана ясно, че единствената ù цел е била да спаси Джо. Ана плати щетите, които Елинор Оуенс бе нанесла на приюта, и това доведе до снемане и на нейните обвинения.

Фей и Елинор бяха излезли от Гробницата незабелязано и бяха изчезнали. Джо знаеше защо – Фей се страхуваше. Страхуваше се, че Шивача все пак ще я продаде на Естер. Беше се прочула в града и цената ù се бе вдигнала. Щеше да им донесе добри пари. Шивача я търсеше, но още не я бе намерил. Фей я биваше да изчезва, Джо го знаеше, но дори и тя не би могла да се крие вечно. Двете с Елинор рано или късно щяха да се появят отново. Джо се тревожеше за тях.

Обвиненията срещу Филип Монтфорт останаха благодарение на Франсис Малън. Двама свидетели, които бяха прочели статията на Еди, се заклеха, че са видели Малън на кея на „Ван Хутън“ със Скъли в нощта на смъртта му. Малън се изплаши и се обърна срещу Филип. Каза пред съда, че Монтфорт му е платил да убие Ричард Скъли, Алва Бийкман и Стивън Смит. Също и за нападението над Еди Галахър и Джоузефин Монтфорт. Малън обаче твърдеше, че не той е убил Чарлс Монтфорт – Монтфорт го бил извършил собственоръчно, макар самият той да твърдеше, че било нещастен случай.

От свидетелското място Малън разказа, че отношенията му с Монтфорт са дългогодишни, и обясни как дъщерята на Елинор се беше озовала при Шивача.

Монтфорт, каза Малън, се свързал с него, когато се върнал от Занзибар. Специално ходил до Ню Йорк – официалният повод бил да върне вещите на Стивън Смит на родна земя, но скритата причина била да обезвреди Елинор Оуенс. Знаел, че е годеница на Смит и че Смит ù е изпратил доказателства за търговията с роби. Един подкупен полицай му направил услугата да потърси Елинор и открил, че е в „Даркбрайър“ и защо. Полицаят познавал един санитар в приюта, Франсис Малън, който винаги търсел начини да изкара допълнително пари.

Филип, разтревожен, че Елинор и детето ù представляват опасност, поискал от Малън да разреши проблема. Малън казал, че детето щели да пратят в сиропиталище, но това не било достатъчно за Филип. Притеснявал се, че може някой ден момичето да поиска да научи кои са били истинските му родители и какво е станало с тях, а той не искал това да се случва. Искал го мъртво.

Малън открил, че не може да убие дете, но искал парите, които му бил обещал Филип. Затова намерил едно мъртво бебе с помощта на гробар от Потърс Фийлд, просешкото гробище, и го подменил с бебето на Елинор. Мъртвото дете било погребано в „Даркбрайър“, но на Елинор не ù казали. Лекарите смятали, че е твърде нестабилна за такава лоша новина, затова я излъгали, че дъщеря ù е пратена в сиропиталище, където ще ù намерят добър дом.

Малън скришом изнесъл живото дете от „Даркбрайър“ и го продал на Шивача с предупреждението, че тя никога не бива да научава кои са били родителите ù. Нито Малън, нито Шивача знаели, че парцалената кукла в кошницата с дрешки, ушити от майка ù, крие годежния пръстен на Елинор.

Не по-малко силен ефект в делото срещу Монтфорт оказаха и показанията на Оскар Рубин, които изненадващо се приеха от съдията. Оскар обясни защо нараняванията на всички четирима покойници не съвпадат с официалните доклади за смъртта им. Информацията впечатли журито, чиито членове бяха смаяни от тази нова и вълнуваща наука за смъртта.

Дори бележникът на бащата на Джо изигра своята роля по време на процеса. Прокурорът отбеляза, че Чарлс Монтфорт се е срещал със Стивън Смит ден преди смъртта си и е изтеглил хиляда долара. Показа доказателството, че Чарлс е възнамерявал да се срещне със Смит отново на 17 септември, вероятно за да му предаде парите, и отново на 15 октомври. Бележките, както и действията на Чарлс, показваха, че е решил да изпълни исканията на Стивън Смит, каза прокурорът – решение, което Филип Монтфорт не е могъл да приеме.

В края на процеса Филип Монтфорт бе признат за виновен в непредумишленото убийство на брат си и получи доживотна присъда. Малън бе признат за виновен по две обвинения в побой и три обвинения в предумишлено убийство. Съдията смекчи смъртната присъда на доживотна заради показанията му срещу Монтфорт.

Както беше предрекъл Брам, Джо съсипа не само Филип, а цялото си семейство. Старата нюйоркска аристокрация вече не допускаше Монтфорт в домовете си. Маделин, Карълайн и Робърт се преместиха в Минеаполис. Оцелелите съдружници във „Ван Хутън“ – Ейса Тълър и Джон Бревоорт – се превърнаха в персони нон грата заради участието им в търговията с роби и заедно със семействата си напуснаха Ню Йорк.

Ана бе приела всичко това много тежко, но посрещна събитията със смелост и финес. Филип Монтфорт, човекът, когото бе познавала и обичала, беше убил съпруга ù. Същият този съпруг бе замесен в търговия с роби. А самата тя почти беше затворила собственото си дете в лудница – факт, за който искрено се беше извинила на Джо.

Всичко, което Чарлс беше осигурил на семейството си, беше продадено и парите бяха дарени на няколко благотворителни организации. Собствеността, която майката на Джо бе внесла в семейството преди брака – къщата на „Грамърси“, бижутата и множество скъпи наследствени предмети – също бяха продадени. Ана смяташе да живее с приходите от тези продажби.

Освен това беше създала инвестиционен фонд за Джо, който щеше да ù осигурява около петстотин долара на месец. Сумата не се и доближаваше до парите, с които би разполагала Джо, ако не беше казала и направила нищо и се бе омъжила за Брам, но щеше да ù свърши работа.

Докато траеше това огромно изпитание, Джо бе започнала да гледа на майка си с други очи. Възхищаваше се на силата ù, на твърдостта ù и на това, че настоя да направи не само онова, което се изискваше от нея, а всичко, което бе редно да се направи. „Сой“ – би го нарекла Маминка Олдрич. Джо предпочиташе думата „характер“.

– Джоузефин! – извика Ана.

Тъкмо бе слязла на долния етаж, готова да раздава инструкции в последния момент. Планът им беше тя да тръгне за Уинетка преди Джо и да подготви новия им дом. Това беше малка, скромна къща, но затова пък в най-добрия квартал. Джо щеше да остане тук още седмица, за да се погрижи и последните мебели да бъдат изпратени в аукционната къща и да не останат неплатени сметки.

И дума не стана да се върне в училището на госпожица Спаркуел. Джо бе получила писмо от директорката, което гласеше, че в светлината на трагичната смърт на баща ù и последвалите събития, за Джо, която вероятно е в особено уязвимо състояние, е най-добре да не се връща на училище тази година. Или коя да е следваща година, каза си Джо, четейки между редовете, написани от госпожица Спаркуел.

– Ще трябва да занесем документите в кантората на адвоката и не забравяй да занесеш ключовете на новите собственици. Те са отседнали в...

– „Уолдорф-Астория“! Повтори ми го пет пъти, мамо! – запротестира Джо.

Ана закопча коженото си палто.

– У теб ли са билетите за влака? Твоят и на Кейти? – попита тя.

– Да, мамо.

Кейти щеше да пътува за Уинетка с Джо като по-възрастен придружител.

– Не забравяй да заключваш вратите през нощта и да не оставяш горящи лампи. Господин Тийкстън вече го няма, за да проверява.

Бяха го освободили предишния месец.

– Непременно. Колата ти е тук – каза Джо. – Ако не тръгнеш сега, ще изпуснеш влака.

Ана целуна Джо, сбогува се и тръгна към вратата. Спря точно пред нея и се обърна за последен път.

– Толкова съжалявам, Джоузефин – каза тя прочувствено.

– За какво? – попита Джо, несвикнала на такъв тон от майка си.

– За всичко, което загуби – отвърна Ана.

И тогава, в необичайна за нея проява на емоции, тя се върна при Джо, взе лицето ù в ръце и отново я целуна.

– Но ти си различно момиче. Съвсем не такава, каквато очаквах да станеш. А и времената са различни. Затова съм изпълнена с надежда, че ще откриеш много нови неща.

После излезе, затвори вратата и пое надолу по стълбите, а на Джо ù се стори, че са се сбогували за последен път, а не за пореден. Внезапно ù се прииска да се затича към майка си и да я прегърне, но си каза, че не бива да се държи детински. Знаеше много добре как би реагирала майка ù на една такава драматична сцена насред улицата. Затова тя просто загледа как тръгна файтонът, как зави зад ъгъла и изчезна.

Колко е странно да стоя на собствения си праг, помисли си тя. Досега бе работа на Тийкстън да изпраща гостите и семейството. За секунда почти ù липсваше

Тя потръпна в студения януарски въздух и тръгна да влиза. Тогава нечий глас произнесе името ù.

Джо се обърна и се усмихна на хубавия млад мъж, който стоеше пред стълбите.

Беше Брам Олдрич, годеникът на Елизабет Адамс.