Тези плитки гробове

Глава осемдесет и девета

– Искам да те докосна.

– Искам да те целуна.

– Искам да те убия.

„Така ли? Е, ще трябва да се наредите на опашката, господине“ – помисли си Джо.

Тя вървеше бавно по коридора, като се стараеше да не се отклонява от центъра. Към нея се протягаха ръце, пръстите се вкопчваха във въздуха. Джо не отместваше очи от квадратчето светлина в далечината и се стараеше да не поглежда никое от лицата, притиснати към решетките: някои – гневни, други – изплашени, трети – обзети от омраза. Опитваше се да не вижда телата в нощници, усмирителни ризи или съвсем голи. Опитваше се да не чува гласовете, които шептяха, ласкаеха и съскаха.

Вървеше с мънички крачки, бавно поставяйки единия крак пред другия. Квадратът от светлина се приближаваше с всяка крачка. Почти беше стигнала до вратата, когато се случи.

Един от пациентите метна нещо по нея, нещо топло и лепкаво. То я удари по ръката. Тя се дръпна и изгуби равновесие, препъна се и падна. Изведнъж по цялото ù тяло зашариха ръце, задърпаха полата ù, задраскаха по краката ù. Шепотът и ръмженето се превърнаха във викове.

Джо стисна зъби, за да не изпищи. Някой докопа палтото ù и започна да я дърпа към решетките на килията си.

„Ключовете! – изкрещя вътрешният ù глас. – Не им давай ключовете!“

Тя подхвърли халката с ключовете, като се целеше в центъра на коридора, но халката се плъзна много по-надалече. Между решетките на килиите се промушиха още ръце и се протегнаха към ключовете.

Ръцете на Джо все още бяха свободни. Тя хвана предницата на палтото си и дръпна силно, с което изпокъса копчетата. Мъжът, който я дърпаше, остана с палтото в ръце. Тя ритна силно назад и краката ù се удариха в нечия глава. Човекът падна възнак с вопъл. После Джо успя да издърпа полата си от нечии други ръце, изпълзя обратно до центъра на коридора и сграбчи ключовете.

Трепереща от страх, тя се запрепъва към вратата и започна да пробва ключовете поред. Вторият отключи. В момента, в който отвори вратата, и онази в другия край на отделението се завъртя на пантите си.

– Тихо! – изрева пазачът. – Какви ги... Ей! – той зърна Джо и се облещи. – Ей, ти! Спри!

Джо се шмугна през вратата. Затича се към предната врата и дръпна силно дръжката. Вратата се отвори и тя почти изкрещя от радост. Явно пазачът беше забравил да я заключи, след като пусна Малън. Тя хлопна вратата след себе си, пъхна един от ключовете в ключалката и го завъртя. За неин късмет се оказа правилният ключ. В момента, в който резетата се плъзнаха на местата си, тя усети силно тупване от другата страна на вратата. Вдигна поглед и видя окървавеното лице на Малън през прозореца. Той отново се хвърли към вратата, после се развика за пазача.

Джо извади ключа от ключалката, запрепъва се надолу по стълбите и хукна към къщичката на Флин. Щеше да излезе оттук. Нямаше да умре. Не тук. Не тази нощ.

Твърде късно видя чичо си, който излезе иззад ствола на един огромен дъб на пътя ù.