Тези плитки гробове

Глава петдесет и пета

„Бруклин не е много красиво място – помисли си Джо Монтфорт, – но определено е вълнуващо.“

От мястото си на палубата на ферибота, който тръгваше от Фултън Стрийт, тя виждаше десетки корабни мачти, които бодяха опушеното небе, наред с железопътни линии, товарни вагони, каруци със стока, бурета бира, огромни късове говеждо, сандъци с чай, риба, цветя и мебели.

Тя подуши солта на океана в бриза. От един склад се носеше аромат на черен пипер. Катран. Туршия и гевречета. Въглищен пушек. И острата миризма на прясно изпечено кафе.

Когато фериботът се доближи до кея, пътниците забързаха към изхода, нетърпеливи да слязат на сушата и да тръгнат по задачите си. Джо се позабави – не искаше първото ù пътуване през Ист Ривър да свършва толкова бързо; беше щастлива, че е в центъра на толкова вълнуващи неща, вместо затворена вкъщи.

Не се предполагаше да е тук. Майка ù никога не би допуснала да се вози на ферибот през Ист Ривър. Предполагаше се, че е в библиотека „Астор“ в Манхатън. Там бе казала, че отива. И наистина беше отишла – Долан я закара, но излезе оттам веднага, щом той се отдалечи, и взе файтон за ферибота.

Самият факт, че бе успяла да излезе от дома си, беше резултат от плана, който наскоро беше измислила – да напише историята на „Ван Хутън Шипинг“. Идеята беше блестяща, нищо че сама си го казваше, и беше сметната за приемлива от майка ù, макар да се беше наложило да я убеждава, докато се съгласи.

– История на „Ван Хутън“ ли? – беше се намръщила тя, когато Джо спомена идеята си.

Джо бе обяснила как би искала да напише всичко за ранните дни на фирмата, преди тази информация да потъне окончателно в миналото. Спомените на баща ù и господин Скъли вече били загубени. Тя искала да се погрижи приносът им към фирмата да не поеме по същия път на забравата.

– И когато приключа с историята – бе продължила тя, – възнамерявам да я подаря на останалите съдружници и семействата им, но първо ще я поднеса на чичо Филип. Той направи толкова много за нас, откакто изгубихме татко. Не мисля, че някога ще можем да му се отблагодарим напълно, но това би било добро начало.

При тези думи майка ù бе омекнала, както и предполагаше Джо. Както самата Джо, тя се възхищаваше на Филип и беше благодарна на него и на Маделин за многото добрини, които бяха направили за тях след смъртта на съпруга ù.

– Е, истина е, че добре си служиш с думите – бе признала майка ù – и съм сигурна, че на чичо ти и другите съдружници ще им стане приятно от такъв подарък.

Джо страшно се зарадва, но се постара да не го покаже, в случай че вълнението ù подплаши майка ù и я накара да промени решението си.

– Ще разговарям с чичо Филип и другите съдружници по-нататък – бе казала тя равнодушно, – но бих искала да започна с встъпление за превръщането на Ню Йорк в основен пристанищен град. Може ли да отида в библиотека „Астор“, за да проуча темата?

– Но това е чак в центъра на града. А днес Кейти има почивен ден. Ще си сама – бе възразила майка ù.

– Отивам в библиотеката, мамо, не в бар – бе настояла Джо. – Трябва да се занимавам с нещо. Иначе ще полудея.

По лицето на Ана бе пробягала сянка при споменаването на думата „полудея“. Джо я беше казала нарочно – с надеждата, че майка ù е взела присърце предупреждението на Филип относно злокобното влияние, оказвано от мрачните мисли върху впечатлителните мозъци. Оказа се, че наистина го е взела присърце, защото се бе предала веднага.

– Добре – беше казала Ана. – Но не забравяй да седнеш в добре осветена част на читалнята. Не искам да получиш бръчки около очите, Джоузефин, няма да ти отиват. Долан ще те закара там и точно в четири часа ще дойде да те вземе.

Джо толкова се бе зарадвала, че ù идеше да затанцува. Отсега нататък излизането ù от къщи, поне през деня, щеше да е доста по-лесно.

Сега Джо слезе от ферибота и тръгна сред тълпата по Фултън Стрийт, следейки номерата на къщите. Повървя няколко минути, преди да стигне до седалището на „Ернст и Маркъм“. Рецепционистката на фирмата я посрещна топло и ù каза, че господин Реджиналд Маркъм е бил повикан на среща в кабинета на съдружника си, но съвсем скоро ще се върне. Междувременно Кларънс Маркъм, внукът му, би се радвал да я придружи до горния етаж, където се намираха кабинетите на съдружниците.

Кларънс Маркъм се появи веднага, сякаш бе изчаквал подходящия момент. Изглеждаше около двайсет и пет годишен според Джо. Беше пълничък, рус, с мустаци като четка. Заприлича ù на морж.

– Госпожице Монтфорт, за мен е удоволствие да се запознаем – поздрави я той и я поведе нагоре, към кабинета на дядо си. – Моите съболезнования по повод смъртта на баща ви.

Джо му благодари и му позволи да вземе палтото ù и да го закачи на кука в стената. После той ù предложи един от двата стола пред голямото орехово бюро. Рецепционистката донесе чай, а Кларънс се настани до Джо.

– И така, госпожице Монтфорт, разкажете ми за малкия си проект – предложи той. – Може би и аз бих могъл да ви помогна. Мога да ви обясня застрахователния бизнес, ако желаете. Много сложна материя.

– Много мило от ваша страна – благодари Джо и се опита да отдръпне стола си от неговия, тъй като коленете им почти се допираха. – Но всъщност се надявах да разговарям с дядо ви, тъй като въпросите ми се отнасят за покупката на кораби преди доста години.

Кларънс се наведе към нея и я потупа по ръката.

– Попитайте ме. Аз изготвям полиците на „Ван Хутън“. Доста добре съм запознат с корабите им.

Помпозността на Кларънс раздразни Джо, но изглежда, че нямаше как да се отърве от него, докато не дойдеше дядо му. Тя се усмихна насила, свали си ръкавиците и извади от чантата си писалка и бележник.

– Ако не бъркам, първият кораб, който купила компанията, бил...

– Преди да започнем – прекъсна я той, – ще ми позволите ли да кажа колко ви отива тази рокля? – очите на Кларънс обходиха тялото на Джо и се спряха на бюста ù.

Джо се изчерви засрамена. Беше облякла най-хубавата си ежедневна черна рокля и се беше постарала да си направи хубава прическа. Сега ù се щеше да не го беше правила.

– Благодаря ви, господин Маркъм – каза тя, като се постара да прикрие смущението си.

– На пристанището няма много възможности човек да се наслади на прелестите на нежния пол.

– Съжалявам да го чуя. И така, струва ми се, че първият кораб на компанията се казвал...

– Застраховането е тежко занимание, госпожице Монтфорт – не се отказваше Кларънс. – Задълженията ми не оставят много време за създаване на приятелства с млади дами. Предполагам, че при вас проблемът е точно обратен. Красиво момиче като вас сигурно има много ухажори. Сгодена ли сте?

Джо се отврати от него.

– Не, господин Маркъм, не съм – каза тя и се изчерви още по-силно. – Да се върнем на корабите на „Ван Хутън“...

Кларънс се наведе още по-напред.

– В такъв случай ще ми позволите ли да се надявам, че имам шанс?

Джо се дръпна назад.

– Господин Маркъм, предлагам да говорим за кораби. За каквито и да е кораби.

– Разбира се, госпожице Монтфорт – мазно се усмихна Кларънс. – Какво ще кажете да поговорим за кораба на любовта?

Джо онемя от изумление. Кларънс отново потупа ръката ù. Дланта му бе влажна. По челото му бяха избили едри капки пот. Кракът му допираше нейния. В следващия момент, за ужас на Джо, той прокара върха на обувката си по страната на ботата ù.

Джо не знаеше какво да направи. Мъжете от нейния свят не се държаха така. Само че сега не беше в своя свят. Много ù се искаше да нарече Кларънс Маркъм мръсник и да си тръгне, но после си представи как ще каже на Еди, че не е успяла да научи нищо за „Носет“ само защото се е уплашила от малко флирт с крака.

„Тези игри се играят от двама“ – каза си тя.

Пое си дълбоко въздух, вдигна крак и го стовари с всичка сила върху пръстите на Кларънс Маркъм. Той изквича и се дръпна.

– Съжалявам – заяви Джо с тон, който ясно показваше, че никак не съжалява. – Нещо ме докосна по крака. Плъх, струва ми се. Как ще обясня на чичо си, че съм контузила младия господин Маркъм? Той ще попита как се е случило, и аз ще трябва да му разкажа, въпреки че мисълта ме ужасява.

Маркъм пребледня.

– О, няма нужда, госпожице Монтфорт – бързо рече той. – Не и заради мен, уверявам ви.

Той дръпна стола си по-надалече.

– А сега – за корабите...

Джо се усмихна доволно.

– Да, господин Маркъм. Кажете за корабите.