Тези плитки гробове

Глава трета

– Хората умират. Случва се всеки ден – високомерно заяви госпожа Корнилиъс Дж. Олдрич III. – Затова е толкова важно да се правят нови.

Намираше се на погребалната гощавка в дома на Чарлс Монтфорт – мрачна, но пищна сбирка. Поне така беше, докато не пристигна госпожа Олдрич, по-известна на всички като Маминка.

– Още чаша чай, Маминке? – попита Ади Олдрич и вдигна чайника от ниската масичка пред себе си.

– Не, пусто да опустее! За трети път ме питаш! Иди питай младия Бийкман ей там дали не иска нещо. Не виждам пръстен на ръката ти, госпожичке! – излая Маминка.

Ади поруменя и постави чайника обратно на масичката. Маминка, настанена в кресло с висока облегалка в приемната на Монтфортови, прехвърли вниманието си върху жената, която седеше срещу нея – Маделин Монтфорт, лелята на Джо.

– Разбирам, че семейството е в траур, естествено, че разбирам. Но не виждам в това причина да се отлага годежът – кисело заяви тя. Взе една бисквитка от подноса на масичката и я даде на шпаньола, който лежеше в скута ù. – Днешните момичета! Не ги разбирам. Чакат да станат на двайсет, преди да се омъжат, и раждат толкова малко деца!

Джо, която се взираше в празното пространство, смътно съзнаваше, че Маминка говори за нея, за Брам и за женитба. Изглежда се е очаквало предложение, което сега ще се забави заради смъртта на баща ù.

„Трябва ли да се вълнувам?“ – запита се тя. Трудно беше да се вълнува предвид обстоятелствата, но дори и те да бяха различни, пак нямаше да ù е лесно да изпита тръпка от новината. Предложението за брак от страна на Брам Олдрич нямаше да е изненада. Откакто Джо се помнеше, всички очакваха двамата с Брам да се оженят. Миналото лято бе дочула майка ù и леля ù да обсъждат въпроса в оранжерията.

– Един брак с Олдрич носи единствено предимства, Ана – бе казала тогава леля ù Маделин. – Брам е чудесен младеж и семейството е много заможно. По-заможно от...

– От нас ли? – високомерно я бе прекъснала майка ù.

– Да – бе признала Маделин. – Прости ми, но тези неща трябва да се казват. С което нямам предвид, че парите им са спечелени набързо. Единственото, което искам да кажа, е, че ако Джо се омъжи за Брам, никога нищо няма да ù липсва.

– Съгласна съм, Мади, и съм склонна да одобря тази женитба, но нека засега всичко остане между нас. Не би било разумно да покажем на Маминка, че пак е постигнала целта си – бе отвърнала майката на Джо. – Не и преди да разбера какво планира да остави бащата на Брам на младото семейство. Олдричови са уважавано семейство, но то не е нито толкова старо, нито толкова видно, колкото нашето. Джо спокойно би могла да се омъжи за Ливингстън или Рузвелт.

Тийкстън, икономът, бе избрал точно този момент, за да се приближи по коридора с поднос за чай в ръце, и за свое разочарование Джо се принуди да избяга, преди той да я хване, че подслушва. Да беше постояла още минута-две, щеше да научи онова, което я интересуваше най-вече: дали Брам я обичаше?

Майката и лелята на Джо бяха запазили мненията си за женитбата за себе си, поне с нея не ги бяха споделили, но това не беше спряло останалите в затвореното им общество да говорят. Особено Маминка.

Но пък Маминка непрекъснато говореше за женитби. Тя беше матриархът на клана Олдрич, самата тя Ливингстън по баща. Във вените ù течеше кръвта на много от най-видните нюйоркски семейства. Беше роднина на почти всяко семейство, което имаше някаква тежест в това общество, и всеки, който имаше някаква тежест, я наричаше Маминка. Беше дълбоко привързана към Херъндейл, имението край река Хъдзън, което баща ù бе подарил за собствената ù сватба, и пристъпваше в Манхатън само когато беше абсолютно наложително, тъй като неизменно предпочиташе горите и ливадите на Херъндейл пред небостъргачите и оживеното улично движение на града.

– Другото, което не разбирам, Мади, е пълното незачитане, което проявява младото поколение по отношение на добрия сой – продължаваше Маминка. – Най-малката дъщеря на Маргарет де Вит ще се жени за някакъв Уитни. За бога, та аз даже не съм чувала това име! Доколкото разбирам, бащата на момчето е в политиката. Младежът би подхождал на дъщерята на някой новобогаташ, но на една Де Вит? – тя поклати глава с отвращение. – И то с такива хубави хълбоци. Ще ги ражда лесно, като дойна крава.

Маделин пребледня. Ръката ù изпусна чашката с чай и тя изтропа в чинийката.

– Кажете ми, Маминке – започна тя, – как е другият ви шпаньол? Суки се казваше, струва ми се. Виждам, че не е с вас. Надявам се, не е болна?

– Нищо подобно. Не ти ли казах? Кучката прихвана! – грейна Маминка. – Чифтосах я четири пъти с Добрия Крал Хари, кучето на Алма Райнландър. Почти бях изгубила надежда с нея, но ето на, другия месец ще се окучи. Де да беше толкова лесно и с дъщерите, а, Мади? Взимаш една здрава разгонена кучка, затваряш я с един готов расов мъжкар и след два месеца си имаш цели шест чистокръвни кученца!

Маделин се вкопчи в перлената си огърлица.

– Ади, струва ми се, че госпожа Холандър си тръгва – каза тя. – Сигурна съм, че ще иска да се сбогува с Джо. Ще се погрижиш ли, моля?

– Разбира се – отвърна Ади.

Хвана Джо за ръката и я дръпна да стане от канапето.

– Толкова съжалявам, Джо. Не знам какво да кажа. Невъзможна е – прошепна тя, когато се отдалечиха на безопасно разстояние. – Преди татко успяваше да я контролира, но откакто е болен, никой вече не може да се справи с нея.

– Всичко е наред, Ади – глухо каза Джо.

Не я интересуваше какво говори Маминка. Тази сутрин бяха погребали баща ù, а с него и част от сърцето ù.

Погребалната служба се беше провела в черквата „Божия благодат“, на „Бродуей“ и Единайсета улица. Черквата беше пълна, тъй като старите семейства все още ходеха да се черкуват там, макар отдавна да не живееха наблизо. Търговията, индустрията и приливът на имигранти ги бяха изтикали от Долен Ню Йорк към горните части на града. Гробището в двора на „Божия благодат“ беше пълно като пейките в черквата, така че Чарлс Монтфорт бе погребан в северното гробище, също собственост на черквата, но в горната част на града. Живи или мъртви, състоятелните нюйоркчани предпочитаха да прекарват времето си в Горен Ню Йорк.

Ади поведе Джо към фоайето, където Тийкстън подаваше наметката на госпожа Холандър, после хукна да предложи чаша чай на Андрю Бийкман. Джо размени няколко думи с госпожа Холандър и я целуна за довиждане. Закрачи обратно към приемната, но в един момент я обзе толкова силно чувство за нереалност, че ù се зави свят. Подпря се на перилото на стълбището, за да не падне.

– Това е домът ми – прошепна тя. – Ето я абаносовата пейка, която татко донесе от Занзибар. Над нея има портрет на дядо Шърмърхорн. Оттатък е приемната, в която са пианото, камината, часовникът и майка ми.

Но как е възможно всички тези неща да са тук, а баща ù да го няма? Как можеше часовникът все още да тиктака? Как можеше в камината да гори огън? Как можеше баща ù да е мъртъв?

Убит от пистолет. Собствения му пистолет. Така казваха всички. Но това просто не бе възможно. Баща ù беше добър стрелец. Познаваше огнестрелните оръжия и държеше няколко в къщата, защото се безпокоеше за безопасността на семейството си. Прекалено много, казваше майка ù. Често обикаляше къщата през нощта и проверяваше вратите и прозорците.

– Скъпа Джо, държиш ли се? – попита я някакъв глас.

Джо, потънала в скръб, не го чу. Гласът отново заговори:

– Джоузефин, добре ли се чувстваш?

Този път Джо го чу и се обърна. Беше преподобният Уилис, семейният свещеник. Гледаше я загрижено. Тя се насили да се усмихне.

– Добре съм, отче. Благодаря ви. Искате ли чаша чай? – попита тя.

– Не, скъпа моя, пих предостатъчно. Може би ще е добре да поседнеш. Изглеждаш бледа.

– Ще седна – съгласи се Джо. Но не тук. Трябваше да избяга от тъжните лица и тихите гласове. Тя се извини и забърза към кабинета на баща си. Докато се качваше по стълбите към втория етаж, си припомни думите от траурното слово на свещеника:

„Чарлс Монтфорт бе човек, който се отнасяше сърдечно с всички. Стожер на обществото. Човек винаги почтен и открит в деловите си начинания и несравнимо щедър към онези с по-малко късмет. Всеотдаен съпруг и баща, почитан и обичан от семейството и приятелите си...“

Да, татко беше всички тези неща, помисли си Джо. И въпреки това свещеникът не бе успял да го представи като цялостна личност. Не съвсем. Защото той можеше да бъде толкова различен понякога. Толкова мълчалив и далечен.

Джо стигна до кабинета и отвори вратата. Тук, в тази стая, почти можеше да повярва, че е все още жив. Можеше да го подуши – одеколона, пурите, индийския чай, който обичаше. Можеше да го усети.

– Татко? – прошепна тя.

Завладяха я емоции. Бяха минали два дни, откакто Ади и Брам ù бяха съобщили новината, но тя все така не можеше да плаче. Сега най-сетне щеше да даде воля на сълзите си. Тук, сама. Тя почака, но сълзите не идваха. Отново. Какво ù ставаше? Тя бе обичала баща си. Защо не можеше да го оплаче?

Разстроена, тя пристъпи към еркерния прозорец и погледна надолу към площад „Грамърси“. Навън бе красив септемврийски следобед и паркът бе пълен с деца и техните бавачки. Тя пристъпи напред и подпря чело на рамката на прозореца, настъпвайки пищните завеси. Усети нещо твърдо под крака си. Завесите бяха толкова дълги, че се влачеха по пода. Сега тя дръпна едната, погледна надолу и видя нещо малко и медно на цвят между ресните на килима. Куршум.

Джо потръпна, когато го взе, и се зачуди как се е озовал там. Баща ù държеше зареден револвер в шкафа в кабинета си. Същият револвер, който го бе убил. Сега тя се запита за пореден път, както бе правила през последните два дни, как се е случила злополуката.

Може би е започнал да вади куршумите от барабана и да ги нарежда на бюрото, но нещо го е разсеяло. Затворил е барабана, за да се занимае с това, което го е разсеяло, и после е взел пистолета отново, забравяйки, че не е празен. После револверът някак си е гръмнал. Това бе единственото логично обяснение, което тя можа да измисли.

– Но това не обяснява теб – каза сега тя, загледана намръщено в куршума. Обърна го и огледа основата му. На нея бяха изписаните буквите W.R.A. Co, а под тях стоеше числото на калибъра – 38, и думата LONG.

„Може би татко е паднал върху бюрото след изстрела и е разсипал куршумите по пода – помисли си тя. – После Тийкстън или някой от полицаите е сритал един от тях под завесата.“

Очите ù проследиха възможната траектория от бюрото до прозореца.

„Доста силно трябва да е бил ритнат – каза си тя, – за да се търкулне толкова надалече по дебелия килим, чак до другия край на стаята.“

– О, какво значение има как е стигнал дотам? – попита на глас и въздъхна. – Баща ми го няма. И нищо не може да го върне.

Тя отвори шкафа, в който стоеше револверът, макар че майка ù бе поискала от полицаите да отнесат пистолета, и сложи куршума на един рафт, до кутия с муниции. Майка ù понякога влизаше тук и Джо не искаше тя да види куршума. Щеше да я разстрои още повече.

Полите на черната траурна рокля на Джо шумоляха, докато тя се разхождаше из кабинета. Докосна полицата на камината, после кутията му за пури. Ръба на бюрото. Стола му. В главата ù се появиха образи от миналото. Припомни си как той ù подава котенце с розова панделка. Как я върти във въздуха на ледената пързалка. Спомни си ги как танцуват с майка ù, каква красива двойка бяха. Майка ù притежаваше хладната красота на блондинките, а баща ù имаше силните, отчетливи черти на рода Монтфорт – гъстата черна коса и сивите очи, наследени от нея самата.

Понякога в тези очи проблясваше палава веселост. Но под веселието често се мяркаше сянка. Баща ù бе в състояние да прекарва часове тук, в кабинета си, застанал до прозореца със сключени зад гърба ръце, загледан надолу към улицата, сякаш чака някого.

Веднъж, когато беше малка, Джо го откри в тази поза. Трябваше да е заспала, но тя бе станала от леглото, беше се промъкнала до кабинета му и го беше попитала:

– Кого чакаш, тате?

Той се бе завъртял към нея и тя беше видяла смъртнобледото му лице и очите, в които горяха озадачаващи емоции – страх, който тя познаваше, защото се страхуваше от всякакви неща, като паяци, гръмотевици и клоуни, но и тъга, която тя още не познаваше. Не и тогава.

– Ох, че ме стресна, Джо – бе се усмихнал той.

И после ù беше казал, че не чака никого, а обмисля делова сделка. Макар и малка, тя не му беше повярвала, а когато порасна, често ù се искаше той да ù се довери, да сподели с нея какво го тревожи. Само че той не го беше направил и никога нямаше да го направи.

За момент Джо отново видя баща си, застанал до прозореца. Как гледа. Как чака. И изведнъж той се появи – изразът, за който досега не можеше да се сети. Изразът, който най-точно го описваше.

Обладан от духове.