Тези плитки гробове

Глава седма

Джо знаеше, че разполага едва с няколко секунди.

Облиза пръсти и стисна фитила на свещта. Пламъкът угасна със съскане, но без дим. Тя сграбчи свещника и пролази под бюрото, при което поряза коляното си на нещо невидимо. Издърпа стола на мястото му пред бюрото точно когато вратата започна да се отваря.

Чуха се стъпки. Неговите. Прекосиха стаята бавно. Тя го чу да проверява ключалките по прозорците, после да навива часовника. „Какво го е довело тук?“ – зачуди се тя. Дали я беше чул да ходи из къщата?

„Върви си, Тийкстън – примоли му се тя наум. – Махни се.“

Само че той не се махна. Вместо това се приближи до бюрото и намести попивателната.

– Дявол я взел тази камериерка – измърмори той. – Казах ù да не пипа нищо в тази стая.

Сега стоеше пред бюрото. Само една дървена плоскост го делеше от Джо. Сърцето ù биеше толкова силно, че тя се уплаши да не го чуе Тийкстън. Представи си го как заобикаля, дърпа стола и се навежда да я погледне с мазна, тържествуваща усмивка.

– Госпожице Джо? Колко необичайно. Всичко наред ли е? – щеше да я попита.

До сутринта майка ù щеше да е информирана в подробности за всичко. Не му се искало да разпространява слухове – така щеше да каже той на готвачката, госпожа Нелсън, която пък после щеше да разкаже на цялата къща, но бил много притеснен за госпожица Джо. Държала се твърде смело за една млада дама.

След период от време, който ù се стори като цял час, но всъщност трая едва минута, Джо го чу да се отдалечава и да затваря вратата след себе си. Тя отпусна дълго задържания си дъх и изпълзя изпод бюрото. Върху нощницата ù имаше кърваво петно, точно пред коляното. Спомни си, че в едно от чекмеджетата имаше кутия кибрит. Изрови я, запали свещта си и огледа порязването. Раната бе тънка, но дълбока. „Какво ме е порязало?“ – запита се тя.

Тя клекна и прокара ръка по дъските на паркета под бюрото. Нещо поряза дланта ù и тя се сепна от болка. Доближи свещта до пода и отново ги огледа внимателно. Видя тънко, остро парче метал да се подава между две от дъските. Едната беше малко по-къса от останалите и по-протрита.

Джо така се развълнува, че изправи рязко гръб и си удари главата в бюрото.

– Да му се не види! – изсъска тя.

Грабна един нож за писма от бюрото и подпъхна острието под ръба на късата дъска. Тя излезе съвсем лесно. Под дъската лежеше бележникът на баща ù. Плиткото скривалище беше облицовано с олово, за да държи мишките надалече. Именно ръбът на тази облицовка я беше порязал.

– Бог да благослови черното ти сърце, Тийкстън – прошепна тя.

Ако не беше дошъл да души наоколо, нямаше да ù се наложи да се крие под бюрото. Джо вдигна бележника и прелисти до 15 септември. Между тази страница и следващата бяха пъхнати десет банкноти по сто долара. Джо никога не беше виждала толкова пари на едно място и сега гледката предизвика безпокойство. Знаеше, че в деловите си операции баща ù плащаше с чекове, не с пари в брой.

Тя остави парите на пода и разгледа страницата, надявайки се да открие нещо, което да ù подскаже защо се е самоубил. Видя записка „Среща, съдружници ВХ, 12 обяд“, направена със спретнатия почерк на баща ù. В нея нямаше нищо необичайно. ВХ беше „Ван Хутън“, корабната компания, в която баща ù беше съдружник. Той редовно присъстваше на срещи с останалите съдружници.

По-надолу на страницата имаше още една записка: „А. Джеймисън, 16 ч.“ Джо знаеше, че Артър Джеймисън е банкерът на баща ù. „Да не би татко да е ходил в банката този ден, за да изтегли тези хиляда долара?“ – запита се тя.

Обърна на страницата за по-следващия ден, 17 септември. В долния ù край имаше нещо, което бе необичайно, последната записка за деня: „Кинч, КВХ, 23 ч.“

КВХ беше съкращение за „Кея на „Ван Хутън“, където се намираше централата на фирмата. Баща ù винаги ползваше това съкращение. Но какво беше Кинч? Името не говореше нищо на Джо. Звучеше странно. Може би не бе име на човек, а на кораб. Това би било по-логично предвид КВХ. Но пък защо му е било на баща ù да се качва на някакъв кораб, особено в такъв късен час? Съдружниците във „Ван Хутън“ не се качваха да инспектират товарите по корабите, това правеха чиновниците във фирмата.

Тя прелисти до деня преди смъртта на баща ù, 15 септември. В долната част на страницата стоеше същата записка. „Кинч, КВХ, 23 ч.“ Но тук имаше и още нещо. Нещо, което беше писано явно набързо, защото буквите бяха едри и разкривени. „Елинор Оуенс, р. 1874 г.“

– Коя е Елинор Оуенс? – прошепна Джо. Не беше роднина, нито приятелка на семейството, Джо никога не беше чувала името ù. Не беше и служителка във фирмата. Във „Ван Хутън“ работеше само една жена – чистачката на офиса, а тя се казваше Тили Полк. Щом Елинор Оуенс не бе семейна приятелка, нито служителка, то каква беше тогава?

Когато отговорът се появи в главата на Джо, тя спря да диша.

– Мили боже – каза в тишината. – Баща ми е имал любовница.