Тези плитки гробове

Глава четирийсета

– Познаваш всички тези хора, защото си бил един от тях.

В момента, в който изказа мисълта си, разбра, че е права. Еди кимна.

– Биех се с Уил Хубавеца. Играех с Фей. Крадях от джина на Мик. Работех за Шивача.

Той се реши да я погледне и Джо видя защо бе затворил очи по-рано – бяха пълни с тъга.

– Това място бе домът ми – каза той.

– В апартамент ли си живял? – попита Джо. – Тук, в Завоя?

– Не бяхме толкова високопоставени – отвърна Еди. – Живеехме в една стая.

Той кимна към една запусната постройка на ъгъла на Канал Стрийт и „Мот“. Предната врата висеше накриво от пантите.

– В сграда като ей тази. Родителите ми и пет деца, макар че две от тях умряха, докато бяха още бебета.

Той гледаше втренчено постройката, но Джо имаше чувството, че вижда нещо друго – миналото си.

– Искам да вляза вътре – каза тя.

– Не, не искаш.

Джо не го чу. Качи се по стълбите и бутна вратата. От миризмата, която я блъсна, ù се насълзиха очите – некъпани тела, урина и дим. Малка газова лампа съскаше във влажния, задушен коридор и осветяваше стени с ронеща се мазилка. На мръсното стълбище се бе проснал мъртвопиян мъж. Две слабички, мърляви деца седяха на стъпалото над него, побутваха го с пръчка и се смееха.

Под краката на Джо хрущяха тела на хлебарки, докато си проправяше път към най-далечната стая на етажа. Вратата бе открехната. Под жълтия пламък на една керосинова лампа тя успя да види, че стаята е съвсем малка, не повече от три на четири метра. На пода спяха деца. Една слаба жена стоеше до единствения прозорец и лунната светлина очертаваше силуета ù. Люлееше разплакано бебе. На стол седеше мъж, хванал главата си с две ръце. Той каза на жената да накара проклетото хлапе да спре да реве, иначе той ще се заеме. Джо никога не бе виждала подобна нищета, никога не бе виждала толкова безпомощни хора. Обърна се и излезе от къщата, натъжена от мисълта, че и Еди бе живял по този начин, изумена, че е оцелял.

Той стоеше в сенките край сградата и се взираше в нощното небе, когато тя излезе.

– Хубаво ли огледа? – попита я.

Джо пренебрегна остротата, която се бе върнала в гласа му, и го хвана под ръка. Тръгнаха на изток.

– Заради това място е, нали? – попита тя. – Затова си станал репортер.

Еди кимна.

– Искам да разкажа историите на хората в тази къща – каза той. – Историите, за които никой никога не разбира. Искам да разкрия на света, че тези хора съществуват. Нели Блай прави същото. Рийс и Чеймбърс правят същото. Те променят нещата. И аз искам да променя нещата. Затова искам да се махна от „Стандарт“.

Джо осъзна, че очите ù са пълни със сълзи. Премигна, за да не прелеят, не искаше Еди да ги вижда. Той бе горд мъж и щеше да си помисли, че плаче от съжаление, не от мъка.

– Къде са те сега? Братята и сестрите ти? Родителите ти? – попита тя.

– Не съм виждал баща си, откакто бях петгодишен. Изостави ни. Майка ми умря, когато бях на десет. Два дни преди да умре, заведе мен, брат ми и сестра ми в „Сейнт Пол“, едно църковно сиропиталище. Ние не искахме, но тя каза, че Шивача няма да вземе нейните деца. Не знаеше, че аз вече работя за него. Понякога единствените пари, с които разполагахме, бяха монетите, заработени от кражби за него. Прибраха ни в сиропиталището. Хранеха ни, образоваха ни и ни пребиваха от бой. Сестра ми Ейлийн оглуша с едното ухо след побой. Беше само на осем години.

Силните емоции задавиха Еди. Той се овладя и продължи:

– Сега работи като прислужница у едно семейство с голяма къща. Отнасят се добре с нея. Том, брат ни, също е в голяма къща – добави той с горчивина. – В затвора е. За непредумишлено убийство.

– Убил е някого? – разшири очи Джо.

– Искаше да отмъсти на свещеника, който преби Ейлийн – обясни Еди. – Ударил го в лицето. Свещеникът паднал и си ударил главата в стъпалото към олтара. Пукнал си черепа. Умря, а Том бе осъден на двайсет години. Само че присъдата му е всъщност доживотна. В затвора се зарази с туберкулоза. Не му остава много.

– О, Еди – промълви Джо. Сърцето ù се късаше. – Толкова съжалявам.

Той я погледна и тя видя нещо повече от тъга в очите му. Видя разкаяние.

– Защо ти разказвам всичко това? Не бива да го правя – каза той. – Знаеш ли какво, Джо? Права си да съжаляваш. Но не за мен, а за себе си. И аз би трябвало да съжалявам. Защото нямам право да те водя по такива места...

– Не си ме довел, аз сама дойдох.

– И нямам право да ти показвам леговището на Шивача, или дупката на Уолш, или миналото си. Наистина съжалявам, Джо. Наистина.

Джо сложи ръце от двете страни на лицето му и спря думите с целувка.

– Преди няколко часа не съжаляваше. В музея – напомни му тя.

– Недей – предупреди я той. – Това не е шега.

Тя отново го целуна.

– Наистина ли съжаляваш? Защото аз изобщо не съжалявам.

– Повече, отколкото би могла да си представиш.

Тя го целуна по бузата, после по гладката кожа на шията точно под ухото.

– Още ли съжаляваш?

– Джо...

Тя го целуна по брадичката, по шията и по устата.

– Съжаляваш ли, Еди? – прошепна.

Той я привлече към себе си и я прегърна силно.

– Не. Боже, не. Но ти ще съжаляваш, Джо. И когато дойде този момент, той ще ме убие.