Тези плитки гробове

Глава двайсет и трета

Опашката, белезите по лицето, всичко беше същото. Джо бе помислила, че белезите са от мръсотия или прах, но сега видя, че са татуировки, лъкатушещи, сложни татуировки. Наведе се към пролуката, за да го види по-добре.

– Кинч, така ли? Ново лице, ново име – каза Скъли.

Джо рязко си пое дъх. Стисна рамото на Еди. Еди стисна нейното в отговор.

– Едва ли бих могъл да ползвам старото – отвърна Кинч.

– Какво се е случило с теб? Татуировките...

– Пирати. Капитанът беше индиец, наемник на европейци. Екипажът беше от африканци и араби. Те правят татуировки, за да разказват историите си. Разказаха и моята.

– Видът ти е значително променен. Не бих те познал, освен по очите.

– Седемнайсет години, без да видя друг християнин. Без близки. Без утеха. Седемнайсет години глад, скорбут и треска. Моят вид – той изплю думата, – е точно такъв, какъвто го направихте вие. Погледни ме и виж чудовището, което създадохте.

– Ти... нали не мислиш, че съм знаел? Не знаех! Не знаех нищо допреди пет минути, когато ти ми разказа всичко. Кълна се! – възкликна Скъли. Звучеше изплашен.

„Какво не е знаел?“ – почуди се Джо с надеждата, че Скъли ще навлезе в подробности, но Кинч не го остави.

– Не съм дошъл да си говорим – каза той. – Дойдох за парите, които ми обеща Чарлс Монтфорт, когато се срещнах с него миналия месец. На петнайсети. Каза че ще ми даде хиляда долара. Обеща да ми помогне да я намеря.

– Да – рече Скъли, стана бързо от мястото си и закрачи из стаята. – Клетият Чарлс, клетият. Такова злощастно събитие. Ужасен нещастен случай.

– В семейство Монтфорт не стават нещастни случаи – мрачно каза Кинч.

Изпи уискито си и огледа портретите на съдружниците по стените – петима живи, двама покойници.

– Чарлс Монтфорт, Филип Монтфорт, Ричард Скъли, Алва Бийкман, Ейса Тълър, Джон Бревоорт и Стивън Смит – изброи ги Кинч и вдигна чаша. – Наздраве, господа.

После се обърна пак към Скъли.

– Изглеждаш блед, Ричард. Не се притеснявай, няма да споделя тайната ни с никого – мъжът сложи ръка на сърцето си. – Тя е записана на сърцето ми и ще си остане там. Ако ми сътрудничиш.

– Ще направя каквото мога – обеща Скъли. – Но трябва да проявиш разум. Всичко си има граници.

Кинч удари силно чашата в масата.

– Ти ли ми говориш за граници, Ричард? На мен? Нима имаше граници за онова, което „Ван Хутън“ ми отне? – извика той.

Скъли побърза да се извини.

– Не знаех – повтори той тихо.

– Но знаеше за „Бонавентура“ – заяви Кинч.

– Времената бяха трудни. За фирмата. За всички нас. Ние...

Кинч го прекъсна:

– Стига приказки – отсече той. – Искам си парите. Веднага.

После грабна бутилката с уиски, наля си още една чаша и я изгълта на един дъх.

Джо чу как краката на столовете застъргаха по пода, после стъпки. Скъли се мерна за миг в полезрението ù, после пак изчезна.

Кинч се засмя горчиво.

– Сейфът на съдружниците. Някога беше празен, но вече не е, нали? Казват, че парите говорели, но аз не го вярвам. Ако беше вярно, тези банкноти щяха да плачат с глас. Щяха да крещят.

Чу се звук от затваряне на метална врата и после още стъпки. Скъли пак се появи в полезрението на Джо и Еди. Сложи пачка банкноти върху масата, пред Кинч.

– Хиляда – каза той.

– Става. Засега – рече Кинч и прибра пачката в джоба си.

– Колко още искаш? Разбира се, заслужаваш компенсация. Но това, което искаш, е невъзможно. Чарлс е дал обещания, които не би могъл да изпълни – заобяснява Скъли. – Сигурен съм, че можем да постигнем компромисно решение.

– Аз искам всичко, Ричард. Това е моето решение. Искам да унищожа „Ван Хутън“, така както фирмата унищожи мен – каза Кинч.

– Но това... това е скандално! – избухна Скъли. – Ще трябва да се консултирам с останалите.

– Консултирай се колкото искаш. Имам доказателства. Има списъци, подписани и подпечатани – изсъска заплашително Кинч. – Направù каквото искам, и ще си тръгна от Ню Йорк без много шум. Веднага щом я намеря. Никога повече няма да ме видиш. Ако ми откажеш, ще оповестя всеки един от тези списъци. Не само фирмата, но и всички съдружници ще бъдат съсипани.

– Така казваш ти. Но всичко това стана толкова отдавна и досега нищо не се е разчуло – възрази Скъли. В гласа му се долавяше отчаяние. – Ами ако блъфираш?

Кинч се изкикоти. Нисък, зловещ звук.

– Моли се да блъфирам, Ричард. Ако не си забравил как се прави това.

Той се изправи.

– Знам какво ще кажат другите – че няма да предприемат нищо повече, преди да им покажеш списъците. Къде можем да те намерим? – попита Скъли.

– Аз ще ви намеря – заяви Кинч. – Довиждане, Ричард.

– Ще ти трябва ключ, за да излезеш – спря го Скъли и му подаде ключа. – Остави го в ключалката.

Кинч взе ключа и Джо чу стъпките му да отекват надолу по стълбите. Вратата се отвори и затвори, Ричард Скъли стана и пак се появи в полезрението на Джо. Тя го видя как прибира бутилката с уиски. После си сложи шапката и тръгна към стълбите, но изведнъж спря и се вторачи право напред.

Гледаше в нея.

Джо се дръпна към Еди. Скъли ги беше видял, но как? Пролуката беше съвсем тясна. Вътрешността на килера бе тъмна. Сега той закрачи към тях с вбесено изражение.

– Свършени сме – прошепна Еди и ръцете му се впиха в раменете ù.

Какво щеше да каже тя на господин Скъли? Ами на майка си, когато той я заведеше до дома ù и позвънеше на звънеца? Това щеше да е краят на досегашния ù живот. Никога нямаше да можеше да си покаже лицето в Ню Йорк.

Скъли стигна пред килера и спря.

– Проклета мързеливка! – изръмжа той. – Хиляди пъти съм ù казал да затваря вратата.

Той ритна силно вратата. Тя се затръшна. Звукът стресна Джо, но тя не помръдна. И двамата с Еди останаха неподвижни, докато не чуха входната врата на долния етаж да се отваря и затваря за втори път.

– Тръгна си – прошепна Джо и се отпусна. – Слава богу.

Еди бутна вратата. Тя не помръдна.

– Еди, да не би... – започна Джо.

– Да. Така изглежда – потвърди Еди.

Джо и Еди бяха заключени в килера.