Тези плитки гробове

Глава петдесет и осма

– Така, ето един трик, който се казва „хубавицата“. Престори се на едър, дебел мъж, който тъкмо е изял вечеря от пет ястия в ресторант „Ректър“ и сега върви към операта, за да блее по сопраното – инструктира я Фей.

Джо се изкикоти, стана от пейката, на която седеше на панорамната площадка в кулата откъм Манхатън, и се заклати като мечка. Никой не ù обърна внимание. Освен тях двете с Фей, на панорамната площадка имаше само няколко души и повечето от тях съзерцаваха Статуята на свободата.

– Много добре – похвали я Фей. Започна да обикаля около Джо. В очите ù се появи хищнически блясък, а движенията ù станаха плавни, котешки.

– В едната ръка държиш пура, а в другата палтото си. Поясът ти притиска корема, препил си с бренди и си раздразнен, защото балерината, с която си вечерял в „Ректър“, не ти е дала да я опипаш.

– Фей! – възмути се Джо.

– Не излизай от ролята! – скара ù се Фей. – И сега идвам аз. Облечена съм така, че да не правя впечатление. Не правя, не казвам и не нося нищо, което би могло да привлече внимание към мен.

Докато говореше, Фей се блъсна в Джо и си изпусна чантичката. Джо я вдигна и я подаде на Фей.

– Време е да научиш трите Л-та на джебчийките – каза Фей. – Първо, Лигавщина.

Тя запърха с мигли и мило благодари на Джо.

– Второ, Ласкателство.

Сложи нежно ръка на рамото на Джо.

– О, колко мило от ваша страна, господине, че ми вдигнахте чантичката! – изгука тя.

– И накрая, трето, Ловкост.

Фей отстъпи крачка назад и вдигна ръка, от която увисна джобният часовник на Джо.

– А аз нищо не усетих! – възкликна Джо и изръкопляска. – Покажи ми как го правиш!

Фей се усмихна широко, доволна от възторга на Джо.

– Да се крадат часовници е трудно. По-добре да започнеш с нещо по-лесно. В джоба на полата си имам портмоне за монети. Опитай се да го извадиш – инструктира я тя и се обърна с гръб към Джо.

Джо пристъпи на пръсти към Фей и с рязко движение пъхна ръка в десния джоб на полата ù.

Фей се обърна. Поклати глава.

– Какво се опитваш да направиш – да ми вземеш портмонето или да ми скъсаш полата? – попита тя.

– Извинявай – смути се Джо.

– Опитай пак. Използвай само показалеца и средния пръст, не цялата ръка. Трябва да действаш леко и бързо.

Джо направи още няколко неуспешни опита да извади портмонето и накрая пръстите ù напипаха нещо в джоба.

– Ха! Взех го! – зарадва се тя. Само че в ръцете ù не лежеше портмоне, а малък сребрист револвер.

– Мили боже! – викна тя, стресната от огнестрелното оръжие.

– Върни ми го – нареди Фей. – Опитай пак.

– Страх ме е. Какво друго държиш в джобовете си? Мачете? – укорително попита Джо.

– Не ставай глупава.

Джо пробва още веднъж и докосна нещо меко. Това трябва да е, помисли си тя, но когато извади ръката си, откри, че мекото нещо е малка парцалена кукла.

Куклата бе облечена в протъркана басмена рокля, а косата ù беше от прежда, която някога е била жълта, но сега бе покафеняла от мръсотия. Усмихната уста беше избродирана с червен конец, а за очи ù служеха малки сини копченца. Това бе играчка за малко дете и на Джо ù се стори странно, че момиче като Фей носи нещо такова у себе си.

– Това ми е талисманът за късмет – каза Фей. После седна на пейката. – Трябва да си почина. Изморих се. И съм жадна. Трудна работа е да обучаваш някого като теб.

Откакто бяха стигнали до панорамната площадка преди около час, Фей не бе спряла да показва на Джо хватки за самозащита и джебчийски номера. Джо се беше научила как да удари мъж в адамовата ябълка и как да го ритне с коляно в слабините, ако стои, или в лицето, ако е надвесен над нея.

Сега Фей извади сребърна плоска бутилка и табакера, с която явно бяха комплект, от гънките на полата си. Подаде бутилката на Джо, която я изгледа озадачено.

– Давай, джин е.

Джо седна до нея, пийна и се закашля.

– Това е почти толкова лошо, колкото уискито на Еди – заключи тя и си избърса устата.

– Колкото повече пиеш, толкова по-добър вкус има – заяви Фей и я подкани с жест да пийне пак.

Джо отпи глътка. После още една. И после върна бутилката на Фей. Алкохолът стопли гърдите ù. После топлината се разпростря по цялото ù тяло и я накара да се почувства отпусната и безжизнена. Откри, че усещането ù е приятно.

Фей отново извади бръснарското ножче от устата си и внимателно го сложи на облегалката за ръце. Отпи от бутилката, сложи ù капачката и запали цигара. След няколко дълбоки дръпвания подаде цигарата на Джо. Тя дръпна и се разкашля неконтролируемо.

– Това трябва ли да е приятно? – изхърхори тя, когато кашлицата затихна.

– Търпи се, като свикнеш – отвърна Фей. – Така е с повечето неща.

Джо осъзна, че още стиска в ръце куклата на Фей.

– Май не е много добър този талисман, като се има предвид, че преди няколко дни те е хванала полицията – каза тя и подаде куклата на Фей.

– Сигурно си права – съгласи се Фей и я прибра в джоба си. – Шивача ми я направил, когато съм била малка. За да спра да плача. Каза, че не съм спирала да рева, когато ме прибрал.

Джо си спомни историята, която им бе разказал Шивача, как открил Фей на стълбите в жилищната сграда, изоставена от майка си.

– Помниш ли нещо от времето, преди да отидеш при Шивача? – полюбопитства тя.

– Нищо. Нито лица, нито гласове. Нито сградата, в която ме намерил. Нищо. Даже името си не помня. Истинското, де. Нищо не помня освен Шивача. Той е боклук, но му дължа всичко. Всички тези години ме храни. Облича ме. Осигурява ми покрив над главата. Това е повече, отколкото получават много други деца на Завоя. Повече от това, което имаха Еди, Томи и Ейлийн.

Джо не можеше да си представи по-лош живот от този на децата при Шивача.

– Еди ми разказа някои неща за миналото си – рече тя. – Изглежда, не му е било леко.

Фей кимна, а погледът ù стана сериозен.

– Никак не му беше леко. Майка му просеше отпадъци от ресторантските кухни – кости, кочани от царевица, обелки от картофи, и ги вареше на супа. Понякога купичка-две от тази супа беше единственото, което имаха за ядене за цял ден.

Джо я заболя сърцето от мисълта, че майката на Еди е била принудена да проси, за да нахрани децата си, и от мисълта как са гладували Еди и другите деца.

– Какъв беше като малък? – попита тя.

Фей се засмя.

– Адски добър крадец. Корав. Безжалостен. Като всички нас. Трябва да си такъв, за да оцелееш на Завоя. И при Шивача.

Фей дръпна от цигарата си и добави:

– Той страшно много те харесва. Виждам го. Ти също го харесваш, нали?

Джо се изчерви. Фей я сръчка с лакът. Проницателните ù очи се впиха в тези на Джо и Джо не намери сили да отклони поглед. Или да избегне отговора на въпроса.

– Да – призна тя. – Харесвам го.

– Лоша работа – отбеляза Фей. – Не виждам как ще се получи между вас. Като ви познавам и двамата.

– И аз не виждам – тъжно каза Джо.

– Клюкарските страници по вестниците пишат, че Брам Олдрич ти е гадже.

– Ти четеш клюкарските страници? – Джо не можеше да си представи Фей, седнала в леговището на Шивача, да чете новини за знаменитости, балове, опери и театър.

– Разбира се. Крада от богатите, нали така? Трябва да знам кой кой е – обясни Фей равнодушно. – Е, вярно ли е? Ти момичето на Брам ли си?

Джо поклати глава.

– Не мисля. Вече не – каза тя. – Имам сериозна конкурентка и мисля, че тя печели.

– С Еди можете да избягате и да се ожените тайно – предложи Фей.

Облегна се, изпъна крака и ги скръсти в глезените. Взря се напред, към водите на нюйоркското пристанище и дръпна от цигарата.

Джо също се облегна и изпъна крака. Чувстваше се открита, незащитена, съвсем различно от обичайното си състояние. От джина е, каза си. Протегна ръка към цигарата на Фей, дръпна и бавно издиша дима.

– Истината, Фей, е, че понякога ми се иска да можех да се омъжа за него, искам го повече от всичко на света, а понякога ми се ще никога да не го бях срещала – каза тя тъжно и вдигна поглед към небето. – Иска ми се никога да не бях отивала в „Стандарт“ и да не го бях чувала за какво говори. Така разбрах какво се е случило с баща ми, нали знаеш. Оттогава насам направих много неща, които никога преди не бях правила. Повечето от тях са лоши неща. Все излизам извън границите на собствения ми свят и все повече се отдалечавам от всичко и всички, които познавам. Страхувам се, Фей. Страхувам се, че ако стигна твърде далеч, някой ден няма да мога да намеря пътя обратно.

Фей мълчеше. Джо се обърна ù я погледна.

– Сега трябва да ми кажеш как всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред – каза тя.

Фей се подсмихна.

– Това се случва само в хумористичните вестници – рече тя. Поиска си цигарата, дръпна няколко пъти и продължи – Кого би избрала, ако и двамата поискат ръката ти едновременно?

– Там е работата, не мога да избера – унило каза тя.

– Представи си, че можеш.

Джо не искаше да отговаря. Фей бе навлязла в дълбоки води. Твърде дълбоки.

– О, не знам – каза Джо накрая, като се постара да прозвучи безгрижно. – Ти ми кажи. Кого да избера? Кое е най-важното – сигурността или любовта?

Фей не отговори веднага. Вместо това насочи поглед за малко към Ист Ривър и после с глас, изпълнен с копнеж, каза:

– Ето това е най-важното, Джо. Градът като на длан пред теб, проблясващ като куп диаманти. Целият е твой, стига да го искаш. Глътка алкохол, цигара и никой, с когото да се съобразяваш, освен със самата себе си. Свобода. Това е отговорът ми. Свободата сама да си бъдеш господарка.

Сълзите изведнъж изпълниха очите на Джо. Никоя от двете не можеше да избира собственото си бъдеще, това бе вярно, но Джо знаеше, че животът, който би водила като съпруга на Брам или на когото и да е от златните момчета на Ню Йорк, щеше да е рай в сравнение с онова, което очакваше Фей.

Тя посегна и хвана ръката на Фей.

– Няма да отидеш при мадам Естер. Няма да го допусна. Няма.

– Няма да е толкова зле – смело каза Фей. – Поне няма да вися по улиците. А нейните биячи не допускат щуротии. Ако някой вдигне врява, го гонят.

– Говориш много правилно. Можеш ли да четеш и пишеш? – попита Джо.

– Да. Шивача ме научи.

– Значи можеш да си намериш нормална работа – обнадежди се Джо. – Да станеш машинописка или продавачка.

– Шивача каза, че ако някога се опитам да го зарежа и да вляза в правия път, ще каже на работодателя ми за миналото ми. Ще ме уволнят веднага.

В гърдите на Джо се надигна ярост.

– Ти не си негова собственост – каза тя. – Не си му робиня.

Фей всмукна още една порция цигарен дим и го издиша.

– Стореното – сторено.

– Трябва да има начин да се откопчиш от него – настоя Джо. – Просто трябва да го намерим.

Фей се изправи и се протегна.

– Знаеш ли, така и не ми каза какво търсиш в Бруклин, и то сама.

– Не сменяй темата. Това е сериозно. Има много болести. Може да се разболееш.

– Идването ти има ли нещо общо с онзи мъж, дето го търсиш? Кинч? И аз го търся заради теб – продължи Фей.

Пусна цигарата на земята и я стъпка.

– Фей, слушай ме...

– Не желая да говоря за това – Фей повиши тон. – Така че не ме карай, става ли? Няма начин да се откопча. Не можем всички да се омъжим за Олдрич, нали се сещаш.

Джо се присви като ударена.

– Виж, извинявай – каза Фей меко. – Мило е, че те интересува какво ще стане с мен. Благодаря ти.

Тя се поколеба, сякаш събираше смелост и продължи:

– Ти си истински приятел, Джо. Единственият, който имам. Единственият истински приятел. И знам, че имаш добри намерения, но не можеш да направиш нищо.

В гласа на Фей звучеше поражение, но в очите ù имаше страх. Джо го забеляза и си даде сметка, че е по-добре да не я насилва повече.

– Добре – съгласи се. – Млъквам.

– Хубаво.

– Засега.

Фей поклати глава и се усмихна. Тогава чуха черковните камбани от двете страни на реката.

– Три ли стана? Не може да бъде. Трябва да се прибирам. Кочияшът трябва да ме вземе от библиотеката „Астор“ в четири – притесни се Джо.

Имаше чувството, че е станала робиня на часовника – все проверяваше дали не е отсъствала от къщи твърде дълго, за да не предизвика подозрения у майка си.

– Ще те заведа дотам. Ще успеем. Може да хванеш файтон, като стигнем до другата страна – каза Фей. Прибра си бръснарското ножче, хвана Джо под ръка и двете забързаха по моста. След десет минути стояха на Пърл Стрийт. Джо видя няколко файтона и се успокои, че ще стигне в библиотеката навреме.

– Тук ще ти кажа довиждане – рече Фей. – Но слушай, Джо, сериозно говорех за Кинч. Ще продължа да го търся. Все някой в този град трябва да го е виждал.

– Благодаря ти – каза Джо. – И за питието, и за цигарата, и за уроците по джебчийство.

Фей се засмя. Помаха на Джо и се отдалечи. Джо се загледа след нея с тревога – след това слабо, смело, кораво момиче, което бе изтърпяло толкова злини и щеше да изтърпи много по-лоши неща, ако Шивача и мадам Естер постигнеха своето.

Фей мина покрай жена, която ровеше в една боклукчийска кофа, и ù подаде монета. Жената бе Лудата Мери. Тя целуна Фей. Фей я потупа по рамото и продължи по пътя си.

Джо си спомни собствените си думи на моста: „Все излизам извън границите на собствения ми свят и все повече се отдалечавам от всичко и всички, които познавам.“

Сега се замисли за този свят и за хората в него. Това бяха добри хора, почтени и уважавани. Замисли се за приятелките си – Ади, Джени, Труди и Каро. Никоя от тях не знаеше коя е мадам Естер, да не говорим за това с какво се занимаваше. Те не знаеха нищо за хората като Фей, Резето или Шивача.

„И за мен не знаят нищо. Не ме познават – помисли си тя. – Не знаят какво се случва с живота ми, и ще се ужасят, ако разберат. Никога няма да ми предложат да ме научат как се краде или как се проследява опасен мъж с татуирано лице и мрак в сърцето.“

– Фей! – извика тя изведнъж. Твърде високо. Но не я интересуваше.

Фей, която се беше отдалечила на двайсетина метра надолу по улицата, се обърна. Изгледа Джо въпросително.

Джо тръгна към нея, после се затича.

– Ти също си единствената ми приятелка – каза тя, когато стигна до момичето. – Единствената истинска приятелка.

Двете момичета – едното от площад „Грамърси“, другото от Мълбъри Бенд – се прегърнаха силно и после всяка тръгна по пътя си.