Тези плитки гробове

Епилог

2 февруари 1891 година

Челси

– Чао, Джо! Разбий ги! – извика Сара Стийн.

– Непременно и ще ти донеса телата им! – викна Джо през рамо.

Сара избухна в пронизителния си смях и ù помаха с окървавен скалпел. Правеше дисекция на едно кравешко око на кухненската маса. Джо затвори врата на апартамента и припна надолу по стълбите.

Бяха съквартирантки със Сара. Джо се беше сблъскала с нея в една агенция за недвижими имоти. Сара беше дошла да пусне обява, че си търси съквартирантка, тъй като момичето, с което живееше, се беше омъжило, а Джо бе дошла да си търси стая под наем. Сега живееха заедно в „Жана Д’Арк“, червена тухлена постройка на ъгъла между Четиринайсета и Седма улица, в нещо, което се наричаше френски апартамент: малко самостоятелно апартаментче с миниатюрна кухня и баня. За пръв път в живота си Джо можеше да излиза и да влиза в дома си, когато пожелаеше, без да измисля извинения и да има нужда от придружител.

„Свобода“ – помисли си тя, бутна вратата на блока и излезе на улицата. Наистина е най-хубавото нещо.

Днес бе първият работен ден на Джо. Беше развълнувана и нервна. Беше се наложило да призове цялата си смелост, за да кандидатства за мястото, но работодателят я беше взел веднага, като ù каза, че била роден талант.

Заплатата не беше огромна. Тя имаше и доход от инвестиционния фонд, но внимаваше с него. Вече се беше наложило да направи някои неочаквани разходи, например за галоши, за да опази обувките си от кишата. Никога досега не беше вървяла пеша през зимата. Долан винаги беше на разположение.

След като беше дала билетите на Фей и беше излязла от Гранд Сентръл, Джо веднага беше отишла в една бижутерия, за да продаде часовника си, обиците и гривната, която носеше. Плати на Кейти дължимата сума, сбогува се с нея и след това се регистрира в скромен хотел. Оттам писа на майка си, за да ù каже, че няма да дойде в Уинетка, защото сърцето ù е в Ню Йорк.

„Нашият стар свят е затворен за мен, мамо – пишеше тя, – но всичко е наред, защото не ми липсва. Той е по-мрачно място, отколкото предполагах. Сега откривам един цял нов свят, в който има толкова много хора. Прекрасни хора. И ужасни хора. Повече хора, отколкото съм си представяла, че съществуват, с толкова много истории.“

Ана бе отговорила, че не е особено изненадана и че Уинетка, разбирала тя, би била твърде тясна за Джо.

„Моля те, бъди внимателна, Джоузефин – бе написала Ана. – И не забравяй, че си Монтфорт. Някога това беше уважавано име. Може би ти можеш отново да го направиш такова.“

Джо се бе превърнала в кълбо от нерви, докато чакаше светофара да светне в зелено. Мушна ръка в джоба на палтото си и потърси картичката. Бяха я препратили на новия ù адрес. Отпред имаше снимка на езерото Мичиган. Отзад пишеше: „Ще ми се да беше тук.“ Нямаше име, нито обратен адрес. Джо обаче знаеше кой е изпратил картичката, и се надяваше, че примерните граждани на Чикаго вардят добре портфейлите си. Зарадва се, че Фей и Елинор са успели да избягат. Надяваше се, че са на топло и безопасно място и имат достатъчно за ядене. Знаеше, че могат да разчитат една на друга.

Тя прибра картичката. Докосваше я всеки път, когато имаше нужда от малко смелост. А сега имаше нужда от цялата.

Светна зелено. Джо прекоси улицата, сви вдясно и се изправи пред сградата, която ù трябваше. Спря пред вратата. На нея блестеше една дума: „Трибюн“.

– Fac quod faciendum est – прошепна тя и бутна вратата.

Администраторката я поздрави и ù подаде малка месингова плочка с името ù. Джо се отправи нагоре по стълбите с широка усмивка.

Когато влезе в редакцията, видя как редакторът за местни новини трие сол на главата на някакъв нещастен репортер. После мерна главния редактор, господин Джонсън, да говори по телефона в кабинета си. Той ù кимна и ù се усмихна, а тя отвърна на усмивката. Той беше човекът, който я бе нарекъл роден талант.

Имаше още един кабинет, в другия край на редакцията. Той не беше на редактор, а на старши репортер – онзи, който отговаряше за криминалните новини. Вратата беше отворена. Тя спря пред нея и изчака мъжа в кабинета, който удряше бясно по клавишите на пишещата машина, стиснал молив между зъбите си, да вдигне глава и да я забележи.

– Джо? – рече Еди Галахър, след като извади молива от устата си. – Какво правиш тук?

Тя се усмихна широко и вдигна малката плочка, която ù бе дала администраторката. На нея бе изписано името ù.

Еди се втренчи в плочката объркан. После се усмихна.

– Добре дошла в редакцията, госпожице Монтфорт – каза той. – Нели Блай ще трябва да внимава.

После се върна към работата си.

„Усмихна се“ – каза си Джо. Все е нещо. Някакво начало.

Тя продължи да върви, докато стигна дъното на помещението, където започваха новаците. Седна на едно очукано дървено бюро, върху което имаше единствено пишеща машина и сноп хартия.

За момент се видя такава, каквато беше в деня, когато влезе в редакцията на „Стандарт“, за да предаде на Арнолд Стоутман завещаното му от баща ù.

Онова момиче вече го нямаше. Нямаше ги и илюзиите, с които бе живяла.

Джо беше направила пълен кръг и се беше озовала там, откъдето започна, там, където искаше да бъде.

Щеше да пише репортажи.

И собствената си история.