Тези плитки гробове

Глава четирийсет и седма

Двойка расови сиви коне теглеше големия, удобен екипаж на Филип Монтфорт по Медисън авеню. Конете внимателно управляваше кочияшът – мъж, който знаеше, че прекаленото отпускане на юздите води до нежелателно поведение.

Вътре в екипажа пътниците, които бяха на път от гробищата към дома на Ричард Скъли за траурната гощавка, също толкова внимателно контролираха чувствата, които изпитваха след загубата на поредния член на тесния им кръг.

С изключение на Джо, която кършеше ръце, скрити в маншона ù, измъчвана от нерешителност. Отчаяно ù се искаше да каже на чичо си за Кинч и заплахата, която той представляваше, но знаеше, че ако го направи, може да си навлече сериозни неприятности и да ù забранят да излиза от дома си. Последното нещо, което искаше, бе някой да ù попречи да гони убиеца на баща си.

– Трябва да кажа на чичо си. Трябва – бе казала тя на Еди преди два дни, след като си тръгнаха от моргата.

– И какво ще кажеш, когато те попита откъде знаеш? – бе я попитал той. – Че си отишла в моргата, за да огледаш лично трупа на Скъли?

Джо нямаше отговор на този въпрос. Нито тогава, нито сега, но знаеше, че трябва да предпази чичо си, без значение какви са последствията. Ако Кинч бе отнел два живота, нямаше да се поколебае да отнеме още един.

– Толкова нелеп инцидент – каза леля ù Маделин и върна Джо в настоящето. – Да умре в разцвета на силите си, и то заради една погрешна крачка.

Джо изведнъж видя възможност да предупреди чичо си. Щеше да го направи, без да се налага да му разкрива какво е правила последните дни.

– Ами ако бъркат? – попита тя, като подбираше внимателно думите си, за да не се издаде

– Ако кой бърка, мила? – попита леля ù.

– Полицията. Ами ако не е било нещастен случай? Ами ако господин Скъли е бил убит?

Леля ù се стъписа. Майка ù изглеждаше направо шокирана.

– Джоузефин Монтфорт, що за ужасяваща мисъл! – скара ù се тя. – Откъде ти хрумна?

– Възможно е – настоя Джо. – Казват, че може да е бил убит и после да е бил хвърлен във водата.

– И кои, ако ми позволиш да попитам, са тези „те“?

– Вестниците, мамо – излъга бързо Джо.

Майка ù изпадна в ужас.

– Ти четеш вестници? Знаеш, че съм ти забранила – строго рече тя.

– Чух вестникарчетата да викат – опита се да замаже положението Джо.

Това поне бе вярно. Вестникарчетата, които продаваха „Уърлд“ и „Хералд“ на улицата, не спираха да обявяват на висок глас двойната трагедия, сполетяла „Ван Хутън“. Първо Чарлс Монтфорт, сега Ричард Скъли. Клюкарските издания питаха как е възможно два толкова сериозни нещастни случая да сполетят двама съдружници във фирмата толкова бързо един след друг. По-сензационно ориентираните вестници предполагаха, че над „Ван Хутън“ тегне проклятие.

– Такава са напаст! – възкликна Маделин.

– Може би някой е ударил господин Скъли по главата – не се отказа Джо. – Ами ако наистина е станало така? И ако ужасният извършител все още броди около „Пекс Слип“ и търси нова жертва? Чичо Филип може да е в опасност. Както и останалите съдружници.

– Джоузефин, достатъчно – спря я Ана. – Разбираемо е, че си превъзбудена, но въпреки това е редно да се въздържаш. Убийството не е тема на разговор, подходяща за една млада дама.

Джо погледна право към чичо си.

– Трябва да внимаваш, докато отиваш и се връщаш от офиса, чичо Филип. И навсякъде другаде. Избягвай всеки, който изглежда странен и опасен. Наистина. Обещай ми, че ще внимаваш – настоя тя на висок глас.

Майка ù и леля ù размениха разтревожени погледи, тя ги видя. Филип се приведе напред и я потупа по ръката.

– Много ще внимавам. Давам ти дума, Джоузефин. А сега моля те, спри да се безпокоиш.

Той ù се усмихна, но тя виждаше, че мисли за друго. За Ричард Скъли, без съмнение, помисли си Джо. Току-що бе видял да погребват един от най-старите му приятели. Не беше приел тревогата ù несериозно, но и не беше ù отдал нужното внимание, затова Джо остана недоволна. Реши да поеме огромен риск и да му разкаже цялата история. Нямаше друг начин.

Пътят продължи в мълчание, докато накрая екипажът спря пред градската къща на Скъли. Филип и Роб слязоха първи и помогнаха на жените. Когато чичо ù се запъти към входа на къщата, Джо чу звънтене. Тя сведе поглед и видя няколко монети на тротоара.

– О, небеса – възкликна Маделин. – Филип, ръсиш пари навсякъде.

Филип въздъхна изморено.

– Джобът на палтото ми се е продупчил – рече той, без да си прави труда да събере монетите. – Все забравям да кажа на прислужника си.

Джо я заболя сърцето за чичо ù. Той бе много придирчив към облеклото си, толкова придирчив, че цялото му семейство се шегуваше с него. Фактът, че е забравил да даде палтото за поправка, бе малък, но ясен знак колко смазан бе от скръб.

– Просяците ще се зарадват, татко – каза Роб, хвана майка си под ръка и я поведе към дома на семейство Скъли.

Филип ги последва, под ръка с майката на Джо. Джо и Карълайн вървяха последни. Макар Карълайн да бърбореше какъв ли пунш ще сервират у Скъли и че онази пухкава малка Араминта Скъли би трябвало да стои настрана от него, Джо чуваше какво си говорят майка ù и чичо ù.

– Казах ти нееднократно, Ана, че тя е много чувствително момиче. Тежкият шок се отразява особено неблагоприятно на подобни натури и води до нездрави фантазии. Трябва или да я изпратиш обратно в училище, или на дълго гостуване при сестра ти в Уинетка...

Джо се сепна. Точно това не искаше да става.

– ... или поне ù дай повече свобода да излиза и да се вижда с приятелките си, да се разхожда в парка, да ходи по магазините и да прави каквото друго правят момичетата на нейната възраст.

Майка ù кимна и Джо издиша от облекчение, че няма да я заточат у леля ù. Само че думите на Филип засилиха желанието ù да разговаря с него. Не беше приел тревогата ù насериозно. Според него тя си въобразяваше, че има опасност за живота му. Но как да остане насаме с него? И какво по-точно да му каже?

Следващия час Джо прекара в дебнене на подходящия момент. Разхождаше се като всички останали из къщата, поднесе съболезнованията си на семейство Скъли, побъбри си с няколко приятелки, зърна Брам да носи питие на Елизабет Адамс и успя да избегне Маминка, като през цялото време държеше чичо си под око.

Когато го видя, че излиза от приемната – вероятно за да отиде в тоалетната, тя реши да действа. Закашля се и помоли момичетата, с които говореше в момента, да я извинят, с оправданието, че отива да потърси прислужница, която да ù даде чаша вода. Щом се озова в дългия коридор на семейство Скъли, тя видя чичо си. Вървеше обратно към приемната.

– Чичо Филип? – повика го тя. – Имаш ли минутка?

Филип се усмихна.

– За теб, Джо, имам цели часове.

Тъй като времето бе необичайно топло за сезона, семейство Скъли държеше отворена една двойна врата, която водеше към закрита веранда в задната част на къщата, а оттам се излизаше в градината. Джо бе зърнала отворените врати по-рано и сега поведе чичо си към тях. Беше измислила начин да му разкаже всичко, което знае, без да му разкрива как го е научила.

– Много си тайнствена – колебливо рече той, докато я следваше под арка от оголени клони към малка беседка в дъното на градината. – Някакви новини ли имаш? Не трябва ли Брам първо да ми поиска благословията? – пошегува се той.

– О, чичо Филип – с треперещ глас каза Джо.

Той се надяваше на добри новини, а тя щеше да му разкрие една ужасяваща истина. Усмивката на Филип се стопи.

– Какво има, Джо? – попита той с тревога.

Джо си пое дълбоко дъх.

И му разказа.