Тези плитки гробове

Глава деветдесет и девета

– Нова година дойде и отмина – каза Брам с тъга, взрян в дърветата с оголени клони. – Чувам, че тръгваш за Уинетка. Какво ще правиш там?

– Нямам никаква представа – отвърна Джо. – Все нещо, надявам се.

– Преди обичаше да пишеш. Не може ли да пишеш? По време на процеса каза, че си се преструвала на репортер.

Джо се засмя.

– Така е, да. Но да се преструваш на репортер и да си наистина такъв са две различни неща. Уинетка не е Ню Йорк. Не всеки град копнее да се сдобие със своя собствена Нели Блай.

Двамата с Брам бяха седнали на една пейка в парк „Грамърси“. Минавал покрай къщата им на път за чай у семейство Райнландър. Когато я видя на площадката, я попита дали би искала да се поразходят.

Джо веднага се съгласи и си взе палтото, шапката и ръкавиците. Остро усещаше отсъствието на майка си и не очакваше с нетърпение следващите няколко дни, в които щеше да е сама в тъжната, празна къща, само с Кейти за компания.

Брам бе развалил годежа преди няколко седмици. Маминка получи толкова силно сърцебиене, когато научи за ареста на Джо, че се наложи да извикат лекар. Тя настоя, че е на смъртно легло и че единственото, което може да я вдигне на крака, е Брам да се откаже да се сроди със семейство, в което има толкова силна склонност към лудост.

Джо го бе очаквала и не се натъжи, даже изпита облекчение. Върна му пръстена и му каза, че единственото, което би искала да запази, е приятелството им. Той се беше усмихнал и бе казал:

– Винаги, Джо.

– Аз... исках да ти кажа нещо – каза сега той. Беше си свалил шапката и си играеше с периферията. – С всичките събития напоследък, така и не успях да го кажа по-рано.

– Какво е то? – попита Джо.

– Исках да кажа, че съжалявам. За това, че повярвах на Филип вместо на теб. За това, че те помислих за луда. Ако не бях отишъл при Филип... Ако не му бях казал, че съм те видял и съм се разтревожил...

– Всичко е наред, Брам. Не те обвинявам. Всеки би си помислил, че съм луда, ако ме бяха видели така, както ме видя ти – на пуста улица, посред нощ, мръсна като прасе, говореща как съм изкопала труп. Всички в този град все още ме мислят за луда.

– Толкова се радвам, че прати да ме повикат. Радвам се, че доведох Уин. Радвам се, че чичо ти и Франсис Малън са зад решетките. Когато си помисля какво можеше да ти се случи... – гласът му заглъхна.

– От самото начало неволно му помагах. Сам не би го замислил по-добре. И почти успя да се измъкне. От всичките си престъпления.

– Но сега си свободна – каза Брам.

– Слава богу.

– От Филип. От всичко и всички, и от очакванията им.

– Предполагам, че да.

– Чудя се какво ли е чувството – каза Брам толкова тихо, че Джо едва го чу.

Погледна си часовника.

– Вече е четири – въздъхна той. – Най-добре е да не закъснявам прекалено много за Райнландърови.

Брам се обърна към нея.

– Радвам се, че успяхме да си поговорим. Ще ми липсваш, Джо. Много. Ти направи последните няколко седмици страхотно вълнуващи.

– Тепърва ще си имаш вълнения със сватбата – каза Джо. – Чух, че Елизабет щяла да ходи в Париж на проби за роклята си при самия мосю Уърт. Доколкото я познавам, бих предположила, че това ще е събитието на годината.

– Така е. През юни, боя се, ще съм женен мъж. От този годеж няма да мога да се измъкна, освен ако и Елизабет не попадне в затвора – пошегува се Брам. – Примката се затяга.

– Има и по-лоши неща от това да се ожениш за красиво, чаровно момиче – засмя се Джо. – Елизабет ще ти бъде добра съпруга. Тя наистина те харесва. О, дори чух, че е успяла да спечели Маминка. Ако това не е любов, то кое е?

Брам също се засмя.

– Много харесва Херъндейл, вярно е. И шпаньолите.

– Е, значи имате еднакво мислене. Това е важно.

– За повечето неща – да – съгласи се Брам. И после с внезапна, сурова искреност добави: – Ти си много смела, Джо. Ще ми се и аз да бях смел.

Гласът му трепереше от чувство. Повече чувство, отколкото Джо бе забелязвала досега в думите му. Осъзна, че през последните трийсет минути са си казали много повече откровени неща, отколкото през всички години, в които се познаваха.

– Не се чувствам смела, Брам. Чувствам се изплашена – каза тя. – Преди си мислех, че знам какво ме очаква. Училището на госпожица Спаркуел. Танци и празненства. Ти – някой ден. Мислех си, почти до края, че ще успея да намеря обратния път към своя свят. Към нашия свят. Но не успях. Изгубих се. Все още съм изгубена.

Тя поклати глава.

– Уинетка? Мили боже. Какво изобщо ще правя там? Ще се спаружа и ще умра.

– Не, Джо. Не и ти. Спаружването не ти е в характера.

Беше ù казал толкова много и при все това, когато погледна в очите му, Джо остана с усещането, че много повече бе премълчал. Зачуди се дали не го е преценила погрешно. Може би и в неговото сърце имаше тайни мечти. Неща, различни от сделки за недвижими имоти, железопътни маршрути, с които искаше да се занимава. Ако ги имаше, тя никога нямаше да научи за тях. Тези тайни щеше да разкрива Елизабет, не тя.

И двамата се изправиха. Джо му подаде ръка, но вместо да я стисне, Брам я прегърна и я притисна силно до себе си.

– Сбогом, мила Джо – каза той. – Желая ти късмет, макар че няма да ти е нужен. Сега ще можеш да напишеш собствената си история. Това е най-големият късмет.

После той пое по добре отъпканата алея на парка. С всяка стъпка се смаляваше. Размиваше се. Докато не се превърна в още една анонимна фигура сред много други.

Докато го гледаше как се отдалечава, Джо имаше чувството, че гледа човек на стара снимка.

Образ от миналото. Зърнисто черно-бяло изображение.

Мътно и избледняло. Минало.