Тези плитки гробове

Глава трийсет и четвърта

– Какво правиш тук? – изсъска Джо и се огледа бързо, за да види дали някой не ги гледа.

За щастие, всички гледаха танцьорите.

– Преструвам се на келнер, за да мога да поговоря с теб.

– Но откъде...

– Вземи пунша, става ли? – помоли Еди и приближи подноса към нея. – Преди метр д’отелът, който ме гледа, да се усети, че не съм келнер.

Джо си взе чаша пунш. Отпи глътка и вдигна пръст, за да му даде знак да изчака, докато изпие пунша.

– Браво на теб – похвали я Еди и ù подаде салфетка.

– Защо си тук? – попита все така студено Джо. Не беше забравила историята, която бе разказал чичо ù за наглия репортер, нито факта, че Еди ù бе написал само една кратка бележка, откакто се бяха видели за последен път.

– Тук съм, защото Джаки Шоу е в града – отвърна Еди.

Джо се ококори, моментално забравила гнева си.

– Той е човекът, когото спомена Бил Хокинс, нали? Онзи, който може би знае нещо за „Бонавентура“ – припомни си тя.

Еди кимна.

– Това ще струва пари, а аз нямам никакви. Вчера се наложи да си платя наема. Надявах се, че ти може би ще имаш няколко долара.

– Имам, но не са у мен. Ще трябва да...

Джо рязко млъкна. Беше мернала чичо си с крайчеца на окото. Гледаше към нея. Към нея и Еди. Тя довърши пунша си и остави празната чаша на подноса в ръцете на Еди. Филип закрачи към тях.

– Наведи глава – прошепна тя.

– Какво?

– Ти си прислужник. Току-що ти показах, че е време да си вървиш. Реагирай както трябва, иначе чичо ми ще заподозре нещо.

Еди наведе глава.

– Чакай ме в скулптурната галерия на горния етаж след пет минути. До Цицерон.

– Ама...

– Тръгвай.

След няколко секунди Филип се озова до нея.

– Добре ли си, Джоузефин? Този човек досаждаше ли ти? – попита той, загледан в гърба на Еди.

– Съвсем не, чичо Филип – каза тя. – Всъщност беше много мил. Видя, че ми е топло, и ми донесе питие.

Филип се намръщи загрижено.

– Зле ли ти е?

– Само ми е топло. Тук стана малко задушно. Ще отида да се напръскам със студена вода. Извини ме, моля те.

Тя излезе от фоайето в посока към дамската тоалетна и се поздрави за бързата мисъл. Успя да спечели няколко минути почивка от бала и да си намери извинение за ранното тръгване, което планираше. Щеше да каже, че ù се е замаяла главата и иска да се прибере. Нямаше да е пълна лъжа. Наистина се чувстваше замаяна. Само че не беше от топлината.

Казваше си, че вълнението ù се дължи на новината за Джаки Шоу и информацията, която може да ù предостави, а не на присъствието на Еди.

Но Джо знаеше, че това вече е пълна лъжа. Самият му вид я накара да забрави всичко и всички. Той бе пламък и тя се бе изгорила. Болката бе ужасна, но не правеше пламъка по-малко привлекателен.

Веднага щом изчезна от полезрението на чичо си, тя сви надясно, към стълбището, повдигна полите на роклята си и хукна нагоре. Познаваше музея добре. Често идваше тук, но само през деня. Сега горните етажи бяха тъмни и празни и ù беше по-трудно да се ориентира. Лунната светлина косо падаше върху статуите и им придаваше призрачен вид. Една пейка бе поставена напряко на входа към залата със скулптурите, за да не влиза никой вътре. Джо не я видя навреме. Удари си пищяла, спря за момент, за да го потърка и после продължи из тъмната зала към статуята на Цицерон.

Еди стоеше зад нея, огрян от лунната светлина, все още в одеждите на келнер.

– Сакото ти е с два номера по-голямо, отколкото трябва – отбеляза хладно Джо. Предателското ù сърце биеше по-бързо, отколкото трябваше, но не беше нужно той да го знае. Нямаше отново да се остави да я направи на глупачка.

– Промъкнах се тук тайно и платих на един тип цял долар, за да ми го заеме за малко – обясни Еди. – Нямаше друг начин да говоря с теб. Оказа се, че не са ме включили в списъка с гостите. Сигурно от пощата са ми изгубили поканата.

– Как разбра, че ще бъда тук? – попита тя, все така недружелюбно.

Еди се усмихна.

– Това е най-голямото социално събитие на сезона. Къде другаде би могла да бъде госпожица Джоузефин Монтфорт от площад „Грамърси“?

Джо не отвърна на усмивката. Не беше в настроение за закачки. Не и ако идваха от него.

Еди направи гримаса.

– Струва ли ми се, или тук е малко мразовито? – попита той.

Джо отклони поглед.

– Нещо лошо ли съм направил? – попита отново той. – Виж, съжалявам, че дойдох. Сигурно съм те поставил в опасно положение. Не исках, но нямаше друг...

Джо го погледна. На лицето му бе изписано объркване, а в дълбините на очите му проблесна болка. Възможно ли беше чичо ù да е сбъркал? Да е дочул някой друг репортер? Тя прехапа устни. Онова, което се готвеше да направи, беше глупаво, но тя не можеше да се сдържи.

– Еди, съжаляваш ли? – попита тя.

– Току-що казах, че съжалявам, нали така?

– Имам предвид за онази нощ – Джо се мразеше заради този въпрос, но трябваше да знае. – Аз... не съм получавала вести от теб цели две седмици. Освен една съвсем кратка делова бележка. Затова ли е? Защото съжаляваш? За онова, което се случи между нас?

– Не, Джо. Не е затова. По цял ден съм в редакцията на „Стандарт“, а през нощта работя по всяка следа, която може да ме доведе до Кинч и... – той замлъкна. Въздъхна дълбоко. – Просто... о, забрави.

Джо го изгледа въпросително.

– Виж, всичко, което казах е купчина лай... пълни глупости. Истината е, че почти не съм спал, откакто се видяхме. Непрекъснато мисля за теб. Никога не съм искал... не исках... О, по дяволите, Джо! – той вдигна ръце. – Не бива да ти приказвам всичко това. В края на краищата, тази вечер не си тук с мен. Тук си с Брам Олдрич и аз нямам право да...

Еди не успя да се доизкаже. Джо обхвана лицето му, придърпа го към себе си и го целуна. С устни, с дух, с тяло му даде правото, за което говореше.

Чичо ù беше сбъркал. И тя също – с това, че се усъмни в Еди. Причината, поради която бе стоял настрана, бе, че си мислеше, че тя е заета. Чувствата му към нея бяха същите като нейните към него. Осъзнаването на тази истина предизвика дива радост у Джо.

Еди бе този, който прекъсна целувката. Приглади кичур коса край лицето ù и каза:

– Това ще прозвучи като стих от лигава песен, но изглеждаш красива на лунната светлина.

Той се наведе за още една целувка и тогава и двамата чуха нещо – трясък. Дойде откъм входа на залата. Те замръзнаха.

– Пейката – прошепна Джо. – Някой се е блъснал в нея. Не сме сами.

Надникнаха иззад статуята. Яркият лъч лунна светлина, който падаше над статуята на Цицерон, осветяваше и пейката, както и мъжа, който се беше блъснал в нея. Джо зърна късо подстригана коса, сурови очи и дълъг сивосинкав белег на дясната му буза.

Мъжът прекрачи пейката и влезе в галерията. Еди дръпна Джо обратно зад статуята. Снишиха се в мрака. Никой от двамата не можеше да види мъжа оттук, но го чуваха. Вървеше към тях, а стъпките му отекваха в мрака.

Джо едва дишаше. Сърцето ù туптеше силно. Страхуваше се да не я открият тук сама с Еди, точно както се страхуваше, докато се криеха в килера на чистачката в заседателната зала на „Ван Хутън“, но този път страхът бе по-дълбок. В мъжа, когото бе зърнала преди малко, имаше нещо – някакво брутално, хищническо излъчване, което я караше физически да се страхува от него.

Еди доближи устни до ухото ù.

– Има ли друг изход? – попита шепнешком той.

Джо кимна.

– На три бягай – каза той. – Аз ще го спра.

Джо поклати глава.

– Да! – изсъска Еди. – Няма друг начин.

Мъжът все повече се приближаваше до тях, с бавни, отмерени крачки.

– Едно... – започна Еди.

Още няколко крачки – и щеше да ги види. Стигаше да обърне глава наляво.

– Две...

Джо усещаше как сърцето ù удря като чук по ребрата. Гърбът ù бе облегнат на постамента на статуята. Бе скрила лице в гърдите на Еди. Знаеше, че се опитва да я спаси. Ако успееше да излезе от галерията и да се върне в балната зала, никой никога нямаше да разбере, че е била някъде другаде, освен в тоалетната. Само че какво щеше да стане с него? Тя се напрегна, обхваната по паника при мисълта какво се готвеше да направи Еди.

И тогава по някакво чудо мъжът спря. В продължение на няколко безкрайни секунди двамата не чуха нищо и после отекнаха отдалечаващи се стъпки. След малко мъжът изчезна.

Джо издиша на пресекулки.

– Пазач ли беше? – прошепна тя.

– Би трябвало – рече Еди. – Къде е другият изход?

– Има врата в другия край на галерията – каза Джо и го хвана за ръка.

Поведе го към друго стълбище, което излизаше в галерия с ренесансови картини. И тя бе празна и тъмна, но се намираше на първия етаж на музея и излизаше във фоайето. Когато се приближиха, видяха светлините от балната зала, танцуващите двойки и зад тях оркестъра. Свиреха валс.

– Оттук мога да се присъединя към участниците в бала – каза Джо. – Да се надяваме, че никой няма да ме забележи. Ти ще трябва да направиш същото, но не ме следвай много отблизо, за да не създадем погрешно впечатление.

– Или пък правилно – вметна Еди.

Той я привлече към себе си и я целуна отново. В прегръдките му тя забравяше къде е и коя е, знаеше само какво иска – него. Силата на чувствата ù я изплаши. Тази страст бе вихърът, който щеше да я блъсне от скалата и да я остави изпочупена в подножието ù.

Този път тя прекъсна целувката. Отстъпи несигурно назад, запъхтяна. От погледа в очите му разбра, че и той се чувства по същия начин.

– Мили боже, Джо – каза той. – Какво ми причиняваш?

Чуха кресчендото на цигулките. Валсът бе към края си.

– Трябва да тръгвам – каза тя.

– Имаш ли пари в себе си? – попита Еди.

– Не, в стаята ми са. Ще си намеря оправдание и веднага тръгвам – обеща тя. – Ще се престоря, че си лягам, ще взема парите и ще се измъкна от къщи.

– Няма да стане.

– Идвам с теб.

– Не, не идваш. Не и в района на Мълбъри Бенд, не и в Завоя. В сравнение с него пристанището е като алея в парка.

– Ще се срещнем на ъгъла на „Ървинг“ и Деветнайсета улица след час.

– Джо, кълна се в Бога...

– Искам да чуя какво ще каже Шоу – упорито каза Джо. – Ти си пишеш материала, но аз разследвам смъртта на баща си. Ако вземеш парите ми, ще трябва да вземеш и мен.

– Не ти е мястото в Завоя – настоя Еди. – Може да подплашиш източника и да провалиш всичко!

Последните ноти на валса се понесоха към тях. В далечния край на залата Елизабет Адамс и Брам изпълняваха последното завъртане на танца. Брам водеше изкусно, а Елизабет го следваше грациозно, с развети поли. Беше поруменяла. Очите ù блестяха. Когато музиката свърши и започнаха аплодисментите, Брам ù се поклони. Тя направи изящен реверанс. И двамата се усмихваха.

– Закъсняхте, господин Галахър – заяви Джо. – Вече го направих.