Тези плитки гробове

Глава двайсета

Пияният се олюля силно. Опъна мърлявото си сако, избърса сополивия си нос и се усмихна.

– Колко, хубава госпожице? – попита. За трети път.

Джо, която стоеше пред входа на офиса на „Ван Хутън“, започна да губи търпение. Искаше ù се той да си тръгне. В този мрак бе достатъчно трудно да наблюдава кой се движи по тясната уличка „Пекс Слип“ и без пияният да ù закрива гледката.

– Моля те, госпожице – продължи мъжът, заваляйки думите. – Ти си най-прелестното нещо, което съм виждал. Не може ли човек да получи нещо прелестно поне веднъж в живота си? Колко ще ми струва да се поразходиш с мен?

– Да се поразходя ли? – повтори Джо, настръхнала от наглостта му. – Господине, никакво количество пари, дори най-огромното, не би могло да ме убеди да се разходя, да се разтъпча, да повървя или да извърша какъвто и да е друг вид движение във вашата компания. Приятна вечер.

– Значи моите пари не са достатъчно добри за теб, тъй ли? – извика мъжът. – Парите ми са не по-лоши от на всеки друг! Ето, дръж!

Той извади шепа монети от джоба на панталоните си и ги хвърли на земята.

– О, за бога – изсумтя Джо. Наведе се, като отново се поздрави за идеята да облече стари дрехи тази вечер, събра монетите и му ги подаде. – Вместо да си пилеете парите, по-добре вземете да похарчите малко от тях за чаша кафе – посъветва мъжа.

После си тръгна. Беше засякла целта си. Въпросната цел имаше панталони с десен на рибена кост, туидено сако и риза без яка, отворена на шията.

– Еди! Еди Галахър! – викна тя и се затича по калдъръмената улица към доковете.

Еди, който тъкмо слизаше по тесния дъсчен мост между два огромни кораба, я видя. Лицето му доби буреносно изражение.

„Ама че работа – помисли си тя. – Дори когато е ядосан, пак е хубав.“

– Щях да кажа: „Не може да бъде“. Но от опит знам, че може – каза той. – Какво правиш тук?

– Търся те – отвърна Джо и му се усмихна. Надяваше се, че така ще го умилостиви.

– А аз мислех, че си на сигурно място в провинцията, в имението на Олдрич. Така пише по клюкарските страници.

– Върнах се.

– Откъде разбра, че съм тук?

– Днес е 15 октомври. Каза, че ще идваш тук.

– Но ти не биваше да идваш – скара ù се той. – Имахме сделка. Ти трябваше да проучиш деловите занимания на баща си, а аз да огледам доковете.

– Имахме сделка, да, но се оказа невъзможно да изпълня моята част. Нищо не научих за деловите занимания на баща ми. Никой не иска да говори за бизнес в мое присъствие. Нито чичо ми, нито някой друг. Щом вляза в стаята, разговорът за кораби и подправки спира и се започва разговор за понита и петунии – въздъхна Джо.

– Имаш ли представа къде се намираш в момента?

– Е, това е глупав въпрос.

– Намираш се на доковете.

– Така ли? Предполагам, това обяснява всички тези кораби – Джо размаха ръка към извисяващите се мачти, които се открояваха на тъмното небе, към корабните носове, надвиснали над улицата.

Еди не намери шегата ù за забавна.

– Не е смешно, Джо. Намираш се на едно от най-опасните места в целия град.

– Не е толкова зле – небрежно каза Джо. – Всъщност тукашните хора са доста мили. Докато те чаках, един мъж се опита да ми даде всичките си пари. Преди това една жена ми направи комплимент за роклята и ме покани в дома си. Каза, че приятелката ù Дела щяла да ми намери работа.

Еди се облещи.

– Обещай ми, че никога, ама никога няма да идваш тук сама – каза той настоятелно. – Обещай ми, Джо. Веднага. Иначе сделката се отменя.

– Тази вечер се държиш необичайно драматично – отбеляза Джо. – Какво те притеснява?

Еди стисна с пръсти носа си, очевидно вдигнал ръце от нея.

– Има ли някакъв начин да те убедя да вземеш файтон и да се прибереш? – попита той.

– Никакъв. Но пък можеш да ми кажеш дали намери „Кинч“.

Примирен, Еди свали ръка от носа си.

– Не го намерих, а прерових целия кей.

– Чудя се дали не е наемен кораб. „Ван Хутън“ ги използва, когато е натоварено, например когато се събира реколтата от чай и подправки, ако няма достатъчно място на собствените кораби на фирмата. Ако „Кинч“ е от фирмените кораби, със сигурност щях да съм го чувала. Татко рядко говореше за работа в мое присъствие, но за корабите говореше и даже ме е качвал на няколко. Много се гордееше с тях – обясни Джо.

– Този съм го виждала – тя кимна към грациозния кораб, който се извисяваше току над тях. – „Ема Мей“. Клипер за чай.

Както гледаха нагоре към „Ема Мей“, на палубата се появи човек. Тръгна да слиза по трапа с чувал от зебло на рамо. Три черно-бели териера с блеснали очи и вирнати опашки вървяха по петите му.

Еди го позна.

– Бил! – извика той. – Бил Хокинс!

Човекът помаха и когато слезе на твърда земя, се приближи към тях.

– Радвам се да те видя, Еди! Коя е хубавицата? Ти от момичетата на Дела ли си, кукло? – обърна се той към Джо.

– Стажантка е. Показвам ù кое как е – обясни Еди, преди Джо да си отвори устата. – Бил Хокинс, това е Джоузи Джоунс.

– Извинете, госпожице! Не исках да... Е, както и да е – неловко завърши Бил. – Приятно ми е – каза той и свали шапка. Имаше рижава коса, брада в същия цвят и изпочупени, пожълтели зъби.

– И на мен ми е приятно, господин Хокинс – каза Джо.

„Коя е тази Дела?“ – зачуди се тя.

– Как е уловът? – попита бързо Еди.

Джо усети, че много му се иска да смени темата. Бил отвори гърлото на чувала и Джо надникна вътре с мисълта колко е странно някой да лови риба през нощта. Само че вместо сребристия блясък на рибени люспи тя видя черна гърчеща се маса – плъхове. Десетки. Някои бяха мъртви. Други все още мърдаха, гърчеха се и пищяха, озлобени от страх. Тя сподави вика, който напираше в гърлото ù.

– Бил е плъхоловец – обясни Еди. – Той и кучетата му прочистват трюмовете на корабите през нощта.

– Досетих се – рече Джо, решена да не показва отвращението, което изпитва.

Докато Еди говореше, Бил завърза гърлото на чувала с въже и го хвърли във водата. Кучетата го загледаха как потъва и заскимтяха.

– Стига сте мрънкали, момчета! – изрева Бил. – Там, откъдето дойдоха тези, има още колкото си искате. Ню Йорк е пълен с плъхове!

– Бил, търсим кораб на име „Кинч“. Знаеш ли дали е на котва? – попита Еди.

– И да е, не съм го виждал. За пръв път чувам това име – отвърна Бил и изплю буца тютюн за дъвчене във водата.

Джо усети как отново я завладява разочарование от поредната задънена улица, в която се бяха озовали, но тогава Бил добави:

– Знам кой може да знае – един тип на име Шоу. Джаки Шоу. Стар моряк е, плавал е на десетки кораби. И тук, и в чужбина.

– Къде мога да го намеря? – попита Еди.

– В „При Уолш“.

Еди изстена.

– Не и в тази дупка.

– Това е. Когато Джаки е в града, виси там – обясни Бил. Свирна на кучетата. Те вдигнаха муцуни от купчината рибешки вътрешности, която бяха открили на дока, и заприпкаха към него.

– Благодаря ти, Бил.

– Няма за какво. Лека ви вечер – рече Бил и се запъти към следващия кораб, с кучетата по петите си.

Джо искаше да разбере какво значи „дупка“, но преди това имаше друг въпрос.

– Коя е тази Дела, която всички споменават? И къде е домът ù?

– Дела – повтори Еди. Прокашля се. – Дела...

– Да, Дела – нетърпеливо каза Джо.

– Тя е... ъъ, ами тя държи дом... дом за момичета – неловко обясни той. – Бил просто предположи... Понеже е толкова късно и си на доковете...

– Дом за момичета? – повтори Джо. – Някакъв вид подготвително училище ли?

– Да, точно така. Момичетата там са подготвени. И още как.

– Говориш крайно загадъчно тази вечер – раздразни се Джо.

– Това е грешка. Огромна, грозна грешка – Еди заклати глава. – Не трябва да си тук. Трябва да си вкъщи. В хубавата си къща. Да пиеш мляко и да ядеш курабийки.

– Просто попитах...

– Хайде да си вършим работата, става ли?

– Добре, де – измърмори Джо, изненадана от резкия му тон.

Изглежда разговорът го караше да се чувства много неудобно. Тя нямаше представа защо.

– Предполагам, че трябва да идем в „При Уолш“. Какво е дупка?

– Подземен бар под някоя сграда – разсеяно каза Еди.

Мръщеше се към „Ема Мей“. Джо проследи погледа му.

– Какво има? – попита.

– Странно е, че Бил не е чувал за „Кинч“. Много странно. Лови плъхове в пристанището, откакто е проходил. Познава всеки кораб, който влиза или излиза оттук. Ако „Кинч“ бе тук, ако изобщо някога е хвърлял котва тук, той щеше да го знае.

Джо се замисли.

– Може да сме сбъркали и Кинч да не е име на кораб – каза тя. – Може да е име на човек. Когато за пръв път го видях в бележника на баща ми, приех, че е на човек, но колкото повече мислех, толкова повече ми се струваше твърде необичайно име за човек.

– Но баща ти е написал до името КВХ, което значи „Кея на „Ван Хутън“. Защо ще се среща с някого на кея по това време на нощта? – попита Еди.

– Може да не е имал предвид самия кей – отвърна Джо. – Винаги наричаше и седалището на фирмата, и самия кей по един и същи начин, понеже са на едно и също място.

Еди кимна към сградата на „Ван Хутън“.

– Предполагам, че нямаш ключове за офиса, а?

– Не. Защо?

– А да имаш пари в себе си?

– Да – отвърна Джо предпазливо. – Защо питаш?

Тя продължаваше да взима от парите, които бе намерила в бележника на баща си. Чувстваше вина, но как иначе да плаща за пътуването с файтон до Рийд Стрийт или до пристанището? Майка ù не ù даваше пари. Младите дами, които носеха в себе си пари, бяха от простолюдието.

Еди не отговори.

– Чакай тук – нареди той.

Той хукна надолу по улицата, към бар, на чиято фирма пишеше „При Съливан“. Пред входа стоеше момче. До него стоеше момиче на около шестнайсет или седемнайсет години. Еди размени с тях няколко думи и се върна при Джо, придружен от момчето.

– Това е Резето – представи го Еди.

Преди Джо да успее да попита за какво го е довел, Резето каза:

– Два долара.

– Добър опит – рече Еди.

– Един долар, тогава.

– Какво ще кажеш за петдесет цента?

– А ти какво ще кажеш да ме цунеш отзад, стиснато копеле такова?

Джо премигна отвратена. Момчето бе на не повече от десет години.

– Добре, долар да е – неохотно се съгласи Еди. – Да ни вкараш и да ни изкараш.

Резето протегна ръка.

– Ще си получиш парите след като свършиш работата – каза му Еди.

Резето се изплю и се запъти през улицата към сградата на „Ван Хутън“.

– Хайде. Той работи бързо – каза Еди на Джо.

Резето се огледа, после извади малка кука с дълга дръжка от джоба си, заедно с тънко парче метал, огънато в единия край като буква L. Вкара и двата предмета в ключалката на вратата.

Джо сграбчи Еди за ръката.

– Той влиза с взлом! – прошепна.

– Да – съгласи се Еди с мрачна усмивка. – Точно така.