Тези плитки гробове

Глава деветнайсета

Пред вратата на стаята за музика се чуха стъпки и един мъжки глас каза:

– Открих ви!

Джо се обърна и се усмихна. Беше Брам. Той, Ади и Гилбърт тъкмо влизаха в стаята. Карълайн и Роб бяха зад тях.

– Маминка наоколо ли е? Стори ми се, че ù чух гласа – попита Ади напрегнато.

– Отиде да огледа новото жребче – отвърна Джо.

– Хубаво. Дайте да се махаме оттук, преди да поиска да ти провери зъбите, Джо. Или да вдигне крака на Труди и да ù огледа копитото – палаво рече Брам.

Всички се засмяха, освен Гилбърт. Предишния ден бе дал да се разбере, че намира споменаването на части от човешката анатомия в смесена компания за непристойно.

Групичката излезе от къщата и се озова на предната морава. Ранното октомврийско утро бе слънчево, небето ясно и беше все още достатъчно топло да стоиш навън само с наметка. Всички бяха в добро настроение и си бъбреха безгрижно, освен Труди. През няколкото минути, които им отне пътят от стаята за музика до моравата, тя изцяло се бе преобразила. Вече не беше забавна и палава. Сега бе тиха и сдържана и се съгласяваше с всяка дума на Гилбърт.

„Кимаща, усмихната маймуна“ – помисли си разочаровано Джо. Труди бе казала на Джо, че няма да позволи на Гилбърт да ù съсипе доброто прекарване, но Джо не беше сигурна, че може да ù вярва. Гилбърт приличаше на тъмен облак, който можеше да развали настроението на всеки. Каква ли щеше да стане с Труди няколко месеца след сватбата си? Ами след няколко години? „Победена – каза си Джо. – Затъпяла.“ Тази представа за приятелката ù я потисна.

Брам предложи на Джо ръката си и тя го хвана под лакътя. Гилбърт кавалерстваше на Труди и Карълайн. Ади хвана под ръка Роб. Групичката се запъти към реката.

– Изглеждаш особено прелестна днес – каза Брам на Джо.

– О, благодаря ви, уважаеми господине – отвърна тя.

Той сложи ръка върху нейната, което беше доста смел жест от негова страна.

– По бузите ти отново има руменина и аз се радвам да я видя. Но все още не си съвсем на себе си. Изглеждаш разсеяна. Надявам се, че престоят тук ще те ободри – продължи той.

– Вече съм ободрена – каза Джо и се усмихна на загрижеността му. – Вие с Гил и Роб добре ли прекарахте сутринта? – попита тя на свой ред. Тримата бяха излезли рано на разходка с двуколка.

– Да. Показах им дока ни за фериботи на „Кипс Ландинг“. Гил е съгласен с мен, че трябва да се разшири и че таксите от увеличения приток на съдове ще изплатят разходите по разширението за нула време.

Джо погледа Брам, докато той говореше. Двайсетгодишен, висок и строен, той бе от хората, които предизвикват по-скоро възхищение, отколкото страст. Наскоро завършил правния факултет в Кълъмбия, той бе интелигентен и вече преуспял. Заради високото си чело и оредяващата коса изглеждаше по-възрастен, отколкото беше, но Труди бе права – по свой начин бе хубав. Имаше широка усмивка, топли кафяви очи, а движенията му бяха грациозни, патрициански. Винаги се владееше и никога не изглеждаше притеснен и не на място, където и да се намираше. „Вероятно – мислеше Джо – защото семейството му притежава толкова голяма част от света, в който живее.“

Докато прекосяваха една полянка, той говореше за фериботи, влакове и подземни железници. Семейство Олдрич притежаваше няколко хиляди акра земя в долината на река Хъдзън, голяма част от Манхатън и няколко имота в Бронкс. В момента прокопаваха широки пътища из земеделските земи в Бронкс с намерението да привлекат хората, които в момента населяваха претъпканите жилищни сгради в Манхатън, с новите домове, които планираха да построят там. Тъй като Питър Олдрич, бащата на Брам, бе прикован към леглото, задачата да се поддържа и увеличава семейното богатство падна върху плещите на Брам. Тежко бреме за толкова млад човек и именно затова Маминка настояваше той да се ожени по-скоро.

Докато Джо се взираше в младия мъж, който може би щеше да ù стане съпруг, думите на Труди отново се появиха в ума ù. „Но ти харесваш Брам. Как би могла да не го харесваш?“ – „Така ли е?“ – попита едно вътрешно гласче.

Джо побърза да се самоубеди, че е точно така. Всъщност тя обичаше Брам. Той бе един от най-близките ù приятели. Познаваха се от деца.

„Да, но харесваш ли го?“ – настоя гласчето.

Джо откри, че няма отговор на този въпрос. Обичаше Брам, да, защото бе мил и разумен, и почтен. Защото отваряше вратите на дамите и си говореше с глухите си лели и защото никога не посягаше към вилицата за салата, когато се изискваше вилица за риба. Само че обичаше и братовчед си Роб по същите причини.

Да харесваш някого беше съвсем различно нещо. Нещо, заради което Труди рискуваше да я изключат от училище за няколко целувки от момчето с ябълките. Нещо, за което се пееше в песните, които госпожа Нелсън все си тананикаше, като „О, обещай ми“. Нещо диво, лошо и опасно и макар Джо да не познаваше чувството, подозираше, че то няма нищо общо със стари лели и вилици за риба.

– Сигурно те отегчавам до сълзи – отбеляза Брам, след като завърши описанието на нова жилищна сграда, която се строеше над Сентръл Парк.

– Съвсем не! – възрази Джо.

Макар да се беше задълбочила в собствените си мисли, тя всъщност намираше бързо променящия се облик на града и силите, които движеха тази промяна, за вълнуващи.

– Безсрамна малка лъжкиня си ти. Не е възможно работата ми да ти е интересна. За никое момиче не може да е интересна. Хайде да намерим тема за разговор, по-подходяща за женската чувствителност, например времето. Не е ли това най-прекрасното есенно утро, което си виждала? А Херъндейл не е ли най-прекрасното място, на което да се наслаждаваш?

Джо се разочарова от промяната на темата, но се усмихна и се съгласи с Брам. „Кой сега се държи като маймуна?“ – помисли си тя.

– Обичам това имение. Толкова го обичам. Границите му ми се струват високи огради, които ни пазят от външния свят.

– Така е – каза Джо. – И аз винаги съм имала такова усещане.

Така си и беше, но сега за първи път тези стени ù се сториха като стени на затвор. Държаха света навън, но също така държаха нея вътре. Погледна ръката си в ръкавица, облегната спокойно на лакътя на Брам, спомни си как същата тази ръка се беше вкопчила в ризата на Еди, и я прониза острото чувство, че тук е съвсем самотна. Искаше ù се да може да се довери на Брам и да му сподели истината за баща си. Но не можеше, той нямаше да разбере.

Еди обаче разбираше.

Тя си го представи – рошав и нетактичен, с подигравателния му тон, бързата походка, изцапаните с мастило ръкави и живите сини очи. Толкова бе различен от момчетата, които познаваше, с техните заучени усмивки, безупречните им костюми и колосаните ризи. Толкова бе различен от Брам.

На Джо ù се прииска сега да е с Еди, в малката му спартанска стая. Да пие от неговото кафе. Да разглежда нещата му. Прииска ù се да опре глава на рамото му отново и да усети ръцете му около тялото си. Знаеше, че не бива да иска всичко това, но го искаше и тази мисъл я плашеше.

Роб извика Брам. Сочеше някакъв кораб в реката. Брам се извини и отиде да види какво иска Роб.

Гласът на Роб извади Джо от унеса ù. Откри, че стои сама близо до високите скали на Херъндейл. Не беше усетила колко далече са стигнали. Ръбът на скалите бе само на няколко метра. Когато бяха малки, се предизвикваха взаимно да стигнат възможно най-близо до ръба – тя, Ади, Брам и братовчедите ù. Тя винаги бе стигала най-близо.

„Какво правя? – запита се сега. – Тук съм, разхождам се с Брам, но си мисля за Еди. Де да знаеше Брам. Де да знаеше, че съм се измъквала от къщи посред нощ, че съм ходила в моргата и в стаята на Еди.“

Джо потръпна от тази мисъл. Дори само едно от тези ù прегрешения да се разкриеше, с нея щеше да е свършено. Тийкстън почти я бе хванал на прибиране след посещението ù на Рийд Стрийт. Успя да се качи по задните стълби със секунда преднина. Ами ако я беше хванал?

Сега, докато гледаше широката, величествена Хъдзън, Джо изпита усещането, че стои на ръба на много по-опасна пропаст. Направи няколко крачки напред и надникна над ръба на скалата към водата. Реката сякаш се надигна към нея. За момент ù се стори, че може да прекрачи ръба. Чувството беше ужасяващо, но и опияняващо.

– Джо! – повика я някакъв глас. – За бога, внимавай!

Беше Брам. Тичаше към нея.

– Плашиш ме – каза той и хвана ръката ù. – Ела, Джо. Стоиш твърде близо до ръба.