Тези плитки гробове

Глава шейсет и трета

Госпожа Бърн, хазайката на Еди, изгледа Джо от глава до пети.

От изражението ù ставаше съвсем ясно, че според нея Джо е безсрамна, пресметлива мръсница, която иска да омотае Еди в мрежите си и да я лиши от наемател.

– Съжалявам, госпожице – подсмръкна тя. – Нямам представа къде е господин Галахър.

– Моля ви, госпожо Бърн. Наложително е да го намеря – настоя Джо.

Беше късно, почти десет вечерта. Джо бе придумала Кейти отново да се престори на нея и бе пристигнала в пансиона преди минути само за да чуе, че Еди не си е вкъщи.

– О? И защо? – запита госпожа Бърн, скръстила ръце върху внушителния си бюст.

– Свързано е с една следа за материал, по който той работи. Важен материал – каза Джо. – Не бих искала заради мен да изпусне следата.

В очите на госпожа Бърн проблесна тревога.

– Надолу по улицата е. В бара на Джими Мак – предаде се хазайката.

Джо ù благодари и се втурна надолу по улицата. Лесно откри бара на Джими Мак – музиката се чуваше из цялата улица. Когато пристъпи вътре, в носа я удари миризма на пот, дим и бира. В помещението беше претъпкано и горещо. Разни хора крещяха. Мъже в протрити сака и жени в избелели рокли не по мярка пиеха и се смееха.

В дъното един млад чернокож мъж дрънкаше весела танцувална мелодия, скоклива и шумна, на раздрънкано пиано. Умелите му ръце летяха по клавишите. Танцьорите подвикваха и дюдюкаха, докато се движеха, а токовете на ботушите им удряха силно дъсчения под. Досега Джо беше влизала само в един бар – дупката на Мик Уолш, където посетителите бяха заети да се напиват до смърт. В бара на Джими Мак бе съвсем различно. Тук беше пъстро, шумно и весело.

Джо огледа тълпата за Еди. Предателското ù сърце подскочи, когато го зърна, облегнат на бара. Беше със синята си риза и туидената жилетка. Ръкавите му бяха навити. Виждаше малко гола кожа там, където се отваряше ризата му на шията. Тъмната му коса, къдрава и гъста, падаше върху челото. Беше присвил сините си очи, докато се смееше на нещо, казано от човека до него.

„Боже, колко е красив – помисли си Джо. – Красив, безсърдечен и жесток.“

Точно в този момент Еди вдигна поглед. Очите му срещнаха нейните и се разшириха от изненада. Той наклони въпросително глава. Джо си проправи път до него, разбутвайки тълпата.

– Доста сте се зачервили, госпожице Монтфорт. Да не сте танцували? – попита той, когато тя успя да стигне до него.

– Не, аз... – започна Джо, но той я прекъсна.

– А танцува ли ви се? – попита подигравателно. – Пианистът свири „Креолски хубавици“. Една от любимите ми песни.

Той се усмихна с престорено съжаление и продължи:

– Ах, но да, не можете да танцувате, нали? Сега сте сгодена и се съмнявам, че господин Олдрич би одобрил това годеницата му да лудува с други мъже. Поздравления за годежа, между другото. Прочетох за събитието във вестниците.

Тонът му бе все така подигравателен, но усмивката му бе изпълнена с горчивина.

Гневът избухна в Джо. „Нямаш право да се сърдиш – искаше да му каже. – Имаш си друга. Мен само ме използваше.“

– Не съм дошла да танцувам, господин Галахър – студено каза тя.

– Така ли? В такъв случай за какво сте дошла? Да разбиете още няколко сърца? Или да стъпчете парчетата от моето?

Джо присви очи.

– Доста нагло от твоя страна, Еди!

– Нагло? Не съм аз този, който ще се жени за Брам Олдрич!

– Вярно. И защо да се жениш за него? Той не може да помогне на кариерата ти – многозначително каза Джо.

– За какво говориш? – обърка се Еди.

– Спести си преструвките – рече Джо. – Дойдох, защото имам нещо за теб. Нещо, в което наистина ще се влюбиш. Сензационна новина. Знам къде е Кинч. Фей ми каза. Проследила го снощи. До един хотел на Пит Стрийт.

– Можеше да ми кажеш, че си се сгодила, вместо да се налага да го прочета във вестниците. Защо не ми каза? – попита Еди.

Очите му потърсиха нейните и тя видя в тях гняв, силен като нейния собствен. Видя и още нещо. Нещо, което не очакваше – болка, дълбока и силна. Преструвка беше, тя не се съмняваше. Бързо извърна поглед, решена никога повече да не допуска той да я омае.

– Имахме сделка, нали помниш? Аз намирам отговорите, ти пишеш статията – каза тя. Нямаше да му позволи да види колко дълбоко я е наранил.

Погледът на Еди охладня.

– Сделка. Това е било, нали? Забравих – каза той.

После си грабна палтото и шапката от съседния стол.

– Хубаво тогава, да довършим сделката.

Той тръгна пръв през тълпата към вратата. Джо подтичваше, за да не изостане. Беше трудно, много по-трудно, отколкото очакваше, да го види отново, да бъде близо до него. На част от нея ù се искаше никога да не го бе виждала с приятелката му, да беше все още в неведение за истинската му същност. Поне тогава би могла да повярва, че все още го е грижа за нея. Защото сега, когато го видя отново, ù стана безпощадно ясно, че все още го обича.

„Материал. Път към по-добрата работа. Само това го е интересувало – повтаряше си тя, за да не се поддаде на влиянието му. – Само затова ти го интересуваш.“

Еди пръв стигна до вратата. Отвори я, задържа я, за да мине Джо, и после двамата поеха в нощта.