Тези плитки гробове

Глава осемдесет и първа

Брам гледаше Джо, сякаш не вярваше на очите си.

– Джоузефин, какво, в името божие, правиш на улицата по това време? – пожела да знае той.

– Ами... аз... аз просто... – заекна Джо. Не можеше да му каже истината, но все нещо трябваше да му каже.

– Кой е този човек? Нарани ли те? – заразпитва я той и изгледа подозрително Еди.

– Да ме е наранил ли? Не! – каза тя. – Той ми е приятел, Брам. Ейбрахам Олдрич, запознай се с Еди Галахър.

Еди протегна ръка. Брам не понечи да я стисне.

– И Оскар Рубин. Е, в момента го няма. Ей там е – тя посочи улицата. Започна да се поклаща на пръсти и пети нервно, усмихна се и си напрегна мозъка да измисли какво да каже. Накрая попита:

– А ти какво правиш тук по това време?

– Изпращането на Теди Фарнъм.

Джо се сети, че Теди скоро тръгваше на обиколка из Европа.

– Хубаво ли беше? – попита тя, сякаш бе нещо напълно нормално да водят такъв разговор на улицата посред нощ.

Тревога изкриви лицето на Брам.

– Джо, добре ли си? Моля те, влез в колата. Ще те изпратя до вас.

– Имаш ли нещо против, Джо? – попита Еди.

– Какво? – възмути се Брам, обърна се и измери Еди с поглед.

– Чу ме. Нищо, че не говорех на теб – отвърна Еди, без да се трогне.

– Колко навреме се появи! – възкликна Джо и тръгна към екипажа. – Така няма да се налага да прекосявам целия площад. Лека нощ, господин Галахър.

– Госпожице Монтфорт – Еди вдигна шапка.

Брам закрилнически прегърна Джо през раменете и я поведе към екипажа.

– Дома на Чарлс Монтфорт – каза на кочияша, докато Джо се качваше вътре.

Екипажът затрополи напред и Джо се намести на седалката. Междувременно Брам я оглеждаше – от ръцете, изцапани с пръст, до окаляните обувки. Тя виждаше объркването в очите му и си даваше сметка как му изглежда. Беше облечена с направо древно палто. Роклята ù беше мръсна. Косата ù се беше измъкнала от кока.

– Джо, къде си била? Какво си правила?

– Брам, трябва да ми вярваш – каза тя сериозно и го хвана за ръката.

– Джо, наложително е да ми кажеш какво си правила с тези хора – настоя той.

– Ще ти кажа, но се съмнявам, че ще ми повярваш – съгласи се тя с горещата надежда, че ще ù повярва. Че може да му се довери. Че ще ù помогне. Ако той съумееше да направи всичко това, може би щеше да сложи началото на нещо между тях, нещо истинско.

Тя пое дълбоко дъх и заговори.

– Бях в приюта „Даркбрайър“, където изкопах труп.

Брам се отпусна назад в седалката си с пепеляво лице.

– Трупът е на мъжа, когото подозират в убийството не само на Алва Бийкман, но и на Ричард Скъли и баща ми – продължи тя бързо. – Само че историята, татуирана на гърдите на трупа, ме убеди в обратното.

– О, господи – промълви Брам немощно.

– Знам, че шокът за теб сигурно е огромен, и съжалявам – каза Джо. Не ù беше приятно, че го беше разстроила.

– Само ако знаех – рече Брам. – Но не усетих нищо. Филип...

– Той не знае нищо – каза Джо. – Не и за това. Смятам да му разкажа утре. Той ще знае какво трябва да се направи.

– Първо баща ти, после Ричард, после Алва... прекалено много ти дойде. Бедното ми, скъпо момиче. Толкова се притеснявахме... чичо ти, майка ти, даже Кейти.

Джо, загледана през прозореца, почти не го чу. Екипажът беше завил зад югоизточния ъгъл на площада. Тя не искаше да продължава напред.

– Спрете тук, моля – каза тя, раздразнена.

– Но още не сме стигнали къщата ти – възрази Брам.

– Не искам колата да спира пред къщата. Шумът може да събуди Тийкстън.

– Но ние трябва да събудим слугите. Ще трябва да ти помогнат. А Ана...

– Не! – твърдо каза Джо. – Брам, трябва да се прибера, без да ме забележат. Майка ми не бива да научава за тази нощ. Още не. Не и преди да разкажа на чичо. Тя няма да разбере.

– Добре, Джо, добре – с успокоителен глас каза Брам. – Но трябва да ми позволиш да те изпратя до вратата. Отказвам да си тръгна, преди да се уверя, че си в безопасност у дома си.

Брам спря екипажа. Помогна на Джо да слезе и я придружи до вратата за прислугата.

– Искам да ми обещаеш, че ще си почиваш – каза той с тревога в очите.

– Обещавам. Благодаря ти, че ме изслуша, Брам. Благодаря ти, че ми повярва.

– Всичко е наред, Джо. Прибирай се – каза той.

Джо кимна. Тя отвори внимателно вратата, вмъкна се вътре, затвори я и я заключи. После на пръсти се качи по задните стълби с надеждата, че няма да събуди никого. Когато стигна стаята си, веднага отиде до прозореца и погледна навън.

Брам все още стоеше на тротоара, без да помръдне. Сега вдигна ръка към очите си и изтри нещо. После се обърна и тръгна към екипажа си.