Тези плитки гробове

Глава шейсет и осма

– Добре съм – настоя Филип Монтфорт. – Просто драскотина. Ще мине. Трябва да мислим за семейството на Алва, не за мен.

Обляната в сълзи Джо седеше от едната страна на чичо си. Майка ù бе от другата му страна. Леля ù Маделин, трепереща и със зачервени очи, наливаше чай. Джо и майка ù бяха пристигнали току-що. Беше ги посрещнал навъсеният Харни, който ги бе отвел право в кабинета на Филип. Карълайн също бе там и даваше нареждания на прислужницата да засили огъня. Бяха извикали Робърт от училище и го очакваха по-късно същия ден.

Филип седеше до огъня само по риза, панталони и халат. Лицето му сивееше, а на едната му буза имаше тъмна синина. Яката на ризата му бе разкопчана и под нея се виждаше бинт. На масичка до креслото му стояха бутилка портвайн и празна чаша.

Джо страшно се разстрои, когато видя чичо си, винаги толкова силен, да изглежда толкова разбит, толкова смален. Тя искаше да разбере какво се е случило, но знаеше, че не е редно да задава въпроси в присъствието на прислужницата.

– Филип, какво, в името божие, се случи? – попита Ана, когато прислужницата излезе.

– С Алва се прибирахме вкъщи – започна Филип. – Работихме до десет часа снощи и решихме да не тормозим готвачите си да ни правят късна вечеря, затова се отбихме в „Уошингтън“.

Джо познаваше мястото. Беше хотел на няколко пресечки от площад „Грамърси“. Чичо ù често вечеряше там.

– Вървяхме си по улицата след вечерята, когато изведнъж върху нас скочи някакъв мъж. Удари ме в лицето. Паднах назад и си ударих главата в ръба на тротоара. Опитах се да стана, но бях доста замаян и докато седях на земята, той уби Алва. Той... той имаше нож – довърши Филип с пресеклив глас.

Ана шумно пое въздух и покри устата си с ръце. Джо знаеше, че би трябвало да се шокира, но не беше. Беше се опасявала точно от такава случка.

Филип спря да говори, за да се овладее. Наля си чаша портвайн. Джо рядко бе виждала чичо си да пие и никога преди мръкнало.

– След като уби Алва, се хвърли към мен. Аз успях да се изплъзна и ножът само ме одра по гърдите. Останалото ми се губи, но сигурно някой е видял какво става, защото изведнъж се чуха викове. После се появи полицията и те успяха да озаптят убиеца.

– Слава на бога, че е имало полицаи наблизо и са успели да го спрат преди да... да... о, Филип! – изхлипа Маделин и избухна в сълзи.

– Стига, стига, скъпа – рече Филип.

Карълайн хвана майка си за ръката.

– Какво ще стане с него? – попита Джо. В главата ù напираха хиляди въпроси, които искаше да зададе на чичо си. Искаше да знае как е изглеждал нападателят, как се казва и дали е казал нещо. Само че не можеше да ги зададе. Не и пред майка ù, леля си и братовчедка си. Чичо ù знаеше, че тя се притеснява от нападение върху него, знаеше и защо, но те бяха в неведение.

– Ще му предявят официално обвинение, предполагам – отвърна Филип. – Полицаите възнамеряваха да го заведат в Гробницата, но тъй като той беше извън контрол, го заведоха в „Даркбрайър“.

Джо бе чувала за Гробницата. Това бе градският затвор на Сентър Стрийт. Другото име идваше от приликата на сградата с мавзолей.

– „Даркбрайър“ беше наблизо, много по-близо от Гробницата – продължи Филип, – а и там имат специални килии, в които затворените не могат да се наранят. Не знам дали ще го оставят там. Може би ще го преместят в затвора, когато успеят да го успокоят.

– Полицията доведе Филип малко след два часà – каза Маделин. – Веднага изпратих да повикат доктора.

– Трябваше и нас да повикаш, Мади – укори я Ана.

– Глупости – възрази Филип. – Нямаше нужда. Добре съм.

Само че ръката му трепереше толкова силно, докато говореше, че се наложи да постави чашата си обратно върху масичката.

– Татко, изтощен си – разтревожи се Карълайн. – Доктор Редмънд каза, че не бива да се преуморяваш. Поръча днес да си почиваш.

– Ще си почивам, Каро, но не сега. Боя се, че не съм ви казал всичко. Дори на теб, Мади. Исках да изчакам, докато се съберем всички.

Той пое дълбоко въздух, сякаш за да събере сили.

– Мъжът, който ме нападна – нарича се Кинч, – каза, че е работил във „Ван Хутън“.

На Джо ù настръхна косата.

– Наистина ли? – стъписа се Маделин.

– Не съм сигурен. Твърди, че фирмата му е отнела нещо. Докато му слагаха белезниците, не спря да крещи, че ще отмъсти. И после... после спомена Ричард и Чарлс. Каза, че те вече са си получили заслуженото, както ще стане и с нас, останалите.

До този момент Джо не бе забелязала колко силно се е вкопчила в подлакътниците на стола си. Това беше самопризнание. Почти, но не съвсем. Кинч беше убил Бийкман, чичо ù го бе видял. Това значеше ли, че е убил и баща ù, и Ричард Скъли?

– Филип, какво казваш? Не може да имаш предвид, че този човек... че е убил Чарлс, нали?

– Не зная, Ана. Честна дума, не виждам как би могъл да влезе в къщата. Всички врати бяха заключени. Така каза Тийкстън. А и Чарлс никога не би пуснал в дома си човек, който изглежда като дивак – заяви Филип.

– Не го вярвам. Не мога – Маделин заклати глава. – Този човек е лунатик. Едва ли може да се вярва на думите му.

– Кинч със сигурност не е с ума си – съгласи се Филип.

– Тогава защо ни го казваш, ако не е вярно? – попита тъжно Маделин. – Не ни ли стигат грижите?

– Защото истината няма значение за пресата – обясни Филип. – Репортерите пристигнаха на местопрестъплението още преди тялото на клетия Алва да е изстинало. Когато чуят за брътвежите на Кинч, а те със сигурност ще чуят, ще изпаднат във възторг. Три смъртни случая във „Ван Хутън“, един луд човек – това за вестникарите е като валериан за котка. Всеки вестник в града ще публикува слухове, сякаш са Светото писание. До следобеда името на семейство Монтфорт ще е в устата на всяко ваксаджийче и всяка слугиня. Исках всички да знаете това и да сте подготвени. Някой репортер може да ви заговори, докато пътувате с екипажа си. Може да потропа на вратите ни и да си устрои лагер на стълбите пред къщата. Вие, разбира се, не бива да разговаряте с тях.

Филип млъкна и се закашля силно. Когато се успокои, се облегна в креслото си зачервен и изтощен.

– Татко, пресилваш се. Трябва да почиваш – настоя Карълайн. – Да повикам ли Харни да ти помогне да се качиш горе?

– В никакъв случай! Напълно съм способен да се кача по собствените си стълби – заяви Филип и се надигна от креслото. – Ако репортерската истерия се разрасне толкова, колкото се опасявам, ще проуча как стоят нещата с наемане на имот извън града за всички нас. Сигурен съм, че семейство Олдрич ще знаят някоя подходяща къща.

– Татко... – започна Каро.

– Да, Каро, знам – уморено се съгласи Филип.

Сбогува се с всички и бавно излезе от стаята.

– Такъв късмет имахме, Мади – каза Ана. – Ако си беше ударил главата по-силно, ако онзи ужасен човек беше по-бърз... Даже не смея да си помисля какво би станало.

– Наистина имаме късмет – съгласи се Маделин. – Но той изневери на клетото семейство Бийкман и сега на всички ни предстои още едно погребение. Направо не мога да го проумея.

– Нали не мислиш, че онова, което каза Филип, може да е вярно? Че онзи зъл човек има нещо общо със смъртта на Чарлс? – попита майката на Джо, а погледът ù се замъгли от тревога. – Не мисля, че бих могла да го понеса, ако... ако...

Мъката на майка ù прониза Джо в сърцето. Тя бе имала време да свикне с мисълта, че баща ù е бил убит. Майка ù не бе имала такава възможност. Когато самоличността на убиеца му излезеше наяве, независимо дали беше Кинч или някой друг, тя щеше да се срине психически.

– Ще трябва да изчакаме, Ана – каза Маделин. – Да се надяваме, че лекарите в „Даркбрайър“ ще успеят да установят дали онзи ужасен човек Кинч говори истината, или не.

– Може би щом Филип възстанови силите си, ще може да поговори с господин Стоутман и да разбере какво са чули репортерите му, ако изобщо са чули нещо – предположи Ана. – Да знам, че името на Чарлс се носи от уста на уста сред мръсните вестникарчета, и то след всичко, което вече се наложи да преживеем, би било твърде много.

Джо също искаше да знае какво са чули репортерите на Стоутман. Но не я вълнуваше приливната вълна на слуховете, от която се опасяваше чичо ù. Единственото, което я вълнуваше, до степен на отчаяние, бе дали Кинч е убил баща ù. Ако лекарите в „Даркбрайър“ успееха да изкопчат признание от него, полицаите щяха да са първите, които щяха да научат, а след тях веднага идваха вестниците.

– Ще ми се да не се налагаше да чакаме. Де да познавахме репортери, които да попитаме още сега – въздъхна Мади.

– Слава на бога, че не познаваме такива – укорно каза Ана.

Джо взе чашата си за чай и заразглежда съдържанието ù.

„Аз обаче познавам“ – помисли си тя.

Еди все още ù беше ядосан и имаше право да се ядосва, но тя се надяваше, че въпреки това ще ù помогне. Надяваше се, че ще се срещне с нея.

За последен път.