Тези плитки гробове

Глава петдесет и девета

Сплетете гарвановите коси,

срешете кичурите гладки,

разкрийте нежните черти –

сърца да покосява с всяка крачка.

Джо излезе от ваната и дръпна запушалката. Докато се бършеше, продължи да пее „Сплетете косите гарванови“, песен от „Микадо“ – оперета, която майка ù намираше за недодялана, но Джо я обичаше.

Оцветете лицето прекрасно,

начервете устата коралова,

подчертайте изяществото ясно

на девойката царствена.

Тя свали дантелената си нощница от закачалката на вратата и я облече. Собствените ù гарванови коси бяха събрани на главата, за да не се намокрят във ваната. Сега ги пусна и се среса, после отвори вратата на банята и пристъпи в стаята си, пеейки последния куплет на песента.

Изкуство и природа, ръка за ръка,

превръщат девойката в истинска жена!

– Недей да пищиш – каза мъжки глас.

Джо изпищя.

– Е, сега вече край.

Беше Еди. Седеше на леглото ù.

Джо не беше си облякла пеньоара. Косата ù беше разпусната. Краката ù – боси. Тя изпадна в ужас.

– Край ли? – ядоса се тя, разтреперана. – Какво правиш в спалнята ми?

Преди той да успее да ù отговори, и двамата чуха стъпки, които се приближаваха по коридора.

– Къде ми е пеньоарът? – Джо започна да изпада в паника.

Тогава го видя – Еди седеше върху него.

– Дай ми го! – изсъска тя и го издърпа.

Навлече го бързо, усещайки очите на Еди върху тялото си. Тъкмо завързваше колана, когато някой похлопа на вратата.

– Госпожице Джоузефин! Добре ли сте?

– Госпожице Джо, какво стана?

– Тийкстън и Кейти – прошепна Джо. – Не може да те открият тук.

Тя се огледа и каза:

– Скрий се под леглото. Бързо!

Вратата се отвори точно в мига, в който Еди прибра краката си под къдравия ръб на кувертюрата. Майката на Джо пристъпи в стаята, последвана от иконома и прислужницата.

– Джоузефин, какво става тук? – пожела да знае тя. – Защо изкрещя?

Джо притисна ръка към гърдите си.

– Толкова съжалявам, мамо – извини се тя. – Видях мишка. Голяма мишка. Претича през крака ми, докато излизах от банята. Не трябваше да пищя, но се стреснах.

По лицето на майка ù се изписа облекчение.

– Клетото ми дете! Какъв ужас.

Тя пипна челото на Джо.

– Топла си и си зачервена. Сигурно много си се изплашила.

После се обърна към Тийкстън и каза:

– Идете да проверите дали животното се е махнало.

– Да, госпожо Монтфорт – отвърна Тийкстън и забърза към банята.

Върна се почти веднага и каза:

– Няма я. Нямам представа как е влязла. Може би по тръбите от мазето.

– Утре рано сутринта извикай унищожителите на вредители, Тийкстън – поръча майката на Джо и тръгна да излиза.

– Лека нощ, Джоузефин. Почини си добре.

– Непременно, мамо – отвърна Джо. – Лека нощ.

Тийкстън и Кейти излязоха след майка ù. Джо бързо затвори вратата и се подпря на нея. Опита се да овладее бясното туптене на сърцето си. Изчака, докато стъпките заглъхнат, и каза:

– Излез!

Еди надникна изпод кувертюрата.

– Добра лъжа – похвали я той. – Бърза мисъл имаш.

– Остави това! Как влезе тук? – попита Джо.

Тя се зарадва да види, че подутината на окото му бе спаднала, а синините по лицето му бяха избледнели, но беше прекалено ядосана, за да сподели радостта си.

– Бях пред къщата – обясни той, докато изпълзяваше изпод леглото. – Опитвах се да измисля как да ти предам бележка, и тогава прислужницата ти излезе да изхвърли кофа с пепел. Помолих я да ти предаде бележката, но тя отказа. Така че се скрих от другата страна на площадката пред вратата и зачаках. Когато тя излезе с втора кофа пепел, се вмъкнах вътре. Минах по коридора и се качих по задното стълбище, като се надявах да открия стаята ти, преди някой да е открил мен. После те чух да пееш и така разбрах коя е твоята стая. Имаш много хубав глас.

– Да не си полудял? Някой можеше да те види!

– Нямах избор. Налага се да говоря с теб. Резето откри Кинч – каза Еди и пак седна на леглото.

Джо премигна.

– Сериозно ли говориш? – попита тя. – Къде е?

– В един пансион. Но Резето иска двайсет долара, за да ми каже кой точно.

– Двайсет долара? – възкликна Джо. – Това са абсурдно много пари!

– Ако Фей разбере, ще го срита по задника – рече Еди. – А ако Шивача разбере, на Резето ще му се стъжни. Не е нужно да ти казвам, че аз нямам толкова пари. Надявам се ти да имаш.

Джо закрачи към дрешника си, все още бясна. Извади пачка банкноти от ботата, в която ги бе скрила, и даде на Еди колкото му трябваха. Нямаше избор, освен да плати на Резето колкото беше поискал. Не можеха да допуснат Кинч да се измъкне.

– Мерси. Ще тръгвам. Резето ме чака пред един бар на „Ървинг Плейс“ – каза той и тръгна към вратата.

– Чакай! – спря го Джо. – Знаеш ли как да излезеш?

– Ами да. Поне така мисля – призна той.

Джо не можеше дори да си представи как би обяснила присъствието му в дома си на майка си или на Тийкстън, ако някой от тях го откриеше.

– Ще ти покажа – реши тя.

Отвори вратата, огледа коридора, за да е сигурна, че няма никой, пристъпи напред и подкани с жест Еди да я последва.

– Ще трябва да се върнеш по същия път – прошепна тя. – Предната врата е по-близо, но ще трябва да минем по парадното стълбище, за да стигнем до нея, а то е близо до стаята на майка ми. Може да ни чуе.

Еди кимна. Тръгнаха бавно по задното стълбище. Джо се надяваше, че ще успее да го изведе през вратата за прислугата, но не стигнаха дори до кухнята. Малко преди да стигнат до края на тясното, спираловидно стълбище, Джо видя, че кухнята, която би трябвало да е тъмна и лишена от обитатели, светеше.

– Тийкстън, да му се не види! – прошепна тя.

От мястото си до килера с продукти двамата с Еди видяха иконома. Стоеше пред мивката и киснеше парчета сух хляб в отрова за плъхове, които после слагаше в капани.

– Повечко арсеник, струва ми се – каза той на глас и тръгна към килера.

Джо сграбчи Еди за ръката и го дръпна нагоре по стълбите. И двамата затаиха дъх, докато Тийкстън не се върна пред мивката. После хукнаха нагоре.

– Той кога си ляга? – попита Еди, когато се озоваха на сигурно място в стаята ù.

– Не знам. Понякога, ако не може да заспи, се отправя на мисия посред нощ. Днес мисията е да залага капани за мишки заради теб. Друг път лъска дръжките на вратите или пълни всички писалки в къщата. Обикновено се занимава с това до зори.

– До зори? – Еди прокара ръка през косата си. – Това е страхотно. Просто страхотно. Не мога да мръдна. Дявол го взел, Джо, защо ти трябваше да казваш, че те е стреснала мишка?

Джо го изгледа невярващо.

– Прав си, Еди. Трябваше да кажа, че ме е стреснал мъж – тя закрачи нервно из стаята. – Какво ще правя сега?

Еди дръпна едно кашмирено одеяло от леглото.

– Искам само да знаеш... – започна той.

Джо го прекъсна.

– Че много съжаляваш. И никога повече няма да правиш така?

– Че изглеждаш много красива в момента. Ако бях мръсник, щях да те целуна.

Макар гласът му да звучеше шеговито, очите му ù казаха, че говори сериозно. Джо сведе очи, изплашена от желанието в тези очи. Изплашена от собственото си желание.

Преди да събере куража да му каже, че и тя се чувства по същия начин, Еди отклони поглед от нея. Събу си обувките и се опъна на канапето. Зави се с одеялото, намести се на една възглавница и затвори очи.

– Еди? Еди! Какво правиш? – Джо изпадна в паника.

– Спя. Поне се опитвам.

– Спиш? Тук? В стаята ми? С мен?

– Днес сте много наблюдателна, госпожице Монтфорт. Наистина спя в стаята ви, да. Но не с вас. Да не избързваме. Не съм такъв човек.

Джо се изчерви силно.

– Нямах предвид това! Имах... исках да кажа, че спиш при мен... не че спиш с мен.

Еди се засмя.

– Лягай да спиш, Джо. За да мога и аз да заспя. Може би Тийкстън ще се откаже след няколко часа. Сега ще подремна и по-късно ще опитам пак да се измъкна. Да се надяваме, че Резето ще ме чака до бара.

– Ами ако не успееш да се измъкнеш? – притесни се Джо.

– Тогава името ми ще се валя в калта. Целомъдрието ми ще бъде поставено под въпрос. С репутацията ми ще бъде свършено. Загаси лампата, моля те. Цял ден търча из града. Гоних Кинч. Душих около участъци и болници, за да открия Белязания. Скапан съм.

Джо колебливо угаси лампата. После застана в средата на тъмната стая и закърши ръце. Не беше очаквала да прекара нощта с мъж в стаята. Сигурна беше, че майка ù няма да дойде да я проверява отново, но как да се отпусне достатъчно, че да заспи, щом Еди е тук?

Накрая, като видя, че няма какво да направи, тя си легна в леглото, дръпна завивката до брадичката си и се втренчи в тавана. Не виждаше Еди, но го чуваше. Дишането му се забави и стана по-дълбоко. Когато се увери, че е заспал, седна. Днес Кейти не беше дръпнала завесите и лунната светлина се разливаше из стаята и върху Еди. Джо се подпря на лакти и се загледа в него, зарадвана, че той спи, а тя не. Харесваше ù да може на спокойствие да изучава лицето му. Линията на челюстта. Извивката на носа.

– Ще ми се да беше мръсник, Еди Галахър – прошепна тя. – Така ми се иска да ме целунеш.

– Така ли?

Джо се сепна.

– Мислех, че спиш!

– Спях. Ти ме събуди. Не спираш да говориш.

– Извинявай! Аз... без да искам – заекна тя. – Просто... исках...

– Ако толкова искаш целувка, ела и си я вземи.

Джо стана от леглото. Сърцето ù сега биеше дори по-силно от преди, когато Еди я стресна с присъствието си. Седна на канапето до него. Очите на Еди бяха отворени. Той взе ръката ù и двамата преплетоха пръсти. Тя се наведе и го целуна по устните. Имаше вкус на цигари и кафе. Ухаеше на мразовитата есенна нощ, на дим и на мастило. Близостта до него... не беше, сякаш стои на ръба на пропаст, а сякаш тича с всички сили към тази пропаст.

Тя прекъсна целувката и прокара пръст по очертанията на устните му. После неуверено докосна бузата му. После шията. Мястото където се отваряше ризата му и разкриваше гладката му кожа.

Той се засмя.

– Попаднал съм в гнездо на порока. В по-голяма безопасност ще съм с Шивача, Уил Хубавеца и всеки крадец и главорез в Завоя, отколкото с госпожица Джоузефин Монтфорт от площад „Грамърси“ – каза той, после я привлече към себе си, целуна я по челото и пак затвори очи.

Джо положи глава на гърдите му. Толкова беше топъл, толкова силен, толкова прекрасно мъжествен. Сгушена в прегръдките му, тя почти повярва, че невъзможното е възможно. Остана будна още известно време, с очи, вперени в мрака около тях, после заспа, заслушана в биенето на сърцето му.