Тези плитки гробове

Глава петдесета

Никога в живота си Джо не се беше страхувала толкова. Толкова се притесняваше Кинч да не нападне чичо ù, че изобщо не помисли как той може да посегне и на Еди.

Когато стигна до Рийд Стрийт, тя видя кръв по улицата пред пансиона на Еди. Кръв имаше и по вратата, която стоеше открехната. Джо се втурна вътре, изкачи стълбите на един дъх и затропа силно по вратата на Еди.

– Крайно време беше! – посрещна я Фей. – Ето, вземи това – каза тя и ù подхвърли един окървавен парцал.

– Отивам да извикам доктор. Кашля кръв. Изпратих Песоглавата обратно в моргата да доведе Оскар, но той нещо се бави.

Тя си грабна палтото и изхвърча от стаята, затръшвайки силно вратата.

На пода до леглото на Еди имаше купа, пълна с червеникава вода. Джо почти я настъпи, когато забърза към него. Седна на леглото и нежно взе една от окървавените му ръце в своите.

Лявото око на Еди беше толкова подуто, че се бе затворило. Едната му устна бе сцепена. Носът му бе насинен и кървеше. По бялата му някога риза имаше още кръв. Джо не можеше да види дали идва от носа му, или от рана на гърдите.

Еди отвори здравото си око.

– Джо? – промълви той. – Слава богу, че си добре. Тревожех се за теб.

– Добре съм – отвърна Джо. Изобщо не я бе грижа за самата нея, мислеше само за него. – Имаш ли кървене някъде другаде, освен по лицето? Да чувстваш нещо счупено?

Тя пусна в купата парцала, който ù бе подхвърлила Фей, свали си палтото и запретна ръкави. В училище бяха минали задължителен курс по първа помощ и сега уроците изплуваха в паметта ù.

– Може би някое ребро. Копелето ме събори на земята и ми вкара няколко доста силни ритника.

Джо развърза вратовръзката и я свали от шията му. После разкопча ризата и я разтвори.

– Много те бива да не си показваш чувствата – изхриптя Еди.

Джо поклати глава, прекалено разстроена, за да му отговори. Гръдният му кош беше нашарен с драскотини и синини. Видя подутите му ребра и разбра, че го боли дори да диша. И за всичко това бе виновна тя. Кинч беше пребил Еди, защото Еди го преследваше по нейна молба. Тя замига бързо, да не се разплаче, после взе купата от пода, отиде до мивката и я изля. Напълни я с чиста вода, изплакна парцала и се захвана да почиства раните на Еди.

– Кинч беше, нали? – попита тя, като се постара гласът ù да не потрепери.

Преди той да успее да отговори, вратата се отвори със замах и Фей нахлу, повлякла Оскар Рубин след себе си. Той носеше черна кожена чанта. Малко момиченце с лице, нашарено с белези, влезе след тях и затвори вратата. Момичето зърна камината и седна пред нея, за да си стопли ръцете.

– Срещнах ги на улицата, тъкмо идваха насам – запъхтяна обясни Фей.

Оскар погледна приятеля си. Подсвирна тихо.

– Какво точно направи, за да си изкараш такъв подробен бой? – попита той и сложи чантата си на разклатената маса на Еди.

Джо се изправи, за да може Оскар да седне до Еди.

– И аз бих искала да знам – включи се Фей.

Тя оглеждаше Еди със смесица от тревога и гняв.

– Нищо – отвърна Еди и хвърли поглед на Джо.

Тя разбра, че Еди се старае да не казва повече, отколкото тя би искала.

– Ама разбира се – саркастично рече Оскар.

На гърдите му висеше стетоскоп. Сега се приведе над Еди и го притисна към гърдите му, вдигнал пръст, за да запазят тишина. После прегледа носа на Еди и го накара да си отвори широко устата. Огледа подутото му око и останалите драскотини и синини, после седна обратно.

– Добрата новина е, че дробовете ти са наред – започна той. – Кръвта, която кашляш, идва от пукнат кръвоносен съд в носа. Кръвта капе в гърлото ти и задейства рефлекса на кашлицата. Скоро ще спре. Нараняването на окото е само външно и всичките ти зъби са си на мястото. Лошата новина е, че имаш две пукнати ребра, може да имаш мозъчно сътресение, а порязването на слепоочието трябва да се зашие.

Той извади шише лауданум – морфинов разтвор, и малка чашка. Напълни чашката с разтвор и я подаде на Еди, който я глътна на един дъх.

– Е, какво стана? – попита Оскар, когато Еди му върна чашката.

– Вървях към „Мет“, но реших да се отбия при теб – заразказва Еди. – Да видя дали някой интересен човек е станал жертва на ужасна насилствена смърт.

– Явно денят е бил постен откъм новини, а? – рече Оскар.

– Много – Еди се закашля. – Някой ме приближи откъм гърба. Вкара ме в уличката южно от моргата и ме скъса от бой – завърши той.

– Само един човек? Сигурен ли си? – попита Оскар. – Доста поразии е успял да направи.

– Силен беше. И бърз. Замахнах веднъж, той отбягна удара. Като замахнах втори път, той ми хвана ръката и ми огъна пръстите назад. Завъртя ме и ме стисна за врата с една ръка.

Оскар спря да рови в чантата си за момент, после продължи – извади оттам чиста бяла ленена кърпа и я сложи на масата.

– Имаш ли представа кой е? – попита той и продължи да вади от чантата бинтове, йод, ножици, парче памук, игла, черен конец и да ги нарежда върху кърпата.

Джо зачака Еди да спомене името на Кинч.

– За жалост, да. Не му знам името, но го познах по лицето. Виждал съм го преди – каза Еди. Обърна се към Джо. – Беше белязаният. Онзи, който ни преследваше в „Мет“. И същият, който подплаши Джаки Шоу в „При Уолш“.

Фей, която стоеше изправена, със скръстени ръце, изруга под носа си. Еди я погледна. Присви очи. Готвеше се да я попита нещо, но Джо го прекъсна.

– Еди, сигурен ли си? – попита тя.

– Абсолютно. Успях добре да го огледам. Като свърши с боя, се наведе над мен и каза, че това е само предупреждение. Добави, че този път само ще ми се прииска да съм мъртъв, но следващия наистина ще умра, ако не си гледам своята работа. Знаеше името ми. И твоето знае, Джо. Спомена го. Затова пратих Резето да те предупреди. Може през цялото време да сме били по петите на погрешния човек. Може Белязания да е нашият убиец, не Кинч.

– Вашият убиец? – повтори Оскар и погледна първо Еди, после Джо.

Еди не отговори. Джо също замълча. Бяха погълнати от собствения си разговор.

– Откъде може да ни знае имената? – попита Джо.

– Може би от Джаки Шоу – предположи Еди. – Може Белязания да го е хванал пред „При Уолш“. Да е поработил върху него така, както поработи над мен.

– Но аз казах на Шоу фалшиво име, не помниш ли?

– Вярно, да, забравих – съгласи се Еди.

– Чакай... не се ли казваш Джоузи Джоунс? Стажантката? – попита Оскар.

Джо поклати глава. Съжали, че не е казала истинското си име на Оскар. Когато се запозна с него в моргата, не знаеше дали може да му вярва. Сега обаче знаеше, че може.

– Истинското ми име е Джоузефин Монтфорт. Аз съм дъщерята на Чарлс Монтфорт – каза тя.

Оскар отново подсвирна.

– Това обяснява някои неща, но все още ми се струва, че пропускам нещо – той отново погледна първо Еди, после Джо. – Кой е Белязания? И откъде ви познава?

– Това е големият въпрос, Оск – рече Еди.

– Де да знаехме – додаде Джо.

Фей не каза нищо, но се размърда, сякаш ù стана неудобно. Еди го забеляза.

– Фей, ти знаеш нещо, нали? – попита той. Погледът му я прониза, но тя не трепна.

– Нищо не бива да стига до ушите на Шивача. Ако разбере, че съм ви казала, съм мъртва – предупреди тя.

Гласът ù беше спокоен, но в очите ù проблясваше страх.

– Какво да ни кажеш? – попита Еди.

– Знам откъде Белязания ти знае името – каза му тя. Кимна към Джо. – И нейното. И цялата ù проклета история.

– Откъде? – попита Джо.

Фей се обърна към нея. Със смесица от съжаление и презрение, изписана по лицето ù, Фей рече:

– Ти му я разказа.