Тези плитки гробове

Глава осма

Джо бе виждала такива жени. Возеха се в бляскави екипажи из парка, носеха прекалено много бижута и бяха силно гримирани.

Не се предполагаше да знае за тях, но Труди ù бе разказала какви са. Имаха приятелка в училище, Джасинта Смит, която един ден си тръгна без обяснения.

Труди се зае да проучи случката и откри, че бащата на момичето имал любовница, която родила дете от него. Когато той отказал да се погрижи финансово за бебето, жената му отишла на гости тъкмо докато семейството давало официална вечеря. Последвалият скандал бил толкова унищожителен, че на семейството се наложило да се пресели в Кливланд.

– Но защо му е било на господин Смит да прави подобно нещо? – бе попитала Джо.

– Защото госпожа Смит е умряла риба. Личи си от пръв поглед. Мъжете трябва да бъдат задоволявани. Имат си нужди.

– А жените нямат ли? – бе попитала Джо.

– Само лошите – бе отговорила Труди.

Сега Джо отново погледна озадачаващата записка. „Какво значи това „р“ пред годината? – чудеше се тя. – Ако е „родена“, значи Елинор Оуенс не може да е била любовница на татко, защото сега трябва да е само на шестнайсет. Поне се надявам да не може да му е била любовница.“

После ù мина още по-недопустима мисъл: че Елинор Оуенс би могла да е дете на баща ù и любовницата му, дете, което е достигнало пълнолетие и иска пари. Може би го е изнудвала, затова е изтеглил толкова много пари.

– А може би просто полудявам – каза на глас Джо.

Баща ù беше мъж за пример. Ходеше на черква всяка неделя и вечеряше вкъщи почти всеки ден. Всяка седмица пращаше цветя на майка ù. Беше толкова възможно да има любовница, колкото и да гласува за Демократическата партия.

Колкото повече мислеше за цялата работа, толкова по-невероятна ù се струваше.

„Защо толкова бързо повярвах на Еди Галахър? – запита се тя. – Той сигурно е от онези журналисти, които са готови на всичко, за да се сдобият с интересна история, дори ако се наложи да си я измислят. Записките може да са свързани с работата на татко, а смъртта му може наистина да е била нещастен случай.“

Колкото и да се опитваше да се убеди в това, не си вярваше. Въпреки всичко, ако баща ù наистина се бе самоубил, трябва да е имало причина да го направи. Каква беше тя?

Джо разлисти бележника назад и изчете всичко записано в периода август – септември, но не откри нищо необичайно. Прегледа бележника и напред, към несъстоялите се ангажименти на баща си. Отново нищо необичайно не привлече вниманието ù, докато не стигна до 15 октомври. „Кинч, КВХ, 23 ч.“ – пишеше в бележника.

„Какво значи това?“ – запита се Джо.

Часовникът на първия етаж удари три пъти. Джо знаеше, че утре ще се чувства като парцал, ако не поспи поне малко. Прибра бележника в джоба на пеньоара си и постави дъската на мястото ù. Докато взимаше свещта си, чу шум на улицата – силен метален трясък.

Любопитна да разбере откъде идва шумът, тя пристъпи към прозореца. Сиянието на уличните лампи разкри жена, която ровеше в боклукчийска кофа. Беше клошарка, Лудата Мери. Джо я познаваше. Всички я познаваха. Мери обикаляше града и събираше кости, които продаваше на производителите на лепило, парцали, които се ползваха в хартиените фабрики, и всичко друго, което можеше да ù донесе няколко цента.

„Сигурно е бутнала капака на кофата“ – реши Джо.

Баща ù винаги караше госпожа Нелсън да опакова остатъците от трапезата им за Лудата Мери. Това дразнеше майка ù, защото Мери понякога сядаше на площадката пред вратата им, за да се нахрани, после оставаше да поседи още малко и да погледа децата, които си играеха в парка отсреща. Ако им дойдеха гости, те се принуждаваха да заобикалят окаяната фигура на клошарката с мръсните, парцаливи дрехи.

Мери спря да рови в кофата и прибра находките си в малката си дървена количка. На количката висяха звънчета, които задрънчаха тихо, когато тя пое по пътя си. Джо се обърна с намерението да се прибере в стаята си, но докато се обръщаше нещо друго привлече вниманието ù – някакъв мъж.

Мъжът стоеше от другата страна на улицата, точно срещу къщата, и гледаше право нагоре в прозореца на бащиния ù кабинет, право в нея.

Джо се стресна, духна свещта и се скри в завесите. Постоя замръзнала няколко секунди, докато събере смелост да надникне оттам. Мъжът все още стоеше на улицата, точно на ръба на кръга светлина, очертан от уличната лампа. Пушеше. Дрехите му бяха обикновени. Тъмната му коса бе събрана в опашка на тила. А лицето му... трябва да е било трик на светлината, но изглеждаше изцапано с нещо. Мръсотия? Прах?

Докато Джо го гледаше с разтуптяно сърце, мъжът хвърли фаса от цигарата си в канавката и си тръгна. Джо се опита да се убеди, че е бил просто скитник, но знаеше, че не е така. Беше гледал директно в прозореца на кабинета, същия прозорец, пред който бе стоял баща ù нощ след нощ да се взира навън в мрака. Да гледа. Да чака.

В този момент Джо се увери, че Еди Галахър ù е казал истината. Имената в бележника на баща ù и тъмната фигура, наблюдаваща дома му... всичко това имаше нещо общо със смъртта му. Усещаше го с костите си.

Тя се промъкна обратно до бюрото, пак запали свещта и се върна в стаята си. Скри бележника в един кожен маншон в дрешника си. Когато пропълзя под завивките, се почувства обезкуражена. Бележникът бе намерен, но не ù бе дал отговори, само бе предизвикал още въпроси.

С нарастващ ужас Джо си даде сметка, че ще трябва да зададе въпросите си на живите, не на мъртвите.

Налагаше се да отиде при чичо си.