Тези плитки гробове

Глава деветдесета

Ударът повали Джо на земята.

Тя се опита да се изправи, но не можа. Филип я дръпна, за да се изправи, и я повлече по килим от мокри, гниещи листа към главната сграда на приюта. Тя се бореше с всички сили. Риташе, драскаше и удряше. Крещеше „Убиец!“ отново и отново, докато той не я зашлеви през лицето толкова силно, че тя отново се свлече, а от устната ù закапа кръв.

Той се надвеси над нея задъхан.

– Тъпа, малка глупачка! – той изплю думите в лицето ù, с очи потъмнели от ярост. – Защо ти трябваше да се бъркаш, където нямаш работа? Ти имаше всичко! Имаше Брам Олдрич и лесен живот пред теб. Лично се погрижих. Но това не ти стигаше, нали? Захвърли всичко!

Джо наведе глава и заплака. Никога нямаше да стигне до портите. Никога повече нямаше да види дома си и майка си. Никога нямаше да види Еди.

– Малън! – изрева чичо ù. – Насам!

Чуха се бързи стъпки през храстите.

– Изправи я – нареди Филип.

– Защо? Аз викам да я убием направо тук, веднага. Кучката ми счупи носа! – изсъска Малън. Държеше голям камък.

– Не, в момента я търсят твърде много хора. Може да ни видят. Трябва да се върнем към първоначалния план.

– Планът да върви по дяволите – изръмжа Малън.

Тогава Джо чу смразяващ кръвта звук – леко метално изщракване. Познаваше този звук, беше стреляла с баща си. Тя затвори очи, без да спира да плаче. Помоли се Малън да е добър стрелец, благодарна, че поне щеше да умре от куршум, бързо и чисто, а не от удар с камък.

Изстрелът беше оглушителен. Джо помириса барута. Усети по бузата ù да се стича кръв, топла и мокра. Зачака болката и мрака, зачака гласовете около нея да започнат да заглъхват.

Но не стана така.

Вместо това се чу нов глас, който заговори високо и ясно:

– Само да мръднеш, Монтфорт, и ще ти пръсна главата заедно с капачката на коляното.