Тези плитки гробове

Глава осемдесет и седма

Джо бягаше, за да спаси живота си.

През горичката, през някаква морава, през мрака.

Дъхът ù свистеше като вятър в ушите ù, а сърцето ù думкаше като парен чук. Филип сигурно я чуваше.

Тя го чу да вика в далечината, заедно с Малън. После гласовете се приближиха. Тя не можеше да продължава да тича. Трябваше да се скрие и да се надява, че няма да я намерят. Портите на приюта бяха зад нея. Само през тях можеше да се излезе. Значи трябваше да заобиколи и да се върне обратно.

Пред нея се оказа гъсталак от чимшир, все така зелен и през късната есен. Тя изу останалата на крака ù обувка, сложи я на пътеката, която минаваше отляво на храстите, и пропълзя в гъсталака, благодарна, че се беше облякла в тъмносини дрехи. Това щеше да ù помогне да остане незабелязана. Можеше да надзърта между храстите и да види накъде да поеме после.

Джо стоеше напълно неподвижно и се опитваше да успокои дишането си и да забави бесния бяг на сърцето си. В този момент видя чичо си да се приближава по пътеката, задъхан и ругаещ. Обувката веднага привлече вниманието му.

– Малън! Насам! – извика той и продължи по лявата пътека. Точно както се бе надявала тя.

Щом се отдалечи, Джо изскочи от храстите и хукна в обратната посока, като се насочи първо към горичка от няколко брези. Беше решила, че Малън се движи след чичо ù и ще поеме по същата пътека.

Беше сбъркала. Когато доближи брезите, Малън изскочи от тях и се понесе към нея. Носът му още кървеше. Джо изпищя и се завъртя, видя в далечината някаква сграда и побягна натам.

– Тук е! Хванах я! – изкрещя Малън.

Краката на Джо, само по тънки чорапи, летяха над земята. Тя беше по-лека и по-бърза от Малън, и бързо увеличи разстоянието помежду им. Когато стигна сградата, Джо се хвърли към вратата, но тя се оказа заключена. Бързо заобиколи с надеждата да открие друг вход и видя отворен прозорец на мазето. Пантите на прозореца бяха горе. Тя се промуши през него с краката напред, увисна на ръце за момент и се пусна. Подът се оказа на петдесетина сантиметра под нея. Тя отстъпи от пътеката, прокарана от луната светлина, молейки се Малън да не я е видял и да не е чул как се затръшва прозорецът след нея. Минаха няколко секунди, после минути и после тя видя чифт крака, които спряха пред прозореца. Към тях се присъедини втори чифт крака.

– Тук ли? Как? Ще разберат, че сме ние! – каза един глас. Този на Малън.

– Ще кажем, че е паднала и си е ударила главата на камък – това беше чичо ù.

– Първо трябва да я намерим – каза Малън.

– Ти тръгни натам. Аз ще се върна назад – каза чичо ù.

Те тръгнаха и Джо седна тежко на дървения под, изтощена. Чичо ù се опитваше да я убие – човек, когото беше обичала и на когото беше имала пълно доверие. Тя изхлипа. Захапа юмрук, за да заглуши риданието, защото знаеше, че ако веднъж започне да плаче, няма да може да спре. С плач нямаше да се спаси. Щеше да се спаси с мислене. Тя се постара да се успокои и да обмисли следващия си ход.

Нямаше на кого да разчита за помощ. Чичо ù беше казал на всички, че е луда, и сигурно беше подписал съответните документи. Нямаше да се вслушат в нищо, което тя им кажеше. Единствената ù надежда беше в Еди. Той и Оскар щяха да потвърдят историята ù.

– За да се добереш до тях обаче, трябва да станеш, да излезеш от това мазе и да минеш през портите – каза си.

„Но как? – възрази вътрешният ù глас. – Портите са заключени, а ключът е у пазача. Флин ви вкара тайно сно...“

– Флин! Точно така! – прошепна тя.

Гробарят живееше в пределите на приюта. Може би щеше да се съгласи да я измъкне тайно, ако му предложи достатъчно пари. Трябваше само да намери къщичката му.

Ако успееше да я измъкне, тя щеше да тръгне на юг и да стигне до Рийд Стрийт и пансиона на Еди. Стана от пода окрилена от плана си и тръгна опипом из тъмното мазе, докато не попадна на стълби. Нямаше представа какво има в горния им край.

– Fac quod faciendum est – прошепна тя в мрака.

И тръгна нагоре по стълбите.