Тези плитки гробове

Глава шестнайсета

Еди извади бележник от горното джобче на сакото си.

– След като се разчу за смъртта на баща ти, реших да хвърля един поглед на полицейския доклад – обясни той. – Това стана преди разговора ни с Оскар, разбира се, но информацията, която научих от него, може би все пак ще ни бъде полезна.

– Какво пишеше в доклада? – попита Джо. Нямаше търпение да чуе.

Еди отвори бележника.

– Пише, че всички съдружници във „Ван Хутън“ са били във вашата къща по-рано този ден на обяд и после на среща. Икономът ви, господин Тийкстън, ги посрещнал и после ги изпратил – всички без Филип Монтфорт, който си тръгнал през входа за прислугата, защото минал през кухнята да поздрави готвачката.

– Да – потвърди Джо. – Така ми каза чичо ми.

– Тийкстън също така казал, че преди чичо ти да отиде в кухнята, двамата с баща ти се скарали. Тийкстън чул да си говорят с повишен тон.

– Така е. Чичо ми каза, че баща ми не бил на себе си, и твърдял, че няма за какво да живее. Чичо се опитал да го вразуми. Спорът се разгорещил – обясни Джо.

Еди се намръщи.

– Това звучи логично, ако баща ти се беше самоубил, но се оказва, че не го е направил.

– Мисля, че и в двата случая звучи логично – рече Джо. – Може би неприятностите или заплахите от страна на убиеца са го разстроили толкова силно, че му се е приискало да се самоубие.

Еди обмисли думите ù. Погледна си пак записките.

– Тийкстън разказал, че до четири следобед всички си били тръгнали и че той заключил вратите в девет вечерта – предната врата, входа за прислугата и градинската врата. Около полунощ бил събуден от изстрел, както и останалата прислуга – Ейда Нелсън, Катрин Макманъс, Полин Клоп и Грета Шмит.

– Логично. Сигурна съм, че всички са чули изстрела. Стаята на госпожа Нелсън е до кухнята. Също и тази на Тийкстън. Трите прислужници спят на последния етаж. Само Долан, кочияшът, не би могъл да чуе изстрела. Той живее зад площада, в апартамент над гаража.

– Господин Тийкстън и госпожа Нелсън разказали, че веднага се втурнали нагоре по стълбите и се сблъскали с майка ти пред вратата на бащиния ти кабинет. Прислужниците се спускали по стълбите от горния етаж. Майка ти чукала на вратата и викала баща ти, но не получила отговор. Всичките шестима свидетели твърдят, че вратата била заключена отвътре. Тийкстън се опитал да я разбие, но не успял. Хукнал да извика Долан. На връщане двамата срещнали един патрулиращ полицай. Полицаят – името му е Бъкли, разбил вратата. Щом се озовал в кабинета, видял тялото на баща ти и извикал, че жените не бива да влизат. Отбелязал, че нито Тийкстън, нито Долан, нито госпожа Нелсън, прислужниците или майка ти имали кръв по дрехите.

На Джо ù отне няколко секунди да осмисли казаното от Еди.

– Да не ми казваш, че Тийкстън, прислужниците и майка ми са били заподозрени? – с отвращение попита Джо.

– Нищо не ти казвам. Полицаите са задавали въпросите. Но дори и без липсата на кръв по дрехите, заключената врата ги е оневинила веднага.

– А какво ще кажеш за липсата на всякакво желание да наранят баща ми? Това дали ги е оневинило? – сопна се Джо, разгневена, че изобщо е споменал подобно нещо.

Еди продължи, без да обръща внимание на тона ù.

– Полицаят установил, че баща ти е мъртъв. В дясната му ръка имало револвер, за който Тийкстън казал, че бил неговият собствен. Барабанът бил отворен. Бил изстрелян един куршум. Останалите си стояли по местата. Баща ти зареден ли държеше револвера?

– Да. Беше много предпазлив. Все се тревожеше за безопасността ни – каза Джо. Сключи вежди, докато се съсредоточаваше. – Оскар каза, че печатът на гилзата от изстреляния куршум не съответства на тези по останалите пет в револвера – спомни си тя.

– Което очевидно не е притеснило Кьолер, както ни каза Оскар. Нито пък ченгетата – отбеляза Еди.

– А теб притеснява ли те? – попита Джо.

Еди кимна.

– Притеснява ме, да – каза той. – Хората, които се занимават със спорт, си имат любими марки. Любима марка въдици например. Любима марка кукички. Любими оръжейници и марки муниции. Защо ще минава баща ти от една марка на друга?

Той отново погледна бележките си.

– Оскар каза, че Кьолер отворил пистолета и отбелязал различните печати, но не ги сметнал за важни. Ченгетата даже не си направили труда да отбележат разликата в доклада си. Оскар пък решил, че наличието на различен куршум значи, че убиецът е използвал друго оръжие.

– Но той каза и че празната гилза била вътре в револвера на баща ми – възрази Джо.

– Да, така каза – намръщи се Еди. – Ако гилзата наистина е от друг пистолет, как се е озовала в револвера на баща ти?

Той прелисти бележника си.

– Оскар каза, че печатът на гилзата бил UMC .38 S.&W. А печатите на неизстреляните патрони били W.R.A. Co. .38 LONG.

Джо се сепна. Този печат ù бе познат. Беше го виждала съвсем скоро.

Еди я погледна внимателно.

– Какво има? – попита той.

– Току-що си спомних нещо – започна Джо. – Трябваше да се сетя още в моргата, но бях прекалено разстроена. В деня на погребението на баща ми се качих в кабинета му и там намерих един патрон. Беше на пода, заплетен в ресните на килима. Тогава си помислих, че татко явно е извадил патроните и ги е сложил на бюрото, докато е чистил пистолета, и когато се застрелял, те се пръснали по пода. И после някой, може би Тийкстън, ритнал един от тях.

Еди се наведе напред и впери напрегнат поглед в нея.

– Помниш ли какъв беше печатът на патрона?

– Да. Беше W.R.A. Co. .38 LONG – каза тя със същия напрегнат поглед. – Еди, ами ако...

– Убиецът е изстрелял смъртоносния куршум от своя пистолет, после намерил заредения револвер на баща ти... – Еди не довърши.

– После сложил празната гилза на мястото на един от патроните в револвера на баща ми и сложил оръжието в ръката му? Звучи смислено, нали? – попита Джо, развълнувана, че са стигнали до правдоподобно обяснение за наличието на два различни куршума.

Само че вместо да сподели вълнението ù, Еди отново се намръщи.

– Какво? – попита Джо.

– Как така убиецът е имал достатъчно ум да размени местата на патрона и празната гилза, а после е проявил глупостта да изпусне патрона на пода? – попита той.

– Може нещо да го е стреснало. Да е чул стъпки или викове – предположи Джо.

Еди кимна, но не изглеждаше убеден. Отново сведе поглед към записките си.

– Когато Бъкли констатирал смъртта на баща ти, майка ти – която все още стояла пред кабинета, изпаднала в нервна криза. Госпожа Нелсън я отвела в стаята ù. Тийкстън казал на госпожица Клоп да повика Филип Монтфорт, а на другите две прислужници наредил да сварят кафе. Бъкли го спрял. Казал, че едно от момичетата му трябва, за да отиде в участъка и да каже на капитана какво се е случило. Отишла госпожица Макманъс. Госпожица Шмит отишла в кухнята. Първо обаче всички се отбили до стаите си, за да се облекат.

Еди спря да чете, за да пийне глътка кафе, и после продължи:

– Бъкли изпратил Долан за доктор Кьолер. После поискал от Тийкстън да му покаже всички възможни изходи от къщата. Проверили вратата за прислугата и онази, която води от кухнята в задната ви градина. И двете били заключени. Тийкстън бил излязъл през предния вход, за да доведе Долан, но казал, че за да излезе, отключил вратата. В къщата има общо четири ключа, които отварят всички врати. Бъкли казва, че не могъл да ги издири всичките на момента, но преди да си тръгне, установил местоположението на всеки от тях. Единият бил на баща ти и стоял на мястото си в бюрото му. Другият, на майка ти, бил в нейната стая. Ключът на Тийкстън бил прибран в джоба на жилетката му. Последният, на госпожа Нелсън, висял на кукичка в кухнята.

Еди отново спря. Смръщи се още повече.

– Какво има? – попита Джо.

– Госпожа Нелсън казала, че не могла да си намери ключа, когато си лягала същата вечер. Бъкли отбелязал, че била много разстроена, притеснена да не би убиецът да си е послужил с нейния ключ, за да влезе в къщата. Тийкстън успял да я успокои, след като проверил и установил, че ключът ù си стои на мястото в кухнята – Еди погледна Джо. – Това ми звучи странно.

– Не и ако познаваш госпожа Нелсън. Много е разсеяна. Все губи това и онова – обясни Джо. – Може би от шока след смъртта на баща ми е решила, че е загубила ключа, а всъщност той не е мърдал от кукичката си.

– Това може да обясни нещата – призна Еди. – Последното, което се споменава в доклада на полицаите, е пристигането на чичо ти. Госпожица Клоп отишла до дома му да го извика. Той сам отворил вратата. Не бил си легнал още, защото работел, а прислугата спяла. Отишъл в къщата ви заедно с госпожица Клоп. Когато видял тялото на брат си, припаднал. Доктор Кьолер го свестил и го отвел в друга стая. Полицейският капитан Пъркинс се присъединил към тях, щом пристигнал.

Джо я заболя сърцето за чичо ù. Оскар също бе споменал, че бил припаднал. Но самият той не беше споменал за това пред нея. Колко типично за него. Стоик, винаги готов да предпази близките си. Трябва да се е разстроил много при вида на мъртвото тяло на брат си, но първата му мисъл е била да опази семейството от скандала.

Еди изведнъж удари с бележника по масата и стресна Джо.

– Няма логика – каза той раздразнен. – Как е успял убиецът да влезе, да стреля и после да излезе, без никой да го види? Вратите на къщата ви са били заключени до една. Вратата на кабинета на баща ти също била заключена, и то отвътре. Цялата работа е невъзможна.

Джо се обезсърчи. Тъкмо когато си помисли, че се приближават до отговора на загадката.

Еди прокара пръсти през косата си.

– Пропускаме нещо. Няма как. Някой от съдружниците във „Ван Хутън“ да има ключ от къщата ви? Възможно ли е някой от тях да се е върнал през нощта? – попита той.

– Да не намекваш, че някой от съдружниците на баща ми го е убил? След безумното предположение, че може да го е извършила майка ми? – не повярва на ушите си Джо.

– Възможно е – каза Еди.

– Не, не е – възрази Джо. – Никой от тях няма ключ за къщата ни. Баща ми е израснал с тези хора. Всички са от стари, добри семейства. Недопустимо е дори да си помислиш, че биха го наранили. Освен това съм сигурна, че всички са казали къде са били въпросната нощ.

– Така е – потвърди Еди и пак запрелиства бележника си. – Всички са си били вкъщи – Скъли, Бийкман, Бревоорт и Тълър. Ами чичо ти? Той има ли ключ?

– Чичо ми – равно каза Джо. – Единственият брат на баща ми. Човекът, който сега ми е като втори баща.

Еди кимна.

– Ти самият ми каза, че си е бил у дома, когато баща ми е бил убит. Полин Клоп, прислужницата, е отишла да го извика. Видяла го е в дома му. Той ù отворил вратата. Но дори ако не си беше вкъщи, самата идея, че е убил баща ми, е напълно абсурдна.

– Ами конкуренти? Делови конкуренти?

Джо повдигна вежда.

– Представяш ли си възрастният господин Улкот Слоун от „Слоун и Торп Шипинг“ да застреля баща ми? За какви ги взимаш, Еди, за пирати ли?

Еди забарабани с пръсти по масата, после вдигна писалката, която лежеше пред него.

– Може ли да погледна имената и записките, за които ми разказа по пътя към моргата? Онези от бележника на баща ти – попита той.

Джо извади бележника на баща си от джоба на полата и му го подаде.

Той преписа записките за 17 септември – „Кинч, КВХ 23 ч.“ и „Елинор Оуенс, р. 1874 г.“ и видя, че първата записка е същата като тази за 15 октомври – „Кинч, КВХ 23 ч.“.

Когато свърши, каза:

– Ами ако чичо ти греши? Ами ако Елинор Оуенс наистина е била любовница на баща ти? Опитала се е да го изнуди. Той отказал да ù плати. Тя дошла в къщата късно през нощта. Той я пуснал вътре, завел я в кабинета си и тя извадила пистолет – може би просто за да го сплаши. Оръжието гръмнало ненадейно. Тя го сложила в ръката му и...

– И после излязла през две заключени врати? – довърши Джо.

Еди въздъхна.

– Добре. Не звучи правдоподобно, но все пак е заподозряна. Ами името Кинч? – попита на свой ред той. – Чувала ли си баща ти да го споменава?

– Не, но тъй като е само една дума, се чудя дали не може да е име на кораб, а не на човек.

– Какво общо може да има с всичко това някакъв кораб?

– Нямам представа – призна Джо. Ами мъжът, когото видях да се взира в прозореца на кабинета? Ами ако той е убиецът? Определено изглеждаше подозрително.

– Той също може да го е извършил, но се натъкваме на същия проблем. Как е влязъл и после е излязъл?

– Нямаме нищо, нали? – попита Джо обезкуражена. – Само един убиец, който трябва да е призрак, защото може да минава през заключени врати и да става невидим или... О. О, боже мой.

Джо имаше чувството, че през тялото ù преминава леден вихър.

– Какво има? – попита Еди и закова поглед в нея.

– Той е бил там, Еди – каза Джо. – В кабинета. Бил е там през цялото време.