Тези плитки гробове

Глава петдесет и втора

Джо нежно отметна една къдрица от челото на Еди и тихо се изправи. Еди беше изтощен от преживяванията си. Сигурно щеше да е гладен, когато се събудеше. В дома му нямаше нищо за ядене, а щяха да минат часове, преди да дойде Оскар с вечерята. Тя смяташе да се погрижи за всичко междувременно.

Една дъска на пода изскърца, докато Джо пристъпваше към вратата.

– Не си тръгвай – промълви Еди.

– Отивам да напазарувам – каза Джо. – Веднага се връщам.

Тя разви и закопча ръкавите си, облече си палтото и за пръв път в живота си отиде да пазарува като домакиня. Перспективата да общува с търговци бе плашеща, но и вълнуваща. Съвсем наблизо, на Рийд Стрийт, тя намери аптека, откъдето купи калъп сапун, бинтове, йод и шише лауданум.

Плодове взе от количката на един италианец, заедно с върбова кошница, в която да сложи покупките си. От нещо, наречено бакалия, държано от германци, тя купи хляб, сирене, наденица, кафе, бутилка мляко, пилешка супа в метален контейнер, който обеща да върне, и дебел резен маслен кейк. Когато се върна в стаята на Еди, го откри дълбоко заспал. Тя запристъпва на пръсти, сложи супата на огъня, за да остане топла, и подреди хляба, кафето и кейка на масата. Млякото, сиренето и наденицата сложи на хладния перваз на прозореца. Когато приключи, осъзна, че и тя е изтощена. Тревогите около случилото се с Еди я бяха изморили до краен предел.

„Ще си почина мъничко – помисли си тя – и после ще се прибера, преди да са разбрали, че закъснявам.“

Единственият проблем беше, че нямаше къде да подпре глава, освен на леглото, а то бе заето от Еди. Другият вариант беше коравата маса в средата на стаята. В долния край на леглото имаше подпряна възглавница и тя реши да си почине на нея.

Сгуши се до краката на Еди, като внимаваше да не го събуди, и се опря на възглавницата. Започна да се отпуска и се огледа из стаята – към палтото на Еди, закачено на вратата, въдицата му, пишещата машина и книгите.

„Какъв ли живот живее тук, в тази малка стаичка? – запита се тя. – Какъв би бил моят живот, ако живеех тук с него?“

„Несигурен, вълнуващ, пестелив, бохемски“ – тези думи проблеснаха в съзнанието ù, но една грейна по-ярко от всички тях: щастлив.

„Няма да имаме много, мислеше си тя, но ще се имаме един друг. Той ще получи работата, която иска в „Уърлд“ или „Трибюн“. И аз ще си намеря работа. Той никога няма да ми забрани да пиша истински истории – за тъкачките във фабриката, за Шивача, за Фей. Ще закусваме заедно всяка сутрин на тази малка масичка и ще бъде прекрасно. Всяка вечер ще заспиваме в обятията си в ей това легло и това също ще е прекрасно“ – помисли си и тя и се изчерви. Сигурна беше, че животът ù с Еди наистина би бил прекрасен. Щеше да е романтично и нежно – нищо общо с проклетите шпаньоли на Маминка.

„Трябва да има начин. Де да можеше мама да се съгласи да се срещне с него, ще види колко е мил, честен и трудолюбив. Де да можеше да му даде шанс. Само че тя никога няма да го направи“ – каза си Джо.

Нито пък чичо ù. Те искаха да се омъжи за Брам. Сега тя осъзна, че ще трябва да избира между семейството си и Еди. И че ако избереше едното, щеше да загуби другото. Какъвто и избор да направеше, сърцето ù щеше да е разбито.

– Наистина е невъзможно. Фантазия – прошепна тя. – Фантазия, която не трябваше да допускам в съзнанието си. И сега е време да се откажа от нея.

Тя погледна с копнеж мъжа, който спеше до нея, и затвори очи.

– Само да знаех как.