Тези плитки гробове

Глава двайсет и девета

Сърцето на Джо подскочи като нетърпеливо жребче, но тя бързо му дръпна юздите. Развълнува се от това неочаквано развитие в разследването ù, но предпазливостта не я напусна.

– Как ме открихте, госпожице Гибсън? – попита тя.

– Събрах парчетата от визитната ви картичка. Онези, които Негова светлост хвърли на земята – саркастично каза Сали.

Джо си спомни как бе подала на господин Оуенс картичката си, когато отиде в дома му преди два дни, и как той я скъса.

– Ще говоря направо, госпожице Монтфорт – започна Сали. – Знам всичко за госпожица Елинор и ще ви го кажа срещу двайсет долара.

– Това са доста пари, госпожице Гибсън – хладно каза Джо. Напоследък толкова често се пазареше с Кейти, че беше развила доста добри умения за водене на преговори.

– За някои – може би – отвърна Сали и огледа многозначително добре обзаведената приемна.

– Търся информация за госпожица Оуенс, защото се опитвам да разкрия едно престъпление. Може би трябва да ми кажете каквото знаете не за пари, а защото така е редно – предложи Джо.

Сали изсумтя.

– От моя гледна точка, редно е да посъбера малко пари, за да мога другото лято да отида на почивка на Кони Айлънд.

– Пет долара – предложи Джо. – Може би вашата Елинор Оуенс не е тази, която аз търся.

– Петнайсет.

– Десет.

– Дадено.

– Седнете, моля, госпожице Гибсън. Ще се върна след минутка – каза Джо.

После хукна към стаята си, за да вземе парите. По пътя срещна Кейти и ù нареди да донесе закуски и напитки в приемната. След няколко минути, с десет долара в портмонето и чаша чай в ръката, Сали започна да говори.

– Елинор била единственото дете на господин и госпожа Оуенс – каза тя. – Отраснала в къщата, която видяхте, но се махнала оттам.

– И защо господин Оуенс не ми каза това? – попита Джо.

– Той никога не говори за нея. И на всички други е забранено да я споменават – обясни Сали. – Всичко започнало, когато госпожица Елинор се влюбила в мъж, когото родителите ù не одобрявали. Бил разведен. Нямал деца, но семейство Оуенс дали на Елинор да разбере, че няма шанс да ù позволят да се омъжи за него. Поне така каза госпожа Крогър.

– Коя е госпожа Крогър? – попита Джо.

– Готвачката на Оуенсови – отвърна Сали и си взе лимонова курабийка. – По-точно беше. Умря преди две години. Тъкмо тя ми разказа историята на Елинор. Каза че Елинор се сгодила тайно. Годеникът ù трябвало да замине по работа в Занзибар, Африка, но ù обещал да се оженят, когато се върне.

Джо наостри уши. „Ван Хутън“ имаха представителство в Занзибар. Баща ù и чичо ù бяха ходили там на младини, за да ръководят работата на представителството.

– Годеникът ù купил пръстен със сапфири и диаманти – продължи Сали – и ù подарил медальон във формата на половин сърце, с името му, гравирано отгоре. На другата половина, която запазил за себе си, било гравирано нейното име. Срещали се нощем в седмиците, преди той да замине. В една беседка в градината на Оуенсови. Къщата е на ъгъла на улицата, както видяхте. Стената между градината и улицата е откъм Парк авеню. Той прескачал стената, а Елинор го чакала в беседката.

Сали изтърси няколко трохи от полата си.

– Та срещали се, едно довело до друго и Елинор се оказала в затруднено положение. Разбрала чак след като любимият ù вече бил заминал. Баща ù побеснял. Двамата с госпожа Оуенс казали на всички, че Елинор е заминала на обиколка из Европа, но всъщност я държали заключена в къщата. Нямало какво да прави, освен да чете и да шие неща за бебето – дрешки и играчки. Когато времето ù наближило, я закарали в „Даркбрайър“ посред нощ.

– В „Даркбрайър“ ли? – обърка се Джо. – Защо? Това е приют за душевноболни.

– Елинор започнала да създава проблеми – обясни Сали. – Няколко пъти се опитала да избяга от стаята си. Казала на родителите си, че иска да задържи бебето. Изпадала в пристъпи на ярост. Тръшкала се в истерия и плачела. Оуенсови казали, че е обезумяла, и я изпратили в приюта.

Джо знаеше за „Даркбрайър“, беше го виждала много пъти. Построен по-рано през 19-и век, приютът бе мястото, в което богатите скриваха тези свои роднини, които чуват гласове или виждат несъществуващи неща. Намираше се на брега на Ист Ривър, между 34-та и 42-ра улица, и заемаше петдесет акра бивши запустели ниви. От построяването му насам градът се бе разраснал и сега стигаше до портите му, но приютът все така се извисяваше зад тях, мрачен, излъчващ забрава, с потъмнелите си сгради от варовик, почернял от сажди, с гробището си, пълно с паметници, със сенчестите си морави, по които се разхождаха добре облечени мъже и жени с празни погледи.

– Там ли се е родило бебето на Елинор? – попита тя и направи гримаса при мисълта да бъде принудена да роди в приют за душевноболни.

– Да. Момиче. Госпожа Крогър го видяла. Каза, че било хубаво, русо и синеоко. Раждането обаче било трудно. Елинор се разболяла от треска, а бебето умряло.

– Колко ужасно – натъжи се Джо.

Не беше очаквала толкова мрачна история.

– Предполагам, че е така – каза Сали, сякаш подобна мисъл не ù бе хрумвала досега. – Някакъв си господин Франсис Малън, главният санитар, наредил да погребат бебето в гробището на приюта. Дал смъртния акт на госпожа Крогър, но я посъветвал да не казва истината на Елинор. Пристъпите ù ставали все по-тежки, казал господин Малън, и лекарят ù се съмнявал, че ще успее да преживее смъртта на бебето си.

Джо наля още чай в чашата на Сали. Сали сложи няколко лъжички захар, малко мляко и си взе още една курабийка – чувстваше се съвсем като у дома си в приемната на Джо.

– Когато Елинор оздравяла, попитала за бебето си – продължи Сали. – Трябвало все нещо да ù кажат, затова господин Малън ù казал, че бебето е дадено в сиропиталище, заедно с всички хубави неща, които Елинор му била ушила, и че вече е настанено в добро семейство. Надявал се, че това ще я успокои, но не станало така. След няколко дни тя разбила един прозорец, нападнала го с парче стъкло и избягала.

– Къде отишла? – попита Джо.

– Да търси бебето. Обиколила всички сиропиталища в града, умолявала хората там да ù кажат къде е детето ù. Но разбира се, момиченцето не било в никое от сиропиталищата, било мъртво. Когато родителите на Елинор чули, че е избягала, се обадили в полицията да я намерят, само че тя все им се изплъзвала. Госпожа Крогър я видяла веднъж. Опитала се да я заговори, но Елинор побягнала.

– Още ли е в града? – попита Джо с надежда. Ако беше, може би можеше да я открие.

– Не, мъртва е – каза Сали, с което попари надеждите на Джо. – Извадили тялото ù от Ист Ривър два месеца след като избягала от „Даркбрайър“. Един рибар я намерил на завоя Корлиърс Хук. Не било възможно да я идентифицират както трябва. По лицето, искам да кажа. Рибите... е, сещате се. Властите я идентифицирали по палтото, с което била облечена, и едно бижу – часовник, който родителите ù били подарили за осемнайсетия ù рожден ден. Медальона го нямало, онзи с името на годеника ù. И годежния пръстен го нямало. Полицаите казали, че сигурно е била ограбена и после бутната в реката. В бързината крадците пропуснали часовника.

– Кога е станало всичко това? – попита Джо, когато се сети, че баща ù бе записал дата заедно с името на Елинор Оуенс в бележника си.

– Елинор родила бебето през 1874 година – отвърна Сали.

Джо се облегна в стола си. Не можеше да повярва. Беше открила Елинор Оуенс от записката на баща си. Годината не беше рождената година на Елинор, а на детето ù. Джо се въодушеви, но въодушевлението ù бързо изчезна, когато осъзна, че все още не бе намерила отговор на най-важния въпрос – защо баща ù бе записал името и датата в бележника си? Коя е била Елинор Оуенс за него?

Грозната мисъл, която я бе споходила в първия момент, след като видя записката, сега отново надигна глава. Беше ли възможно той да е баща на детето на Елинор? И ако бе така, то имаше ли всичко това нещо общо със смъртта му?

Джо пресметна набързо. Баща ù бе пътувал до Занзибар през 1874 година, точно като годеника на Елинор. В стомаха ù се надигна неприятно чувство. Дали е бил с Елинор, преди да замине? По онова време вече е бил женен за майката на Джо. Да не би в същото време да се е срещал с Елинор? Да не би да ù е разказал някаква абсурдна история, за да скрие факта, че е женен?

– Ами бащата на бебето? Какво станало, когато се върнал от Занзибар? – попита тях неспокойно.

– Той така и не се върнал – рече Сали.

Джо се опита да овладее гласа си.

– Знаете ли кой е бил? Помните ли името му?

– Бил съдружник във... как се казваше онази корабна фирма, дето офисът ù е на „Пекс Слип“? „Ван Хутън“! Така се казваше.

На Джо ù прилоша.

– Моля ви, госпожице Гибсън – каза тя, – трябва да ми кажете името му.