Тези плитки гробове

Глава четиринайсета

Апартаментът на Еди, стая наглед два на два метра, с ниша за леглото, беше спартански обзаведен и пълен с книги.

– Седнете – покани я той и посочи разклатената дървена масичка и двата стола от двете ù страни. После си свали сакото и го закачи на гърба на единия стол.

Джо седна. Гласът на Оскар отново зазвуча в главата ù. Тя се изправи и закрачи напред-назад, за да се разсее от тежките мисли.

Еди се опита незабелязано да си оправи леглото, после напълни чайника с вода и го понесе към малката камина, в която мъждукаха няколко въгленчета. Той ги разбута, за да се разгорят, постави над тях триножник и сложи върху него чайника.

– Нямам печка. Хазяйката ни готви – обясни той. – Но мога да варя вода. Искате ли чаша кафе?

– Чай, моля.

– Хм, какво ще кажете за кафе?

Джо кимна.

– Със сметана, моля. И две бучки захар.

Докато Еди мелеше кафе в дървена ръчна мелничка, Джо огледа стаята. Никога преди не бе влизала в стаята на мъж, освен в тази на братовчед ù Робърт, когато бяха малки. Стаята на Еди я заинтригува.

Освен леглото, в нишата имаше и малко нощно шкафче и лампа. Извън нишата на едната стена стоеше малка мивка с лавица върху нея, на която бяха наредени няколко чаши за кафе, няколко водни чаши и бутилка уиски. Под единствения прозорец на малка масичка стоеше пишеща машина. До отсрещната стена имаше скрин, върху който бяха разхвърляни копчета за ръкавели, нож за писма и няколко дребни монети. Имаше и три книги: „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, „Край езерото Уолдън“ на Хенри Дейвид Торо и „Десет дни в лудницата“ на Нели Блай – книга, чието присъствие тук развълнува Джо.

Тя взе книгата на Блай и я прелисти, припомняйки си шумното обществено възмущение, предизвикано от статиите на Блай за ужасното отношение, което бе изтърпяла при престоя си като пациентка в приюта за душевноболни жени на остров Блакуелс. Благодарение на тези статии бяха въведени промени в отношението към психичноболните.

– Госпожица Блай е невероятно смела, нали? – каза Джо и остави книгата на мястото ù.

– Вие четете Нели Блай? – изненада се Еди.

– Всяка дума, която напише – каза Джо. – Опитвам се и аз да пиша като нея. Колкото мога – добави смутено.

Еди, който сглобяваше пресата за кафе, се обърна и я изгледа.

– Сериозно ли говорите?

Джо кимна.

– Написах една статия за училищния вестник – за лошото отношение към момичетата, които работят в местната тъкачна фабрика. Интервюирах няколко от тях.

– Госпожице Монтфорт, вие сте пълна с изненади. Много бих искал да я прочета.

– Ще ви изпратя ръкописно копие – каза Джо с въздишка. – Защото се съмнявам, че някога ще бъде публикувана. Директорката ни се интересува повече от стихове за котенца, отколкото от здравето и благополучието на местните деца.

– А Джулиъс Чеймбърс? Джей Рийс?

Джо закима ентусиазирано. Както Блай, така и Чеймбърс и Рийс принадлежаха към нова порода журналисти, които описваха социални неправди с надеждата да им бъде сложен край.

– Чета всичко написано от тях, до което успея да се добера – каза тя, – но е трудно. Мама не допуска вестници в къщата. Налага се да карам Кейти да ги вкарва тайно, когато съм си вкъщи, и да ползвам едно от момчетата за доставки, когато съм в училище. Но имам „Как живее другата половина“ на Рийс. Крия я под леглото си.

Еди се засмя.

– Моята е до леглото. Наистина се възхищавам на работата му. Разказва истории, които никога не стигат до обществото. Надявам се и аз да правя същото някой ден.

– А защо не сега?

Еди изсумтя.

– В „Стандарт“? Моля ви.

Чайникът засвистя. Той уви дръжката с една кърпа за съдове, вдигна го от триножника и наля врялата вода в пресата за кафе.

– Става ли да е без сметана и без захар? – попита той, докато поставяше двете чаши за кафе на масата. – Нямам нито едното, нито другото.

– Става и черно – каза Джо. Стигаше ù да е топло.

Еди натисна буталото на пресата.

– Трябва да простите на Оскар – каза той и наля кафето. – Не знаеше коя сте всъщност. Ако знаеше, може би щеше да смекчи думите си. Но пък доколкото го познавам, може би нямаше да го направи.

Джо кимна. Не искаше да говори за това. Беше успяла да се овладее, но във всеки един момент можеше отново да се срине. Щеше да даде воля на чувствата си по-късно, когато останеше сама в стаята си. Еди ù подаде едната чаша. Тя му благодари и се опита да отпие от кафето, което се оказа прекалено горещо.

– Планината Адирондак – рече тя, и взе разписанието за влаковете на компания „Ню Йорк и Сентръл“, което лежеше на масата. – Често ли ходите там? – попита в опит да смени темата.

– Винаги когато мога – каза Еди. – Събираме се с приятели и ходим да ловим риба. Спим в палатки.

– И ние – каза Джо. – Всеки август. Имаме място край езерото Саранак. Баща ми ме води за риба с кану. Гребем навътре... По-точно гребяхме навътре...

Върху разписанието падна капка вода. Джо докосна бузата си. Беше мокра. Тя осъзна, че плаче.

– Моля да ме извините – каза тя. Извади кърпичка от джоба на жакета си, попи си очите с нея и се опита да спре да плаче, но сълзите се засилиха. Силно смутена, тя скочи на крака.

– Б-б-благодаря ви... Сега ще си т-т-тръгвам – заекна тя.

Трябваше да се махне оттук. Веднага. Преди да се е изложила.

– Госпожице Монтфорт – каза Еди. – Наистина мисля, че трябва да поседите още малко.

– А-а-аз... не мога. Трябва да вървя – каза Джо с наведена глава, за да не види Еди сълзите ù. – Трябва да се върна вкъщи, защото Тийкстън може да е буден и... – тя млъкна насред изречението и вдигна глава. – Достатъчно лошо бе, че загубих баща си, но сега... сега... – тя го погледна безпомощно. – Някой го е убил, господин Галахър... защо? Защо някой би искал да убие татко?

Изведнъж се разхълца като дете. Не беше плакала за баща си нито веднъж, откакто Брам и Ади ù бяха съобщили страшната новина. Не беше в състояние. Сълзите не идваха. Сега обаче се лееха свободно. Като мъчителен порой.

Еди скочи от мястото си. Привлече я към себе си. Тя се сгуши в шията му и продължи да плаче.

Еди я прегърна здраво и я остави да се наплаче.