Тези плитки гробове

Глава петдесет и шеста

Час по-късно Джо разполагаше с имената и подробните описания на петнайсет кораба – собственост на „Ван Хутън“, но „Бонавентура“ не бе сред тях.

Дядото на Кларънс дойде малко след като тя постави на мястото му младия Маркъм, и самият Кларънс се оттегли светкавично. Старият Маркъм изглеждаше на около седемдесет, имаше рошава сива коса и пищни бакенбарди и носеше костюм, който вероятно е бил на мода преди двайсет години. Освен това бе любезен и внимателен, за разлика от внука си, както и безкрайно подробен в описанията си.

Сега ù разказваше за „Ема Мей“. Докато каканижеше монотонно, Джо скришом си погледна часовника. „Ван Хутън“ притежаваше почти сто кораба. Ако не накараше Маркъм да побърза, щеше да стои тук до полунощ. Без да спира да кима, да се усмихва и да си води записки, тя се замисли как да го разпита за информацията, която всъщност ù трябваше. Целта на идването ù тук беше да изрови всичко, което може, за „Бонавентура“, но инстинктът ù подсказваше да действа предпазливо. Ако корабът беше намесен в нещо незаконно и ако Маркъм знаеше за него, можеше да откаже да разговаря с нея. Избягването на въпроса обаче също нямаше да доведе до отговор. Тя реши, че не ù остава нищо друго, освен директно да попита за кораба.

– Вие сте истински извор на информация, за което ви благодаря – започна тя, когато господин Маркъм ù описа размерите на „Ема Мей“, – но има един кораб, който не сте споменали досега, а аз съм особено заинтересувана от него, тъй като чух един от съдружниците във фирмата – не помня кой, да говори за него. Става дума за „Бонавентура“.

Господин Маркъм поклати глава.

– Не съм чувал за такъв кораб – каза той. – Определено не е на „Ван Хутън“.

Джо бе едновременно облекчена и разочарована. Зарадва се да научи, че подозрителният кораб не е собственост на „Ван Хутън“. Как е възможно съдружниците да са се замесили в сенчести дела, както твърдеше Кинч, ако дори не притежаваха кораба, който е пренасял подозрителния товар? Но в същото време се разочарова, защото не успя да разбере кой все пак е бил собственикът на кораба. Нито Бил Хокинс, нито чичо ù бяха чували каквото и да е за „Бонавентура“, а и двамата бяха отблизо запознати с корабната индустрия. Маркъм беше последната ù надежда.

Джо мълчаливо заслуша Маркъм, който започна да ù разказва за „Перегрин“ – поредния кораб, който съвсем не я интересуваше, и внезапно в съзнанието ù изникна съветът, който ù бе дал Шоу, точно както бе станало, когато говореше с чичо си за „Бонавентура.“ „Намерете „Носет“ и ще намерите „Бонавентура“. Бог да ви е на помощ, ако успеете“ – бе казал Шоу.

Тя реши да попита Маркъм за „Носет“. Чичо ù беше разказал малко за него, но това не ù беше свършило работа. Може би господин Маркъм знаеше нещо повече.

– „Перегрин“, великолепен кораб – каза Джо. – Нямам търпение да науча повече за него, но преди това, господин Маркъм, просто за да, хм, подредя корабите по азбучен ред, бихте ли ми разказали за „Носет“?

Джо помисли, че той или няма да ù каже нищо особено, или ще я отрупа с безполезни подробности. Не очакваше обаче копнежа, който се изписа на лицето му.

– О, небеса – рече той и се облегна в стола си. – От години не съм се сещал за този кораб.

Джо усети как пулсът ù се ускори.

– „Носет“ беше балтиморски клипер – обясни Маркъм.

– Не съм запозната с този вид кораби – призна Джо, записвайки всяка дума.

– Повечето хора на вашата възраст не са – рече Маркъм. – Вече не са останали много. „Носет“ беше кораб за роби. Плаваше в Атлантика преди Гражданската война. Когато търговията с роби бе забранена, „Ван Хутън“ откупи кораба на добра цена. „Носет“ отплава за Португалия, където трудът е евтин, за да го пригодят за търговия с подправки.

Джо изправи гръб при споменаването на Португалия. Спомни си как Джаки Шоу бе казал, че „Бонавентура“ е бил с португалски екипаж и документи.

– Филип ми каза, че възнамерява да махне белезниците и веригите от кораба – продължи Маркъм, – както и помещенията, в които били държани робите.

Джо потрепери при думите „белезници“ и „вериги“, ужасена от страданията, които са били принудени да изтърпят клетите души, превозвани с кораба.

– Подправките са печеливш бизнес, а печелившият бизнес е винаги много важен. Това важеше с особена сила през кризата, която последва войната – обясни Маркъм. – Доларът се беше обезценил и много фирми пострадаха тежко, включително в корабостроенето.

Той замълча.

– Разбирате ли термините, които използвам, госпожице Монтфорт? Финанси, икономика... те обикновено са трудносмилаеми за женския мозък.

– Ще се постарая да не губя нишката на мисълта ви, господин Маркъм – отвърна Джо. Саркастичната нотка в гласа ù му убягна.

– Много добре. Докъде бях стигнал?

– До следвоенната криза – напомни Джо.

– Точно така.

– Предизвикана, между другото, от прекален икономически възход, инфлация и демонетизация на среброто, наред с увеличение на спекулативните инвестиции, фалити в железопътния сектор, Черния петък от 1869 година5 и доста значителен търговски дефицит – каза Джо.

Беше получила 6+ за доклада си на тема възстановяването на Юга след войната.

Господин Маркъм я гледаше втренчено, с леко отворена уста.

– Да. Точно така – съгласи се той. – И така, хъм, както, убеден съм, знаете, корабостроенето, а не корабоплаването е било основното занимание на семейството ви в продължение на повече от век.

Джо кимна. Спомни си как веднъж баща ù ù бе показал една фабрика за мебели в западната част на града и ù беше разказал, че едно време на нейното място е стояла корабостроителницата на Монтфорт.

– След войната баща ви и чичо ви бързо усетили накъде духа вятърът. Били млади, но умни и знаели, че трябва да излязат от корабостроенето и да се заемат с транспорт – продължи разказа си Маркъм. – И така, предприели смел ход – продали корабостроителницата и купили транспортната фирма на стария Хеерт ван Хутън. Бизнесът му замирал, но кейовете на „Ван Хутън“ били просторни и не се използвали пълноценно. Първокласна пристанищна собственост.

Маркъм разказваше на Джо неща, които тя знаеше, но не го прекъсна, за да му го каже, с мисълта, че ако го направи, може да пропусне някоя важна подробност.

– Продажбата на корабостроителницата не донесла на баща ви и чичо ви толкова пари, които искали. Налагало се да намерят още, затова се свързали с още няколко души, които да им станат съдружници във „Ван Хутън“. Това били хора, които познавали и на които вярвали. С тяхна помощ успели да избегнат фалита, но на косъм. Нужен им бил още един съдружник и те го намерили в лицето на господин Стивън Смит.

Вълнението на Джо нарасна. Може би от Маркъм щеше да научи и нещо повече за Смит, не само за „Носет“.

– Господин Смит загинал в морето, докато работел за филиала на фирмата в Занзибар, доколкото знам – каза тя.

– Да. Истинска трагедия. Стивън Смит бе много ценен за „Ван Хутън“. Беше живял в Индия няколко години и познаваше в подробности търговията с подправки.

– Ще ви бъда благодарна, ако споделите впечатленията си от него за историята, която пиша – помоли Джо, която искаше Маркъм да продължи да говори за Смит. – Вие самият познавахте ли го?

– Само съм слушал за него. Казваха, че е почтен, но по произход беше от Бостън, а и беше разведен, което и днес е неприемливо, какво да говорим за преди двайсет години. Съмнявам се, че Чарлс и Филип биха го приели в по-благоприятни времена, но в онзи момент имаха нужда от финансиране и ми се струва, че именно парите на Смит им позволиха да купят „Носет“. Загубата на кораба беше сериозен удар за фирмата, но, разбира се, той бе застрахован.

Надеждата на Джо започна да гасне. Тя обаче зададе още един въпрос. Опита се да го свърже с казаното досега.

– Знаете ли дали във „Ван Хутън“ някога е работил човек на име Кинч? Като капитан на „Носет“? Или на някой друг от корабите?

Маркъм поклати глава.

– Името не ми говори нищо – каза той. – Но пък не знам имената на всички служители във фирмата. А сега – за „Перегрин“...

Джо се отчая. Отново беше попаднала в задънена улица. Идването ù в Бруклин се беше оказало безрезултатно. Маркъм не ù беше казал нищо за „Бонавентура“ и нищо съществено за „Носет“, Стивън Смит или Кинч. Тя стисна зъби, докато той говореше и се зачуди как тактично да си тръгне. Точно тогава часовникът на стената удари дванайсет и половина.

– О! Кога стана толкова късно? Боя се, че трябва да съкратя приятния ни разговор, господин Маркъм. Майка ми ме чака вкъщи след един час.

Рунтавите вежди на господин Маркъм подскочиха.

– Но аз още не съм ви разказал за останалите кораби на „Ван Хутън“! – запротестира той.

– А аз наистина искам да чуя всичко за тях – излъга Джо. – Би ли било възможно да дойда отново, ако няма да ви създам неудобства?

– Разбира се, госпожице Монтфорт – топло се съгласи господин Маркъм. – За мен ще бъде удоволствие.

Джо се изправи. Маркъм ù помогна да си облече палтото.

– Да повикам ли Кларънс да ви придружи до изхода? – попита той. – Сигурен съм, че би искал да се сбогува с вас.

– Не се и съмнявам – каза Джо без да мисли. – Тоест... и аз бих искала да се сбогувам – поправи се смутено. – Да, бих искала. Само че трябва да хвана ферибота. Веднага. Иначе ще закъснея за... за урока си по пиано. Приятен ден, господин Маркъм.

Тя бързо излезе от сградата и тръгна обратно по Фултън Стрийт обезсърчена. „Носет“ не я доведе до „Бонавентура“, а до дъното на морето. Щеше да пише на Еди, когато се прибере, за да му каже, че нищо не е успяла да научи. С дълбока въздишка тя се замисли какво да прави оттук нататък.

5 На 24 септември 1869 г. американската финансова индустрия изпада в колапс, последвал опита на двама спекуланти, Джей Гулд и Джим Фиск, да предизвикат огромно увеличение в цената на златото с цел лична облага. За да постигнат целта си, двамата създават цяла мрежа от корупционни схеми, стигащи дори до семейството на тогавашния президент Юлисис Грант. Датата, на която се разразил скандалът, е известна като Черния петък. – Бeл. прев.