Тези плитки гробове

Глава седемдесет и втора

– Прекалено големият буфан ръкав на толкова младо момиче ще има състаряващ ефект – говореше мадам Гавар. – Предлагам съвсем леко бухване, корсаж със заострен край и не твърде пищна пола с шлейф със средна дължина. Не повече от метър и двайсет.

– Съгласна съм – каза Ана. – Шлейфовете придобиват абсурдни размери напоследък. Ето например, по-голямата дъщеря на Адамс, която се омъжи миналата година, на практика беше застанала пред олтара, а шлейфът ù още беше в каретата!

Джо се огледа в огромното огледало с позлатена рамка в ателието на мадам Гавар. Изпробваше сватбени рокли.

Ана погледна красивия изрисуван часовник на стената на ателието и се намръщи.

– Ще ни донесете ли воала, мадам Гавар? Така ми се иска и Маделин да беше тук, за да чуя мнението ù. Чудя се защо закъснява толкова.

После, сякаш току-що сетила се, че не е сама, се обърна към Джо и я попита:

– А ти как намираш роклята, Джоузефин?

– Много е красива – послушно каза Джо.

– Повече от красива е. Приличаш на оживяла мечта!

– Извинявай, мамо. Мислех за нещо друго. Прекрасна е.

Тревожни бръчки набраздила челото на Ана.

– Добре ли си? Какво ти е?

От вчера, когато Естер ù беше разкрила грозната истина, Джо място не можеше да си намери, беше напрегната и не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за думите на сводницата. Естер ù беше отворила очите. Годежът ù действително беше сделка. Тя обичаше Еди и той я обичаше. Но ето я тук, избира си рокля за сватбата си с Брам.

Бракът не беше танц, парти или летен флирт. Той бе завинаги. Щом с Брам си разменяха брачните клетви, всичко, което щеше да ù остане от Еди, щяха да са спомените. Само преди няколко седмици, в училище, тя се беше натъжила от мисълта, че Труди ще се омъжва за мъж, когото не обича, а сега самата тя правеше същото.

Сутрини със закуски в леглото. Обеди с приятелки. Следобеди в парка или с бродерия в ръце. Това щеше да е животът ù. Вечеря с Брам. И после, когато безсмисленият ден завърши, обратно в леглото, за да направят всички онези бебета, които Маминка искаше. Правене на любов, така го наричаха. Но не трябваше ли човек да изпитва любов към този, с когото я прави?

Не можеше да го направи. Нямаше да го направи. Щеше да каже на майка си. Веднага. Щеше да ù каже, че ще развали годежа с Брам, защото обича друг. Майка ù със сигурност щеше да я разбере.

– Да не би да не ти харесва роклята? Това ли е? – попита майка ù. – Може би си права. Кройката ти отива, но нещо не е както трябва.

– Воалът, госпожо Монтфорт – мадам Гавар се беше върнала в пробната с дълъг дантелен воал в ръце.

– Изчакайте за момент, моля. Свалете роклята – нареди Ана. – Не пада както трябва. Трябва още да затегнете корсета.

– Мамо, трябва да ти кажа нещо – прошепна Джо с глас, натежал от емоциите, бушуващи в нея. Тя усети сръчните пръсти на мадам Гавар по гърба си да разкопчават роклята.

Джо трябваше да каже истината на майка си. За всички истории, които искаше да напише. За момчето, което искаше да обича. За живота, който искаше да живее. Чувствата ù бяха като ураган, който набираше мощ и търсеше път навън.

– Какво има, Джоузефин? – попита майка ù.

– Аз... не мога да направя това.

Майка ù се усмихна с разбиране и за около секунда Джо си помисли, че всичко ще се оправи.

– Не ставай глупава. Разбира се, че можеш. Това са просто нерви. Всяка бъдеща булка страда от нерви – заяви Ана и разби надеждите на Джо на пух и прах.

– Не са нерви, нещо повече е – не се отказа Джо. – Не мога да се омъжа за Брам. Аз не го...

– Спри. Веднага – заповяда Ана, нежно, но твърдо. – Забранявам темата да се обсъжда. Да си изнервена е едно, но да се поддадеш на нервността си е друго. Ако мислиш само за тревогите си, ще се разстроиш, а това не бива да става. Не и след всичко, което се наложи да изтърпим през последните седмици. Не и с предстоящата сватба.

– Мамо, чуй ме. Моля те – Джо повиши тон. – Не искам тази сватба!

– Джоузефин, достатъчно!

Острият глас на майка ù прокънтя в тихата стая. Джо млъкна шокирана. Майка ù никога не повишаваше глас. Никога. Джо видя в очите ù да проблясва гняв. Но имаше и нещо друго – страх.

„Защо? – почуди се Джо объркана. – От какво се страхува?“ Каквото и да беше, реши Джо, това нямаше да я спре. Щеше да спечели тази битка.

Преди обаче да успее да си отвори устата и да възрази на майка си, леля ù нахлу в пробната с гръм и трясък.

– О, Ана, мила моя! Ето те! – възкликна тя.

Беше останала без дъх, а бузите ù бяха поруменели.

– А къде да бъда? – попита Ана. – Защо закъсня толкова? Защо си зачервена?

Лелята на Джо седна срещу майка ù във вихрушка от коприна и кожи. Една от помощничките на мадам Гавар веднага ù поднесе чаша чай.

– Благодаря – каза Маделин и ù подаде шала си. – Засега ще остана с палтото. Вледенена съм до кости. Направо не мога да спра да треперя. Изживях силен шок.

– Какво е станало, лельо Мади? – попита Джо, забравяйки за момент собствените си тревоги.

– О, Джо! Не те видях – рече Мади и притисна ръка към гърдите си. – Красива си като ангел, миличка.

После се обърна към мадам Гавар.

– Може ли да ни оставите сами за момент, моля? – изглеждаше като въпрос, но скритата заповед не можеше да убегне на никого.

Шивачката сведе глава. Махна на помощничката си и двете излязоха от пробната и затвориха двойната врата след себе си. Джо седна до майка си и леля си на едно от меките кресла, подредени около ниска масичка.

– Маделин, какво има? Започваш да ме тревожиш – каза Ана.

– О, Ана! Онзи неуравновесен човек, Кинч, който уби Алва, се е самоубил! – каза Маделин на един дъх. – Открили го тази сутрин. Обесил се с колана си в килията.

– Какъв кошмар! – възкликна майката на Джо.

Джо се отпусна в креслото. Кинч бе мъртъв. Нямаше го. Тя имаше въпроси, на които само той би могъл да даде отговор. Сега тези отговори щяха да останат тайна завинаги.

– Полицията разпитала ли го е, лельо Мади? – попита тя с отчаяна надежда. – Казал ли им е нещо?

– Да. Полицаите казаха, че им е признал за убийството на Алва и за нападението над Филип. Казал на санитаря, който се грижел за него, какво е извършил. Бил е разяждан от вината, изглежда, и ужасèн от вероятността да го изправят пред съда.

Джо изправи гръб. „Това не може да е вярно – помисли си тя. – Оскар каза, че Кинч няма как да е извършил всичко това, защото убиецът на Бийкман е левак, а Кинч е десняк. Защо ще признава престъпление, което не е извършил? И после да се самоубива?“ Тя щеше да отиде при Еди веднага щом успееше да се измъкне, за да види дали той не знае нещо повече.

– Според санитаря Кинч бил пристрастен към морфина и може да е бил в състояние на афект заради наркотика по време на нападението снощи – обясни Маделин. Тя хвана ръката на Ана, после тази на Джо. – Боя се, че това не е всичко – добави тя мрачно. – Кинч признал, че е убил и Ричард Скъли...

– О, не, Мади. Моля те. Моля те, не – Ана стисна очи.

– ... и скъпия ни Чарлс.

Ана кимна, борейки се с чувствата си.

– Предполагам, че вестниците вече разполагат с тази информация? – попита тя и отвори очи.

– Не можеш да си представиш, Ана. Сякаш целият град се е превърнал в креслив хор от вестникарчета – каза Маделин. – Крещят заглавията от всеки ъгъл.

Невъзмутимата маска на Ана внезапно се пропука. Тя стисна юмруци.

– За да ги чуваме отново и отново – с горчивина каза тя. – Беше достатъчно трудно, когато го изгубихме... но сега, това... убийство... някой го е убил... някой е убил съпруга ми... Аз не...

От устата ù се изплъзна хлипане. Тя притисна свободната си ръка към устните, за да задържи напиращите хлипания, но не можа да овладее скръбта си. С нисък стон на болка тя се преви на две. Джо се втурна към нея и я прегърна, забравила всичките си въпроси за Кинч и самопризнанията му пред мъката на майка си.

Никога не беше виждала своята винаги спокойна, овладяна майка да плаче и сега гледката я потресе и изплаши. Спомни си собствените си усещания, когато беше научила истината за смъртта на баща си, и ù се прииска да може да направи нещо, за да потуши тази болка, да я излекува. Бе готова на всичко.

– Съжалявам, Ана. Толкова съжалявам – прошепна Маделин.

След няколко секунди майка ù се изправи. Лицето ù беше опустошено. Очите ù бяха пълни с мъка. Изглеждаше напълно беззащитна.

– Какво да правя? – попита тя. – Как продължават хората да живеят след нещо такова?

Гласът ù, тих и объркан, разби сърцето на Джо.

Маделин отново я хвана за ръката.

– Като гледат напред, Ана, а не назад – каза тя решително. – Ще гледаме това, което Чарлс остави след себе си – нашата красива Джо, как прави първите си стъпки към бъдещето с чудесен партньор до себе си. Ще дундуркаме децата им на коленете си и ще виждаме Чарлс в лицата им. Така ще знаем, че всичко, което Чарлс ценеше, добротата му, милосърдието, продължават да живеят.

Ана кимна немощно.

– Трябва да бъдем силни, Ана. Този кошмар ще свърши. Напролет ще направим великолепна сватба в Херъндейл. С прекрасна млада двойка, за която да вдигаме наздравици, и с едно ново начало за всички нас. Всичко ще бъде прекрасно, нали, Джо?

Джо погледна изпълненото с надежда лице на леля си. После обърна поглед към майка си – винаги с изправен гръб, винаги силна, а сега прилична на ранено животно. Тогава цялата решимост на Джо я напусна. Как би могла да разбие сърцето на майка си? На цялото си семейство?

– Да, лельо Мади – каза тя, признала поражението си. – Ще бъде прекрасно.