Тези плитки гробове

Глава шейсет и първа

В главата на Джо кънтяха гласове.

Нейният собствен: „Какъв беше като малък?“

Отговорът на Фей: „Адски добър крадец. Корав. Безмилостен. Като всички нас.“

Гласът на чичо ù: „... привлекателно тъмнокосо момче – Глийсън или Гилигън, нещо ирландско беше...“

И накрая този на Еди: „Ти не ме познаваш. Изобщо...“

„Така е, господин Галахър – каза си тя сега, докато гледаше как с момичето стигнаха до ъгъла и завиха зад него. – Наистина не ви познавам.“

– Не забравяйте стария Клем, госпожице Монтфорт! Ще се видим вътре!

Макар някой току-що да бе разбил сърцето на Джо, макар единственото, което искаше в момента, бе да се скрие в някоя празна стая и да се наплаче, тя се усмихна на Клемънт и каза:

– Нямам търпение, господин Кодмън.

– Извинявай за глупашкия разговор, Джо – извини се Брам и я потупа по ръката. – Ще влизаме ли?

Той тръгна нагоре по стълбите, после се намръщи и погледна Джо.

– Джо? Добре ли си? Изглеждаш бледа.

– Добре съм, Брам – отвърна Джо, събрала всички сили да не разкрие как се чувства. – Малко ми е хладно, това е.

– Съвсем не помислих. Хайде, ела вътре да се стоплиш.

Той я въведе бързо във фоайето, където една прислужница взе шала ù. После двамата поеха по дълъг коридор, който водеше в приемната, където Маминка седеше като султан, заобиколена от приятели, роднини и половин дузина кучета.

– Честит рожден ден, Маминке – пожела ù Джо, като се насили да прозвучи весело. – Желая ти всичко най-хубаво.

Джо подаде на старицата красива бяла кутия със синя панделка. В кутията имаше сребърна шнола във формата на шпаньол.

– Благодаря ти, Джоузефин. Много мило – отвърна Маминка.

– Надявам се, че и другите подаръци са ти харесали – опита се да прояви учтивост Джо.

– Да. Но не получих това, което искам.

– И какво е то? – попита Джо.

Маминка погледна многозначително Брам.

– Правнук.

Брам се усмихна напрегнато.

– Хайде, Джо, да отидем да си вземем пунш – предложи той, хвана я за ръката и я поведе към масата с напитките и закуските.

Масата бе отрупана с всякакви студени блюда: студен печен свински бут, доматено желе, няколко печени пилета, туршии, салати, сирена и компоти.

– Съжалявам за това – извини се Брам, докато наливаше чаша пунш за Джо. – Надявахме се, че Маминка днес ще се държи добре, но не извадихме късмет.

Джо почти не го чу. Почти не беше чула и Маминка. Леля ù и чичо ù се приближиха грейнали да ù кажат колко добре ù стои роклята. Тя се усмихна и им благодари. Изпи пунша. През цялото време се чувстваше като кукла на конци. Някой дърпаше конците непрекъснато, за да я накара да кима и да се усмихва.

Клетото глупаво момиче, беше казал чичо ù преди няколко дни, имайки предвид момичето, което онзи репортер използвал, за да си напише материала. Това бе тя – най-глупавото момиче на света.

Еди бе отрекъл, че чичо ù е чул него да говори. Тя му беше повярвала, беше се влюбила в него, беше решила да се откаже от сегашния си живот и семейството си заради него, а той я бе излъгал. Точно него е чул чичо ù. Просто я е използвал, за да си напише материала. И дори не беше почакал да го завърши, преди да се захване с друго момиче. В гърдите ù се надигна гняв, който зае мястото на тъгата.

– Хайде да намерим стол и да послушаме музика – предложи Брам и я поведе обратно към приемната.

„Винаги е толкова предвидлив – помисли си Джо и хвърли скришен поглед на Брам. – Толкова мил и постоянен.“

Докато вървеше до Брам, покрай трепкащите пламъчета на свещите, покрай приятелки във великолепни рокли и прислужници с кристални чаши върху сребърни подноси, истината изведнъж нахлу в съзнанието ù като ледена вълна. Тя бе стигнала на косъм да прекрачи в пропастта и да направи най-голямата грешка в живота си – грешка, която щеше да ù струва целия този изящен и елегантен свят и всичките му обитатели, заради момче, което само я бе използвало.

Те седнаха на два от столовете, наредени около мястото за танци. Явно чувствата на Джо се бяха изписали по лицето ù, защото Брам хвана ръката ù и я стисна.

– Забрави ги за една вечер, Джо – каза той. – Мъката и скръбта. Не искам да виждам бръчки по това красиво лице, само усмивки.

После ù пусна ръката, но тя хвана неговата.

– Брам? – пресекливо каза тя.

– Да?

„Целуни ме – искаше да каже тя. – Прегърни ме, притисни ме към себе си и ме целуни истински, дори да не си искрен. Изпълни сърцето ми, както го правеше Еди. Накарай ме да го забравя. Дори и само за момент.“

Само че не каза нищо подобно. Защото Брам не можеше да я накара да изпита тези усещания. Нито сега. Нито когато и да било.

– Да, Джо?

– Аз... ами... исках да ти благодаря.

Брам я изгледа озадачено.

– За какво? – попита той.

– За това, че винаги си толкова добър – каза тя прочувствено.

Той се засмя с явно неудобство. Всяка проява на емоции го караше да се чувства неловко.

– Не ставай глупава – каза той и се обърна към музикантите.

Издърпа ръката си от нейната. Джо си прибра ръцете в скута и остана неподвижна, с усмивка, залепена на лицето, докато вътрешно се самоизтезаваше със спомените за всяка целувка на Еди, за начина, по който кожата ù настръхваше, когато той я докоснеше, за топлината му, аромата му, звука на гласа му. В момента го мразеше с неподозирана страст, но въпреки това сърцето ù копнееше за него.

Музикантите продължиха да свирят. После, след половин час, спряха. Маминка бе изведена пред всички, без да спира да протестира, и внесоха тортата. След като песента за рожден ден бе изпята и свещите духнати, всички се насладиха на гледката как шпаньолът Лоли изяжда първото парче.

– Мисля, че ще мине известно време, преди и ние да получим торта – сухо отбеляза Брам. – Има още пет кучета за хранене.

После бързо добави:

– Изморих се да седя. Майка ми има нова орхидея. Сложила я е на почетното място в оранжерията. Искаш ли да я видиш?

– С удоволствие – автоматично каза Джо.

Двамата излязоха от балната зала и поеха по коридори покрай няколко гостни, пушалнята и библиотеката, докато стигнаха оранжерията. Джо веднага забеляза новата орхидея и се приближи до нея.

– Много е красива, Брам – рече тя. – Цветът е толкова чист.

Изобщо не я беше грижа за орхидеята. Искаше единствено да се прибере и да се наплаче във възглавницата си. Лицето започваше да я боли от усилието да поддържа усмивката си.

– Джо, боя се, че те доведох тук със скрита цел – каза Брам. – Орхидеята бе само претекст.

Тя се извърна към него, объркана от думите му.

– Колко си тайнствен. Претекст за какво? – попита.

И изведнъж се досети. Стъписа се. Покри устата си с ръце.

Брам, усмихнат, сметна реакцията ù за радостна изненада. Подви коляно пред нея.

– Скъпа Джо – каза той и извади диамантен пръстен от джобчето на смокинга. – Ще се омъжиш ли за мен?

Джо имаше чувството, че не може да диша. Не знаеше какво да направи. Не го беше очаквала. Толкова беше сигурна, че се е преориентирал към Елизабет.

– Брам, аз... аз... – заекна тя.

– Това „да“ ли значи?

Отчаяна, Джо реши да печели време.

– Не... не мога да ти дам отговор сега. Трябва да получа позволение от майка си. И от чичо си.

Брам се усмихна.

– Имаш го. Попитах и двамата преди седмица.

Стомахът ù се сви от ужас. Затова леля ù беше пратила роклята. Черното не подхождаше на предложение за женитба, но сивото беше приемливо. Затова майка ù щеше да се разплаче по пътя и затова каза колко ù се иска бащата на Джо да е жив. Затова чичо ù сияеше. Затова Клем беше дошъл на тържеството. И Труди. Всички знаеха какво планира Брам, но никой не се беше допитал до нея, защото не виждаха необходимост от това. Разбира се, че щеше да се съгласи.

– Знам, че е малко внезапно – каза Брам, – но не мога да чакам повече.

После се изправи и я целуна по устните. Леко. Нежно. Сякаш се боеше да не я нарани.

– Извънредно много съм привързан към теб, Джо. Ще бъдем великолепна двойка. Познаваме се от край време. Мненията ни за повечето неща съвпадат, а това според мен е най-добрата основа за един брак.

Докато Джо се бореше с желанието да избяга, Брам продължи да говори, да изброява всички предимства на предложението, сякаш сключваше сделка. Когато свърши, сложи пръстена на ръката ù.

– Надявам се да ти хареса. Толкова ярко блести – каза той. – Но не колкото теб.

– О, Брам – промълви Джо през сълзи.

Той се усмихна и отново я целуна.

– Майка ти и чичо ти ни чакат. Може ли да им съобщя добрата новина? Ще е приятно разнообразие. А за Маминка това ще е прекрасен подарък. Мисля, че тя иска да се омъжиш за мен дори повече, отколкото го искам аз самият – засмя се той. – Кажи ми, Джо, ще станеш ли моя съпруга?