Тези плитки гробове

Глава деветдесет и четвърта

Фей прибра пистолета в джоба на полата си и сграбчи ръката на Джо. Двете побягнаха през гората и тичаха, докато не стигнаха каменната стена.

– Трябва да стигнем до къщичката на гробаря – задъхано рече Джо. – Портите са заключени.

– Вече не са. Пазачът ги отвори, за да пропусне колата, с която дойдох. После го убедих да ми даде ключа. Да го пазя.

– Така ли? Как? – попита Джо.

Фей подбели очи.

– Ясно. С револвера – сети се Джо.

Двете пак се затичаха – покрай стената, докато стигнаха почти до портите. Там Фей спря. Прикриваха ги храсти.

– По дяволите! – изсъска тя.

– Какво има? – попита Джо.

– Файтонът е изчезнал, а Лудата Мери съвсем е откачила! Виж я само!

Джо надзърна през храстите и видя Лудата Мери да напада приюта. Пазачът лежеше в безсъзнание на земята, а до главата му се виждаше камък. Сестрата, която бе посрещнала Джо, пищеше зад един прозорец на първи етаж. Стъклото на входната врата беше строшено. На всички етажи светваха прозорци.

– Какво става, да му се не види? Защо днес всички откачалки са извън приюта? – попита Фей.

Мери взе друг камък и разби поредния прозорец.

– Точно това не ни трябва сега – заяви Фей. Тя тръгна към Мери, а Джо я следваше по петите.

– Мери! Ей, Мери! Стига вече! – извика тя.

Мери се обърна и Джо видя, че лицето ù е обляно в сълзи.

– Пусни ме! – кресна тя и тропна с крак. – Няма да остана тук!

Някъде в далечината се чу сирена. Фей хвана Мери за ръката и я дръпна силно.

– Току-що прострелях човек, Мери – каза тя. – Двама даже. Така че трябва да изчезна, преди да са дошли ченгетата, иначе отивам в затвора. Ти – тя насочи пръст към Джо, – ти също трябва да изчезнеш. Освен ако не искаш да дадеш на чичо ти още една възможност да те вкара в лудницата.

Всичко се случи изведнъж. Джо нямаше време да реагира. Петима полицаи изскочиха от полицейската кола. Хванаха я, после хванаха и Фей, и Мери. Сестрата изскочи от главната сграда и се разкрещя на полицаите да хвърлят Мери в затвора. От парка се появиха санитари, които носеха Филип Монтфорт и все още припадналия Франсис Малън на импровизирани носилки.

– Сержант Терънс Кронин – представи се най-старшият полицай. – Какво става тук?

– Аз съм Филип Монтфорт. Онова момиче ме простреля. Простреля и един санитар – каза Филип и посочи Фей. – Искам да я арестувате. До нея е племенницата ми Джоузефин Монтфорт. Мястото ù е в приюта.

– Лъже! – извика Джо. – Той е убиец. И другият също – тя кимна към Малън. – Уби баща ми, Чарлс Монтфорт, Ричард Скъли, Алва Бийкман и Стивън Смит. Тази вечер се опита да убие и мен. Призна си всичко. Приятелката ми го чу.

– Кой? Феята Фей ли? – попита Кронин. – Ами че тя е джебчийка! И на една нейна дума не вярвам.

Джо видя как щяха да се развият нещата. Полицаите щяха да повярват на чичо ù, мъж с власт и положение, стожер на обществото, а не на нея и Фей.

– Полицай Кронин, Фей ми спаси живота – подхвана пак Джо. – Мястото ми не е в „Даркбрайър“ и нейното не е в затвора. Налага се да ми повярвате. Моля ви. Ако ме вкарате в този приют, няма да живея дълго.

– Хайде, хайде, госпожице. Не драматизираме ли малко повечко?

Той се приближи към Джо и се наведе да огледа лицето ù. Намръщи се.

– Кой ви направи тези синини? – попита той.

– Чичо ми.

– Не я слушай, глупако! Тя е луда! – извика Филип.

Горната устна на сержанта се вдигна от арогантния тон на Филип. Той се обърна към него.

– Я да видим, господине, кого наричате глупак? – попита той.

– Прави каквото ти казвам, иначе ще ти взема значката – нареди Филип.

– Нима? – попита Кронин.

Обърна се към хората си.

– Робинсън! Гейтс! – излая той. – В главната сграда има болнично отделение. Намерете няколко доктори и се погрижете тези двамата да получат медицинска помощ. Райън! Бауър! Заведи жените в града. Съдията може да се оправи с тая бъркотия. Аз няма да се занимавам, дявол го взел.

Един полицай поведе Фей към колата. Други двама вкараха вътре виещата, бореща се Мери.

– Аз мога и сама, благодаря – каза Джо на полицая, който тръгна към нея.

Докато вървеше към полицейската кола, покрай нея минаха санитарите с носилката на Филип. Той протегна ръка внезапно. Сключи пръсти около китката на Джо и я стисна силно. Санитарите спряха на място. Погледът на чичо ù беше леден. Каквато и човечност да се бе мярнала в него по-рано, беше изчезнала.

Той я придърпа към себе си и с нисък, заплашителен глас каза:

– Много внимавай какъв ще е следващият ти ход, Джоузефин. Погребах доста хора... може и ти да се присъединиш към тях.