Тези плитки гробове

Глава трийсет и девета

Еди и Джо спряха задъхани на ъгъла на „Бакстър“ и Канал Стрийт. Бяха тичали по целия път от леговището на Шивача дотук.

– Картие? Дошла си тук с часовник на „Картие“? Луда ли си? Не мога да повярвам, че не тръгна след нас. Не че е късно. Пъхни го в корсета си, веднага – заповяда Еди.

– Какво? Как? Не мога! – запротестира Джо.

– Пъхни си го в бельото, или аз ще го направя.

Джо видя, че говори сериозно. Разкопча горните копчета на палтото си, после блузата и пусна часовника в корсета си.

– Явно зрението му започва да се влошава. А може да е било и от светлината – рече Еди, докато Джо се закопчаваше. – Ако беше забелязал, че часовникът наистина е златен, наистина щеше да ни изхвърли през балкона. Не мога да повярвам, че успя да го накараш да ти го върне. Къде се научи да преговаряш така, между другото? От баща ти ли?

– Нищо подобно – заяви Джо. – Той никога не говореше за работа в мое присъствие. Научих се от Кейти, прислужницата ми. Непрекъснато се пазарим с нея.

– За какво?

– За цената на услугите ù. Плащам ù, за да вкарва в къщата неща, които майка ми не одобрява, и за да ми помага да се измъквам. През последните няколко дни си заработи едно малко състояние. В момента е в леглото ми, преструва се на мен. И сигурно се чуди къде съм.

Еди погледна собствения си часовник.

– Късно е – каза той. – Ако вървим достатъчно бързо, ще успеем да стигнем у вас преди два часà.

Той я хвана за ръката и тръгнаха на изток, по Канал Стрийт.

– Прекарах интересна вечер в компанията ви, госпожице Монтфорт. Както обикновено – каза той. – Но за пореден път се оказваме затрупани с въпроси без отговор.

– Като говорим за въпроси – прекъсна го Джо. – Никой така и не отговори на моя. Какво имаше предвид Шивача, когато каза, че Фей ще научи нов занаят? Коя е мадам Естер?

– Може би е по-добре да питаш майка си за това – отвърна Еди. После поклати глава. – Какви ги говоря! Каквото и да стане, в никакъв случай не питай майка си. Иначе никога няма да те пусне да излезеш от къщата.

– Какво искаш да кажеш? – попита Джо.

– Естер е... ами тя е като Дела Макивой.

Джо си припомни разговора си с Кейти.

– Тоест сводница?

Еди почти се задави.

– Хм, обикновено ги наричат мадам. А ти откъде научи тази дума?

– Това значи ли, че Фей ще работи за Естер? Като проститутка?

– Така изглежда – мрачно каза Еди.

– Защото Шивача я кара?

– Да.

– Но това е ужасно! – възкликна възмутено Джо. – Тя не е робиня, която може да се продава и купува. Трябва да му попречим, Еди.

– Де да можехме.

– Можем да съобщим в полицията какво прави. Те ще го арестуват.

Еди поклати глава.

– Не, няма. Той притежава полицията. Поне тези в Шести район. Плаща им да се правят, че не виждат какви ги върши.

– Можем да им кажем за мадам Естер, тогава.

– Тя сигурно им плаща дори повече от Шивача.

– Еди, това не може да е истина – разстрои се Джо.

– Напротив, Джо, може.

– Как допуска полицията да се случват такива неща? Нали би трябвало да защитават хората!

– За тях Фей не е човек, а момиче за еднократна употреба. Една от хилядите такива в града.

– Трябва да има начин да ù помогнем – не се отказваше Джо. – Трябва да има нещо, което можем да направим. Бих могла...

– Да отидеш при майка си? Или чичо си? Да им кажеш, че си се запознала с една джебчийка, която скоро ще стане проститутка, и че искаш да ù помогнеш? – предположи Еди.

Джо осъзна безизходицата в ситуацията. Умълча се, докато си припомняше колко изплашена изглеждаше Фей, когато Шивача заговори за Естер. Колко млада изглеждаше под грима. Джо си спомни и още нещо – какво бе казала Фей на Еди, как го предупреди, че Джо ще му докара смъртта. Тонът ù бе на близък приятел.

В съзнанието ù изплува още един въпрос, който се нуждаеше от отговор. Въпрос, който я човъркаше, откакто бяха влезли в заведението на Мик Уолш.

– Еди, откъде познаваш всички тези хора в Завоя?

– От работата си – отвърна той бързо. Прекалено бързо.

Джо го погледна. Изражението му бе станало непроницаемо.

– Не мисля така – бавно каза тя. – Мик Уолш се изненада, че те вижда. Каза, че е минало много време. Нямаше да го каже, ако често идваше насам по работа. И Фей те познава, нали? И Уил Хубавеца. И Шивача. Каза, че си си тръгнал. Каза...

– Ей, Джо – прекъсна я Еди. – Само защото си играеш на репортер, не значи, че си станала такава.

Гласът му звучеше студено. Джо се вкамени, сякаш я беше зашлевил.

– Това беше гадно, Еди. И долно. И съвсем нетипично за теб.

Беше я наранил. Еди се изсмя, но смехът прозвуча кухо.

– Нетипично ли? – повтори той. – А какво те кара да си мислиш, че ме познаваш? Не ме познаваш, Джо. Изобщо.

Той притвори очи за няколко секунди, после ги отвори и се огледа. Сякаш виждаше Завоя по нов начин.

„Или – помисли си Джо – по стар начин.“