Тези плитки гробове

Глава седемдесет и първа

– Седни, Джо! – изръмжа Еди, стиснал зъби.

Джо, която надничаше през две червени кадифени завеси, поръбени със златист ширит, изобщо не го чу.

Седяха в малка приемна в дома на Естер Ариновски, на Източна Двайсет и пета улица, в квартала на червените фенери, който тук се наричаше Бутчето. Двамата с Еди бяха казали на едрия мъжага на входа, Бени, че са журналисти и искат да говорят с Естер. Той почти ги беше изхвърлил на улицата, но след като го убедиха, че не искат нищо друго, освен информация за Дела Макивой, и му пъхнаха пет долара в ръката, той омекна. Въведе ги в крещящо обзаведеното фоайе, придружи ги до приемната и им каза да чакат там, докато той поговори с Естер.

– Защо се казва Бутчето? – попита Джо, докато вървяха покрай натруфените, кичозни ресторанти, хотели и барове на квартала.

– Ченгетата го кръстиха така. Защото е сочен, вкусен и те искат да си хапнат от него. Като всички останали сводници, и Естер работи само защото редовно им плаща – обясни Еди.

– Нима тук има повече от един публичен дом? – изуми се Джо.

– В Бутчето ли? Ти шегуваш ли се? Десетки са. Хиляди момичета работят в тях.

В момента Джо ококорено гледаше няколко от въпросните момичета. Единственото им облекло се състоеше от оскъдно копринено бельо – комбинация между комбинезон и гащички. Някои имаха и чорапи. Други бяха боси. Бузите им бяха напудрени, а устните – начервени. Повечето пиеха.

За Джо голотата им беше шокираща, но повече от всичко я потресоха очите им. Бяха празни, мъртви. Момичетата бяха насядали по столове и канапета – една завързваше панделката на дрехата си, друга сучеше кичур коса около пръста си, трета пушеше... докато не влезеше клиент. Тогава всички се съживяваха като кукли, навити с ключе. Изправяха се и започваха да пращат въздушни целувки на клиента, показваха краката си и наместваха деколтетата си, за да изложат на показ стоката.

– Повечето от тях изглеждат на моя възраст – забеляза Джо, все така загледана в пролуката между завесите.

– И сигурно са на твоя възраст. Ще седнеш ли най-сетне, ако обичаш? – ядоса се Еди.

Джо видя как в стаята отвъд завесите се появи кльощав мъж в евтин костюм и протрити обувки. Той изду гръдния си кош като петел и се заразхожда между момичетата, като внимателно оглеждаше всяка една от тях.

– Ти – каза той накрая и посочи една дребна и изящна брюнетка.

Тя послушно стана и го последва по тъмното стълбище. Джо не искаше да си представя какво щеше да последва.

– Той даже не я попита как се казва – прошепна тя и най-накрая седна.

– Казах ти, че не бива да идваш тук – каза Еди.

– Гледаше я, както госпожа Нелсън гледа парче говеждо.

– Това беше лоша идея. По-добре да си тръгваме.

Джо се умълча. Помисли си за Оскар и неговия кадавър. Беше казал, че тялото е на жена, която е умряла от сифилис. Дали и тя е била проститутка? Джо беше чула да се шепне за болестта. Беше виждала просяци с лица, проядени от нея, а Кейти ù беше разказвала смразяващи кръвта истории за хора, полудели от сифилис.

– Кой пише за тях, Еди? – попита Джо.

– За кого? – рече Еди, без да сваля поглед от вратата.

– За момичетата на Естер.

Еди погледна Джо.

– Би могла ти да пишеш за тях – каза той, с копнеж в сините очи.

Джо се присви. Думите му я прерязаха като нож. Не защото бяха необмислени или жестоки, а защото бяха верни. Тя би могла да пише за тези момичета, ако не беше приела предложението на Брам. Сега тази врата беше затворена за нея.

– Естер ще ви приеме сега – чу се глас.

Беше Бени. Джо и Еди се изправиха.

Той ги поведе към стая, за която Джо предположи, че е кабинет, макар че по нищо не приличаше на кабинета на баща ù или този на чичо ù. Из стаята бяха разхвърляни безредно мебели с напукана позлата и протрити, прашни възглавници. По пода се мотаеха три минипудела. Пред погледа на Джо един от тях вдигна крак и препика тапета. В дъното на стаята, зад бюро, седеше едра жена и пишеше нещо в счетоводна книга.

– Седнете – нареди тя, без да вдига поглед.

Еди седна на един от столовете пред бюрото. Джо зае втория. Опитваше се да не гледа твърде втренчено в жената, но не успяваше.

Естер Ариновски изглеждаше около петдесетгодишна. Косата ù – тънка и боядисана в черно, беше прибрана на висок, проскубан кок. Бръчките се открояваха на напудрените бузи. Червилото ù се беше просмукало в кожата около устата. Шията ù беше накичена с няколко реда фалшиви перли. Огромните ù гърди издуваха роклята, покрита с пудра захар. На бюрото пред нея имаше чиния със сладкиши.

След около минута Естер затвори книгата и погледна посетителите си.

– Добър ден, госпожо Ариновски – започна Еди. – Аз съм...

– Знам кой си, пишер9 – рече Естер с руски акцент. – Да не мислиш, че пускам тук всеки?

После тя премести погледа си върху Джо и наклони глава като хищна птица.

– А ти? Какво те води тук, мила моя? Не мога да си представя, че такова красиво момиче си търси работа, но ако случаят е такъв...

Джо се изчерви. Еди прекъсна Естер.

– Това е госпожица Джоунс. И тя е репортер. Търсим информация – обясни той.

– Каква информация?

– Информация, която ще помогне да бъде въздадена справедливост за убийството на Алва Бийкман – каза Джо.

Естер се засмя.

– Търсиш справедливост в Ню Йорк? Успех!

Тя се облегна в стола си и изчовърка парченце храна измежду зъбите си с нокът.

– Ще ви дам информацията, която ви трябва. Полицията, както обикновено, е в грешка. Алва Бийкман не го уби мешугенер10 с татуировките.

– Възможно ли е да го е извършило някое от момичетата на Дела? – попита Джо. – Или самата Дела?

Естер я изглежда презрително.

– Ти някога прерязвала ли си гърло?

Джо поклати глава.

– Трябва много сила за това, така да знаеш. Дела е тънка като въже. Момичетата ù, и те не са кой знае колко силни. Дела не ги храни добре. Страх я е да не се охарчи. Тя няма моите високи стандарти – Естер подуши въздуха, когато един от пуделите приклекна в ъгъла зад бюрото.

– Онази нощ на улицата е имало още един мъж. Монтфорт, Бийкман, Кинч и още един – продължи тя. – Това знам със сигурност. Каза ми го едно от момичетата на оная фарщинкенер11 Дела. Казва се Люси.

„Права бях“ – доволно си каза Джо. Естер Ариновски не би пропуснала шанса да навреди на съперницата си.

– Откъде знаеш? – скептично попита Еди.

– Защото ù платих да ми каже.

– Бийкман при това момиче ли е бил? – попита Еди.

– Не, кокем12, бил е при едно шимпанзе! – рече Естер и заклати глава. – Разбира се, че е бил при момичето! Бийкман ходи при нея три пъти седмично. Тя е на седемнайсет. Я пуснете това във вестника!

„Господин Бийкман се е срещал с момиче на моята възраст. На възрастта на дъщеря му“ – на Джо ù призля при тази мисъл.

– Онази вечер закъснял. Тя погледнала през прозореца да види дали не идва, и го видяла да стои на тротоара пред съседната къща. Говорел с приятеля си, оня макхер13 Монтфорт. Както си стояли, към тях се приближили други двама мъже. Единият бил целият в татуировки. Другият бил едър. Според Люси едрият ударил Монтфорт и пречукал Бийкман.

– Тя казала ли е на полицията? – попита Джо. – Помага ли им да открият този човек?

– Да помагаме на полицията? Ние? – Естер се изплю на пода. – Ние ги мразим. Това е единственото общо нещо между мен и Дела. Те взимат половината от това, което заработваме – половината! И ползват момичетата, без да плащат.

– Люси видяла ли е лицето на едрия мъж? – попита Еди.

– Видяла е достатъчно – бил с тъмна коса и имал белег на бузата – отвърна Естер.

Джо и Еди си размениха възбудени погледи.

– Другият, онзи с татуировките, изглеждал болен, така каза Люси – додаде Естер. – Залитал. Крещял. Като да не бил наред с главата.

Джо се учуди. Кинч не беше крещял и не се беше държал като безумен на срещата си със Скъли. Беше се държал съвсем нормално.

Естер им отправи широка усмивка, пълна с потъмнели от кафе зъби. Усмивка, която не стигаше до очите ù.

– Дадох ви добра информация за дома на Дела Макивой. Без пари – каза тя. – Използвайте я и аз ще съм доволна, но ако напишете и една дума за моя дом, деца, ще пратя Бени да ви отреже ръцете. После няма да можете да пишете. Разбрахме ли се?

– Разбрахме се – рече Еди.

Джо бързо кимна. Беше видяла Бени и за миг не се съмняваше, че ще изпълни заповедите на Естер.

Естер отново се наведе над счетоводната книга. Джо и Еди можеха да си тръгват. Благодариха ù. Тя отвърна на благодарностите с махване с ръка.

– Били са заедно! – прошепна Джо, когато излязоха от кабинета на Естер. – Кинч и Белязания работят заедно!

– Определено така изглежда – съгласи се Еди. – Но само един от тях е зад решетките. Наложително е да внимаваш. Обещай ми, че повече няма да излизаш сама посред нощ. Обещай ми веднага, иначе... иначе ще кажа на майка ти.

Джо се засмя.

– Наистина ли, Еди? Ще ме изпортиш?

– Няма нищо смешно, Джо. Кълна се в Бога, че ще го направя. Не искаш да се събудя някоя сутрин и да чуя вестникарчетата да викат, че теб са намерили мъртва в някоя уличка – каза той сериозно.

– Не мога да ти обещая това, Еди – каза Джо. – Прекалено близо съм до разплитането на тайната защо баща ми е бил убит. Не мога да спра сега.

Тя се беше уплашила до смърт от мъжа, който я нападна, но нямаше да допусне този страх да я спре. И Белязания се страхуваше – страхуваше се, че тя и Еди се приближават до него и до истината. Затова ги беше нападнал.

Докато вървяха към предната врата на публичния дом, Джо забеляза, че бизнесът се е пооживил, докато са разговаряли с Естер. Сега поне шестима мъже оглеждаха стоката. Един целуваше червенокосо момиче. Друг галеше дупето на брюнетка.

Еди сграбчи Джо за ръката и я поведе напред. Подминаха трети мъж, седнал в едно кресло, с русо момиче в скута. Тя се опитваше да го омае.

– Хайде, миличък – гукаше момичето. – Ела горе. Няма да съжаляваш.

Тя се наведе, за да го целуне, но той я бутна силно. Тя падна на пода с трясък и си удари главата на близката маса.

– Ишкам блондинка! – изкрещя той с надебелял от алкохола език. – Иштиншка блондинка! По рождение!

Замаяното момиче се изправи с усилие. Джо се вцепени от гняв. Дръпна си ръката от тази на Еди.

– Какви ги вършиш? – изсъска Еди.

Но закъсня. Тя отиде при момичето и му помогна да се изправи на крака. После се обърна към мъжа със святкащи очи и му заяви:

– Дължите извинение на момичето.

Еди се ококори.

– Джо! Хайде! – повика я той.

Пияният вдигна изумен оглед към Джо.

– К’во? – не повярва на ушите си той.

– Чухте ме добре – каза Джо. – Бихте ли искали някой да се отнесе с майка ви, сестра ви или дъщеря ви така, както вие се отнесохте с тази млада дама?

Мъжът изпръхтя.

– Тая не е дама, тъпа кучко. Тя е курва!

– А вие, господине – високо каза Джо, толкова високо, че всички в стаята замряха, – вие сте противна, пияна свиня!

Мъжът изръмжа някаква грубост, но Джо не го чу. Тя се беше врътнала на пети и крачеше обратно към кабинета на Естер. Естер все още се занимаваше със счетоводството си, когато Джо приближи до бюрото.

– Моля ви, не купувайте Фей от Шивача – каза тя.

Естер вдигна глава. Очите ù се присвиха.

– Ти пък откъде знаеш за това?

Еди, който беше успял да настигне Джо, я хвана за рамото и се опита да я дръпне, но тя отърси ръката му от себе си.

– Това място не е за нея. Винаги е имала труден живот. Ако дойде тук, ще стане още по-труден – обясни Джо в опит да умилостиви сводницата.

– Всички сме имали труден живот, мила моя. Това е бизнес. Между мен и Шивача. Вече я купих. Предложих най-високата цена. Сделката е сключена и ти нямаш думата.

– Имам деветстотин долара – каза Джо. – Ще я откупя от вас.

Естер изсумтя.

– Ще е нужно доста повече, за да я продам. Тя е млада и красива. Може да поработи поне десет години, ако не се разболее. Ще ми донесе хиляди.

– Но тя е човешко същество – запротестира Джо с натежало сърце заради съдбата, която очакваше Фей. – Не може просто да я продавате и купувате. Това е робство. Нямате ли и капка моралност?

– Моралът е луксозна стока, мила моя. Много скъпа стока – каза Естер.

– Но...

Естер я прекъсна. Погледът ù, студен и пресметлив, се спря на Джо.

– Знам коя си, госпожице Джоунс – каза тя. – И аз чета вестници. Гледам снимките. И знам, че самата ти си се продала на предложилия най-висока цена.

Джо се дръпна, сякаш я бяха зашлевили.

– Моля?! – възкликна тя, обхваната от възмущение

– Сгодена си за Ейбрахам Олдрич, нали така? Без съмнение скъпата ти майчица – ако има някакъв акъл, е претеглила богатството на всеки заможен млад ерген в града и го е сравнила с твоите активи: красота и добро потекло.

Тя млъкна, за да даде възможност на Джо да осмисли думите ù, и продължи:

– Един ден, не след дълго, мила моя, ти ще правиш същото, което правят момичетата тук, само че, за разлика от тях, на теб няма да ти плащат.

Джо, с пламнали бузи, бе онемяла от възмущение. Еди отново я хвана за ръката и този път тя му позволи да я дръпне.

– Естер не трябваше да казва това. Просто го забрави – посъветва я той, когато се озоваха във фоайето. – Беше грубо и жестоко и не беше вярно.

Джо обаче почти не го чуваше. Вместо това чуваше гласа на майка си. „Не е разумно да отсъстваш от пазара твърде дълго, иначе може вечно да си останеш на рафта“ – бе казала тя вечерта на Бала на младите благодетели.

И гласът на Маминка в Херъндейл: „Ние се женим с ума, не със сърцата си, за да запазим семействата и богатствата си“.

Изведнъж Джо видя годежа си с Брам такъв, какъвто всъщност беше: делова сделка, в която тя беше стока, с която се търгуваше. Тя не обичаше Брам. И той не я обичаше. Беше привързан към нея по свой си начин, тя също бе привързана към него. Но това не беше любов. Не беше онова, което изпитваше към Еди.

– Тя просто се опитваше да те засрами и да те изгони. Не биваше да го казва и...

Джо сви юмруци, обърна се към Еди и кресна:

– О, Еди, млъкни най-сетне!

Еди се втрещи.

– Е, много ти благодаря. Просто се опитвах...

– Ами спри да се опитваш! Не разбираш ли? Мадам Естер не е груба и не е жестока. Мадам Естер е права.

Тя не изчака Бени да ù отвори вратата, а сама я блъсна и излезе. Щом се озоваха на улицата, Еди видя един празен файтон и го извика. Когато кочияшът спря до тротоара, Еди му даде адреса на Джо. Тя се опита да скрие лицето си от него, за да не види той сълзите в очите ù, но не успя. Накара я с жест да свали прозореца и ù подаде кърпичката си.

– Знаеш ли, че Фей ми спаси живота веднъж? – попита Джо, докато попиваше сълзите си. – Когато бях в Бруклин, при господин Маркъм. За малко да ме ограбят и да ме хвърлят в реката. Тя ме спаси. После минахме по Бруклинския мост. Говорехме си за... – тя се поколеба, понеже не искаше той да разбира, че бяха говорили и за него – ... за правото на избор. Питах я кое е най-важно за нея, и тя каза: свободата. Свободата, Еди.

– О, Джо – промълви Еди и сложи ръка върху нейната.

– Искам да е свободна. Защо това да е невъзможно? И за Фей. И за Елинор Оуенс. И за момичетата на Естер. И за...

– И за теб – довърши Еди.

Файтонджията плесна с камшик и файтонът бавно затрополи напред.

9 Пикльо (идиш). – Бел. прев.

10 Луд (идиш). – Бел. прев.

11 Фарщинкенер (идиш) – в случая „мръсница“. – Бел. прев.

12 Кокем (идиш) – гений, умник. – Бел. прев.

13 Макхер (идиш) – наглец. – Бeл. прев.